Кукловодите

X

Търкалях се в леглото още няколко дни; през това време с мен се отнасяха като с малко дете. Не ми пукаше — та това беше първата ми истинска почивка от години. Раните ми полека-лека заздравяваха и вече ми бе позволено — по-скоро заповядано — да правя леки упражнения няколко пъти дневно.

Стария се отби при мен.

— Е — каза той, — още ли се преструваш?

Изчервих се.

— Дяволите да те вземат — отвърнах му. — Донеси някакви гащи и ще ти покажа кой се преструва.

— Успокой топката — той взе картона ми и го разгледа. После каза: — Сестра, донесете шорти за този човек. Той се връща в строя.

Дорис се изправи пред него като квачка, бранеща пилците си.

— Вие може да сте големия шеф, но тук заповедите ви не важат. Докторът ще…

— Млък! — прекъсна я той. — Бегом за дрехи.

— Но…

Той я хвана за раменете, завъртя я и с потупване по задника я насочи към вратата. Тя излезе, като пръскаше слюнки и се върна с доктора.

— Док — каза му спокойно Стария, — изпратих за гащи, а не за вас.

— Много ще съм ви благодарен, ако не се намесвате в работата ми с пациентите — каза студено медикът.

— Той не е ваш пациент. Изписах го.

— Така ли? Господине, ако не ви харесва начинът, по който се справям с работата си, приемете моята оставка.

Стария веднага обърна другия лист:

— Приемете моите извинения, господине. В заетостта си понякога забравям да спазя установените процедури. Бихте ли прегледали този пациент? Ако може да бъде изписан, с радост бих се възползвал от услугите му веднага.

Вената на слепоочието на доктора пулсираше, но той каза: „Разбира се, господине!“, разгледа картона и изпробва рефлексите ми.

— Необходимо му е още време, докато се възстанови напълно… но може да бъде изписан. Сестра, донесете дрехи за този човек.

Дрехите се състояха от шорти и обувки. Всички наоколо бяха облечени по този начин и за мен бе успокояващо да виждам толкова голи рамене без господари, вкопчени в тях. Казах това на Стария.

— Най-доброто, което можехме да направим — изръмжа той, — макар че така приличаме на плаж през август. Ако не се справим с цялата работа до зимата, тогава ще я втасаме.

Той спря пред врата с надпис: „Биологическа лаборатория. Влизането забранено!“ Дръпнах се назад.

— Къде отиваме?

— Да видим дубльора ти, маймуната с твоя паразит.

— Така си и мислех. Не, благодаря… без мен — усетих, че треперя.

— Виж сега, синко — започна търпеливо той, — трябва да преодолееш тази паника. А най-добрият начин за това е да се изправиш срещу нещото, което те плаши. Зная, че е трудно; прекарах часове, гледайки тази твар, като се опитвах да свикна с вида й.

— Нищо не знаеш… не можеш да го знаеш! — вече треперех толкова силно, че трябваше да се подпра на касата на вратата, за да не падна.

— Предполагам, че е различно — бавно каза той, — когато наистина си бил под властта му. Джарвис…

— Дяволски прав си, че е различно! Не можеш да ме вкараш вътре!

— Да, така е. Явно докторът е бил прав. Връщай се, синко, обратно в лазарета — Стария прекрачи прага на лабораторията.

Беше направил три или четири крачки, когато извиках:

— Шефе!

Той спря и се обърна с безизразно лице.

— Почакай — продължих аз, — идвам с теб.

— Не си длъжен.

— Ще го направя. Просто… просто ми трябваше малко време, за да овладея нервите си.

Тръгнахме заедно, рамо до рамо. Той топло хвана едната ми ръка и я стисна с обич. Минахме през още една заключена врата и влязохме в топло и влажно помещение. Там в една клетка стоеше маймуната. Торсът й беше обхванат от сложна плетеница метални ремъци. Крайниците й висяха безжизнено, сякаш не можеше да ги използва. Тя вдигна глава и ни погледна злобно и умно; след това огънят в очите й угасна и те останаха просто очи на безсловесно животно, изпитващо болка.

