Кукловодите

IV

Когато се събудих, вече се бе смрачило. Погледнах навън и видях, че столицата се готвеше за нощния си живот. Реката правеше широк завой около Мемориала. По-нагоре по течението, извън границите на окръга