— Откъм гърба — тихо каза Стария. Щях да се дръпна назад, но той все още ме държеше за ръката. Маймуната ни проследи с поглед, но тялото й бе обездвижено от ремъците. Сега вече можех да видя… него.

Моят господар. Тварта, която ме беше яздила не зная колко време, беше говорила през устата ми и мислила с мозъка ми. Моят господар.

— Спокойно — каза меко Стария. — Ще свикнеш. Погледни за малко настрани; помага.

Ужасът, който предизвиква паразитът, не идва от външния му вид. Нито пък от знанието, какво може да направи той, защото изпитах същия ужас, когато видях такъв за първи път, без да зная на какво са способни. Опитах се да обясня това на Стария. Той кимна, без да откъсва очи от паразита и каза:

— С всички е така. Безпричинен страх като на птичка пред змия. Това може да е основното им оръжие — той отмести погледа си, сякаш голяма доза от тази гледка би била твърде много дори за неговите волски нерви.

Аз не мърдах от мястото си; опитвах се да свикна с гледката и същевременно да задържа закуската в стомаха си. Не спирах да си повтарям, че тварта не може да ми навреди. Отместих поглед и видях, че Стария ме гледа.

— Е, как е? — попита той. — Посвикна ли?

— Малко — отново погледнах паразита и продължих свирепо. — Искам да го убия! Да ги избия всичките… цял живот бих могъл да ги убивам, убивам… — отново започнах да треперя.

Стария ме погледна внимателно и след това ми подаде бластера си. Това ме изненада. Не бях въоръжен, защото идвахме направо от лазарета. Взех оръжието и погледнах въпросително.

— За какво ми е?

— Нали искаш да го убиеш. Щом трябва — направи го. Убий го. Сега. Веднага.

— Но… шефе, ти ми каза, че тварта е необходима за експерименти.

— Така е. Но ако чувстваш, че трябва да я убиеш, не се колебай. Твоя е. Ако е нужно да я убиеш, за да станеш отново пълноценен, действай.

„За да станеш отново пълноценен…“ Мисълта отекна в главата ми. Стария знаеше как да ме излекува. Вече не треперех; в ръката ми беше бластерът, готов да бълва огън и убива. Моят господар…

Ако го убиех, щях да съм свободен човек, а докато той е жив — никога нямаше да мога да се почувствам такъв. Исках да избия всички такива твари… но тази тук преди всичко.

Моят господар… все още мой господар, докато не го убия. Бях сигурен, че ако останехме само двамата, нямаше да мога да направя нищо; щях да замръзна на място, а той щеше да се покатери върху мен и да се настани между лопатките ми; щеше да овладее мозъка ми и самия мен.

Но сега можех да го убия!

Вече не бях уплашен. Бях свирепо развълнуван. Вдигнах оръжието.

Стария ме наблюдаваше.

Отпуснах ръка и казах несигурно:

— Шефе, а ако го убия… Имаме ли друго?

— Не.

— Но той е нужен.

— Да.

— Тогава… Защо, за Бога, ми даде в такъв случай бластера?

— Знаеш защо. Ако трябва да го убиеш, действай. Ако успееш да се сдържиш, Отделът ще използва паразита.

Трябваше да го убия. Дори всички други да бяха мъртви, ако този живееше, аз бих се страхувал да стоя сам на тъмно. А можехме да си набавим десетки други от Конституционния клуб. След като този беше мъртъв, самият аз можех да оглавя акцията. Отново вдигнах бластера, дишайки тежко.

После се обърнах и подхвърлих оръжието на Стария, той го хвана във въздуха и попита:

— Какво стана?

— Не зная. Оказа се достатъчно да разбера, че мога да го направя.

— Предположих, че ще стане така.

Чувствах се приятно отпуснат, сякаш току-що бях убил враг или спал с жена… сякаш бях убил паразита. Вече можех да се обърна с гръб към него. Дори не бях ядосан на Стария.

— Винаги знаеш всичко, дявол да те вземе. Хубаво ли е да си кукловод?

Той се отнесе сериозно към шегата ми.

— Не съм такъв. Най-много да изведа някого на пътя, който той самият желае. Ето го кукловода.

— Да — съгласих се мрачно, — той наистина е кукловод. Мислиш си, че знаеш, какво е да си кукла… но нямаш представа. И, шефе… надявам се никога да не узнаеш.

— Аз също — отговори сериозно той.

Вече можех да гледам паразита, без да треперя. Продължих:

— Шефе, когато свършиш с него, ще го убия аз.

— Обещавам.

В помещението нахлу човек, облечен в шорти и лабораторна престилка; това го правеше да изглежда глупаво. Не беше Грейвз; никога вече не видях Грейвз. Предполагам, че Стария го бе изял на закуска.

— Шефе — каза човекът, — не знаех, че си тук. Аз…

— Тук съм — прекъсна го Стария. — А ти защо носиш престилка? — и насочи бластера си към него.

Човекът погледна оръжието невярващо.

— Че нали съм на работа. Човек винаги може да се залее с нещо, а някои от разтворите ни са доста…

— Свали я!

— Ъ?

Стария размаха оръжието заканително и ме предупреди:

— Бъди готов да го хванеш.

Човекът съблече престилката. На раменете му нямаше нищо — нито плужек, нито характерните зачервявания и ранички.

— Вземи проклетата престилка и я изгори — посъветва го Стария. — И се връщай на работа.

Човекът забърза към вратата със зачервено лице, но преди да излезе се обърна и попита:

— Шефе, готов ли си за… за процедурата.

— Скоро ще съм. Ще ти се обадя.

Той излезе. Стария прибра бластера, въздъхна уморено и занарежда:

— Издай заповед. Прочети я пред всички. Накарай ги да се подпишат, че са я чули. Татуирай им я на хилавите телца дори — все едно, пак ще се намери някой многознайко, който смята, че тя не се отнася до него. Учени!

Отново се обърнах към своя бивш господар. Видът му все още ми внушаваше погнуса, но сега примесена с чувство за надвиснала опасност, което не беше изцяло неприятно.

— Шефе — попитах, — какво ще правиш с тази твар?

— Намислил съм да я разпитам.

— Какво? Но как? Искам да кажа… маймуната…

— Да, маймуната не може да говори. Ще трябва да използваме човек… доброволец.

Когато осъзнах значението на думите му, ужасът ме завладя отново с почти пълна сила.

— Не можеш да постъпиш така. Не бива да го правиш… с когото и да е.

— Мога и ще го направя. Което трябва, трябва.

— Няма да се яви никакъв доброволец!

— Един вече се яви.

— Така ли? Кой?

— Но не искам да използвам него. Търся по-подходящ човек.

Изпитвах отвращение и не го скрих.

— Не трябва да го използваш, дори и да е доброволец. А втори няма да намериш; едва ли съществува друг такъв ненормалник.

— Може би си прав — съгласи се той. — Но аз все пак не искам да използвам първия доброволец. Разпитът е задължителен, синко; досега разузнаването ни не е узнало нищо. Бием се, без да познаваме врага. Не можем да преговаряме с него, не знаем откъде е дошъл и какви са слабите му места. Трябва да научим тези неща; от това зависи нашето съществуване. Единственият начин да разговаряме с тези същества е чрез човек. И аз ще го използвам. Но все още очаквам втори доброволец.

— Не ме гледай така!

— Нарочно те гледам!

Моят отговор беше наполовина шега; неговият ме накара да изгубя дар слово. Успях да изпелтеча:

— Ти си луд! Ако знаех, за какво смяташ да използваш този паразит, щях да го убия, ей Богу! А ти готвиш мен за доброволец… Не! Стига ми толкова.

Той продължи, сякаш не бе чул нищо:

— Не можем да вземем когото и да е; трябва да е някой, който ще може да го понесе. Джарвис, например, се оказа недостатъчно издържлив. А ти си.

— Аз? Първият път оживях. Но… втори не бих понесъл.

— Все пак — каза спокойно той, — по-малко вероятно е това да убие теб, отколкото някой друг. Ти поне имаш опит; с кой да е друг ще има повече риск да изгубя агент.

— Откога пък започна да ти пука за живота на агентите? — горчиво го попитах аз.

— Винаги съм бил загрижен за вас, повярвай. Повтарям ти още веднъж, синко: ще направиш ли това, след като знаеш, че то трябва да бъде направено и че ти имаш най-добър шанс от всички да оцелееш и да ни помогнеш — защото веднъж си минал през това — или ще оставиш друг агент да рискува разсъдъка и живота си вместо теб?

Опитах да му обясня чувствата си. Не можех да понеса мисълта, че ще умра, докато съм под контрола на паразита. По някакъв начин усещах, че така ще попадна в безкраен непоносим ад. Още по-неприятен беше вариантът да не умра, след като плужекът ме докосне. Но не можех да намеря думи за всичко това. Просто свих рамене.

— Можеш да ме уволниш, ако искаш, но има граници за това, което човек може да издържи. Отказвам.

Той се обърна към интеркома на стената и повика лабораторията.

— Започваме веднага. Побързайте.

— С кого? — попита един глас. Беше на човека с престилката.

— Първия доброволец.

— Значи по-малкия стол? — гласът изразяваше съмнение.

— Точно така. Размърдайте се.

Упътих се към вратата, но Стария ми се сопна:

— Ти пък къде хукна?

— Където и да е — сопнах му се и аз. — Не желая да участвам в това.

Той ме хвана за рамото и ме завъртя с лице към себе си.

— Никъде няма да ходиш! Ти познаваш тези твари и съветите ти може да са от полза.

— Пусни ме!

— Ще останеш! — кресна той. — Ако трябва, ще те завържа, но ще останеш. Позволих ти някои неща поради болестта, но вече ми дойде до гуша от твоите глупости.

Бях прекалено уморен, за да споря с него.

— Ти си шефът — съгласих се.

Хората от лабораторията докараха един стол на колела, който ми напомни за „Синг-Синг“. Имаше ремъци за глезените, коленете, китките и лактите, а също и за кръста и гърдите. Облегалката на стола беше ниска, за да бъдат на разположение раменете и гърбът на жертвата.

Поставиха стола до клетката с маймуната и махнаха едната й стена, маймуната ги наблюдаваше съсредоточено и умно, но не можеше да помръдне крайниците си. Въпреки това безпокойството ми нарасна. Само авторитетът на Стария ме задържаше в помещението. Лаборантите отстъпиха назад; явно всичко беше готово. Външната врата се отвори и влязоха няколко души, между тях и Мери.

Изгубих равновесие. Бях я търсил и няколко пъти се бях опитвал да й пратя послание по сестрите, но те или не я познаваха, или бяха инструктирани да не я познават. А сега я виждах при тези обстоятелства. Изругах на ум Стария — такова зрелище не беше за жена, дори за жена — агент. Всичко си имаше граници.

Мери изглеждаше изненадана и ми кимна. Разбирах я; сега не беше време за „здравей, как си“. Тя изглеждаше добре, макар и необичайно сериозна. Беше облечена като медицинските сестри, но без глупавата черупка на гърба. Останалите влезли бяха мъже; носеха някакви апаратури за стереозапис и други някакви съоръжения.

— Готови ли сме? — попита шефът на лабораторията.

— Започвайте — отвърна Стария.

Мери отиде до стола и седна. Двама от лаборантите коленичиха и започнаха да стягат ремъците. Гледах като шашнат. След около секунда хванах Стария, буквално го хвърлих настрани и се озовах пред стола, пътем изритвайки лаборантите. Изревах:

— Мери! Ставай от там!

Стария бе насочил бластер към мен.

— Не мърдай — заповяда той. — Вие, тримата — хванете го и го завържете.

Погледнах бластера и после Мери. Тя ме гледаше съчувствено.

— Стани, Мери — казах тъпо аз. — Искам да седна.

Изнесоха стола и докараха друг, по-голям. Не бих могъл да вляза в нейния — и двата са били правени по мярка. След като ме завързаха, бях абсолютно обездвижен; със същия успех можеха да ме залеят и с бетон. Гърбът започна непоносимо да ме сърби, сякаш в очакване нещо да се прилепи за него.

Мери вече не беше в помещението; не я видях да излиза, но и не ми пукаше за нея. Стария положи ръка на рамото ми и измърмори: „Благодаря, синко“. Не му отговорих.

Не видях как сваляха паразита от маймуната — това ставаше зад гърба ми. Всъщност, нямах и желание да наблюдавам тази операция. По едно време маймуната нещо изпищя, някой каза: „Внимавай!“ и последва пълна тишина, сякаш всички бяха затаили дъх.

Нещо влажно докосна гърба ми и аз припаднах.

Свестих се със същата решителност и енергия, както и предния път. Знаех, че съм поставен натясно, но не се страхувах от това. Имах твърдата увереност, че ще ги надхитря.

— Чуваш ли ме? — остро попита Стария.

— Стига си викал — казах в отговор.

— Спомняш ли си защо сме тук?

— Искаш да задаваш въпроси. Какво чакаш?

— Какво представляваш?

— Глупав въпрос. Висок съм шест фута и един инч, имам повече мускули, отколкото мозък и тежа…

— Не ти. Знаеш за кого говоря… за теб.

— На „Познай кой съм“ ли ще играем?

Стария не отговори веднага.

— Няма смисъл да се преструвам, че не зная какво си…

— Да, но го правиш.

— Знаеш, че те изучавах през цялото време докато беше върху маймуната. Научих някои неща, които ми дават известно предимство. — Той започна да свива пръсти един по един. — Първо, можеш да бъдеш убит. Второ, може да ти бъде причинена болка. Не обичаш електрошока и не можеш да понасяш дори горещината, която понася един човек. Трето, без своя носител ти си безпомощен. Мога да заповядам да те махнат от него и ще умреш. Четвърто, носителят ти не може да се движи, нито пък ти без него. Опитай ремъците, ако не вярваш. Или ще отговаряш на въпросите, или ще умреш.

Вече бях опитал ремъците. Както очаквах, беше невъзможно да се измъкна от тях. Това не ме обезпокои; бях учудващо спокоен отново с господаря — никакви грижи и вълнения. Моята работа беше да изпълнявам, а бъдещето да се грижи само за себе си. Ремъкът на левия ми глезен изглеждаше малко по-хлабав от останалите; може би щях да успея да измъкна крака си от него. Опитах и ремъците на ръцете; може би, ако се отпуснех напълно…

Веднага дойде заповед — или взех решение — това беше все едно. Не съществуваха разногласия между господаря и мен; ние бяхме едно цяло. Заповед или решение, не беше време да предприемам рисковани опити за измъкване. Огледах хората в помещението, опитвайки се да преценя колко от тях са въоръжени. Предположих, че само Стария; това увеличаваше шансовете ми.

Някъде дълбоко в себе си изпитвах болката за вината и отчаянието, познати единствено на слугите на господарите, но бях прекалено зает, за да се безпокоя от това.

— Е? — продължи Стария. — Ще отговаряш ли или да те накажа?

— Досега не си задал нито един разумен въпрос — казах аз.

Стария се обърна към един от лаборантите:

— Дай ми разрядника.

Не обърнах внимание на думите му; бях зает да проверявам ремъците. Ако можех да го подлъжа да дойде по-близо, за да мога да докопам бластера — стига, разбира се, да успея да освободя едната си ръка…

Той протегна някаква пръчка към раменете ми. Изпитах внезапна и ужасно силна болка; пред очите ми причерня, сякаш бяха угасили осветлението. Бях разделен на две — за момент останах без господаря.

Болката премина; от нея остана само опустошителния спомен. Господарят отново пое контрол над мен още преди да успея да настроя мозъка си на съзнателно мислене. За първи път по време на службата ми за него изпитвах известен страх и тревога — част от неговите.

— Е — попита Стария, — как ти се стори?

Паниката премина. Отново бях изпълнен с безметежно спокойствие, въпреки че бях нащрек. Китките и глезените, които бяха започнали да ме болят, спряха.

— Защо го направи? — попитах. — Ясно е, че можеш да ми причиниш болка, но защо?

— Отговаряй на въпросите ми.

— Ами задай ги.

— Какво представляваш?

Отговорът не дойде веднага. Стария отново доближи до мен пръчката и тогава чух гласа си:

— Ние сме народът.

— Кой народ?

— Единственият. Ние ви изучихме и опознахме. Ние… — внезапно спрях.

— Продължавай — каза намръщен Стария и посегна с пръчката.

— Ние сме дошли — продължих, — за да ви донесем…

— Да ни донесете какво?

Исках да говоря — пръчката беше ужасяващо близо. Но имах затруднения с намирането на думи. Изтърсих:

— Да ви донесем мир.

Стария изсумтя.

— Мир — не спирах аз — и покой, и задоволство, и радостта от… от подчинението. — Отново се поколебах; „подчинение“ не беше точната дума. Сякаш говорех чужд език. — От… от нирваната. — Това беше точната дума. Почувствах се като куче, погалено по главата, след като е донесло на стопанина си хвърлената пръчка. Изскимтях от удоволствие.

— Нека обобщим — каза Стария. — Обещавате на човечеството, че ако се предадем, ще се погрижите за нас и ще ни направите щастливи. Това ли е?

— Точно така!

Стария помълча за известно време, загледан в раменете ми. После се изплю на пода и бавно каза:

— Знаеш ли и преди често са ни предлагали подобна сделка. Дявол знае защо, никога не се е получавало.

— А ти опитай — предложих му аз. — Лесно може да се уреди… и тогава ще разбереш.

Този път той ме погледна в лицето.

— Може би трябва да го направя някой ден. Но точно сега — той продължи със строг глас, — ти ще отговаряш на въпросите ми. Започнеш ли да увърташ, ще увелича тока — той размаха пръчката.

Свих се в черупката си, разочарован от поражението. За момент бях помислил, че той ще се съгласи и обмислях евентуалните възможности да избягам.

— А сега — продължи той, — откъде сте дошли?

Не отговорих. Нямаше заповед за това. Пръчката дойде съвсем близо до мен.

— Отдалеч! — избухнах аз.

Стария почака малко, после каза:

— Ще трябва да поосвежа паметта ти.

Гледах го тъпо, без мисъл в главата. Един от асистентите го прекъсна:

— Може да има семантичен проблем. Различни астрономически концепции.

— Защо? — попита Стария. — Този плужек знае всичко, което знае човекът под него; това е доказано. — Все пак реши да зададе по-конкретен въпрос. — Виж тук. Това е Слънчевата система, трябва да я познаваш. Твоята планета в нея ли се намира или извън нея?

Поколебах се, после отговорих:

— Всички планети са наши.

— Интересно какво искаш да кажеш — Стария попипа замислено долната си устна и продължи: — Както и да е, не възразявам да претендирате и за цялата проклета Вселена. Къде е гнездото ви? Откъде идват вашите кораби?

Не можех да му кажа това; мълчах. Той протегна ръка и отново изпитах съкрушителна болка.

— Говори, по дяволите! От коя планета? Марс? Венера? Юпитер? Сатурн? Уран? Нептун? Плутон?

Докато той ги изброяваше, аз ги виждах една по една — макар да не бях ходил по-далеч от Земята. Когато назова вярната, аз разбрах коя е тя, но мисълта за това веднага бе заличена от съзнанието ми.

— Говори — продължи той, — или ще опиташ камшика.

— Нито една от тях — чух гласа си. — Нашият дом е много по-далеч.

Той ме погледна зад раменете и след това в лицето.

— Лъжеш! Но аз зная как да те направя честен.

— Не, не!

— Не преди да опитаме — той бавно доближи пръчката до гърба ми. Отново знаех отговора и се готвех да го кажа, когато нещо сграбчи гърлото ми. След това започна болката.

И не спря. Бях разкъсан на части; опитах се да говоря, за да се отърва от тази ужасна болка, но някаква ръка все още ме стискаше за гърлото.

През падналата пред очите ми пелена видях размазаните очертания на Стария. „Стига ли ти толкова?“, попита той. Опитах се да отговоря, но се задавих и не успях. Видях го пак да вдига пръчката.

След това нещо в мен избухна и умрях.

Те се бяха надвесили над мен и един от тях каза:

— Съвзема се.

Лицето на Стария беше над моето.

— Добре ли си, синко? — попита тревожно той. Извих глава.

— Обърнете се на една страна, моля — каза друг глас. — Трябва да ви поставя инжекция. — Човекът коленичи до мен и после нещо ме убоде. Той стана, погледна ръцете си и ги избърса в шортите.

„Джиро“, помислих си разсеяно, или нещо подобно. Какъвто и да беше, стимулаторът свърши работа. След малко дори успях да седна без чужда помощ. Все още се намирах в помещението с клетката, точно пред дяволския стол. Опитах да се изправя на крака. Стария ми подаде ръка, но аз я отблъснах с думите:

— Не ме докосвай!

— Извинявай — каза той и после извика: — Джоунс! Вземете с Ито носилка и го закарайте в лазарета. Докторе, и ти с тях!

— Естествено — мъжът, който ми беше поставил инжекцията, посегна да подхване ръката ми. Отдръпнах се и от него.

— Долу ръцете!

Докторът погледна въпросително Стария, който сви рамене и с жест изгони всички. Излязох от помещението без чужда помощ. В коридора спрях, огледах китките и глезените си и реших, че лазаретът все пак не е лоша идея. Там Дорис щеше да се погрижи за мен, а може би щях и да заспя. Чувствах се така, сякаш се бях боксирал петнадесет рунда и бях ги изгубил всичките.

— Сам! Сам!

Този глас ми беше познат. Мери дотича по коридора, застана пред мен и ме погледна с големите си, печални очи.

— О, Сам! Какво са направили с теб? — гласът й беше толкова задавен, че едва я разбрах.

— Ти ли не знаеш? — отговорих аз и събрах сили, за да й зашлевя един шамар. — Кучка!

Стаята ми бе все още празна, но Дорис я нямаше там. Затворих вратата, легнах по очи и се опитах да спра да мисля и чувствам. По някое време дочух някой да диша тежко, отворих едно око и видях Дорис.

— Какво се е случило с теб? — възкликна тя. Усетих нежния допир на ръцете й. — Ох, горкият… Лежи тук, сега ще извикам доктора.

— Не!

— Но той трябва да те прегледа!

— Не искам да го виждам! Направи нещо ти.

Тя не отговори. След малко излезе и почти веднага се върна. Започна да промива раните ми. Когато ме докосваше по гърба, идваше ми да пищя от болка. Тя скоро свърши с превръзките и каза:

— А сега по гръб.

— По-добре да остана по очи.

— Не — настоя тя, — трябва да изпиеш нещо. Хайде, бъди добро момче.

Успях да се обърна, предимно с нейна помощ. Изпих това, което ми даде и след малко заспах.

Струва ми се, че си спомням, че по едно време бях буден, до мен седеше Стария и аз го ругаех. И докторът беше там — ако всичко не е било сън.

Мис Бригс ме събуди, а Дорис ми донесе закуската; сякаш никога не ме бяха изписвали. Не бях съвсем зле; чувствах се така, сякаш се бях спуснал в буре по Ниагарския водопад. Имах превръзки на ръцете и краката на порязаните от ремъците места, но костите ми бяха здрави. Болеше ме най-вече душата.

Не ме разбирайте погрешно. Стария можеше да ме изпрати на кое да е опасно място. Такава ми беше работата. Но не и това, което той направи с мен. Знаеше, кое е слабото ми място и съзнателно го експлоатира, за да ме принуди да направя това, което иначе не бих направил. След което ме използва безжалостно. О, и на мен ми се е случвало да бия някого, за да го накарам да проговори. Понякога не може да се мине без това. Но сега беше друго. Повярвайте.

Бях огорчен най-много от Стария. А Мери! Каква ми беше тя, в края на краищата? Някаква си мацка. Вярно, бях отвратен от това, че бе изиграла ролята на примамка. Нормално беше да използва женствеността си в своята работа като агент; Отделът имаше и други жени-агенти. Така е било винаги — младите, симпатични жени са използвали това свое оръжие. Но не биваше да го използва срещу колега — още повече срещу мен.

Не е много логично, нали? За мен тогава беше. Реших, че ми е достатъчно; нека продължава операция „паразит“ без мен. Ако иска пък, да върви по дяволите.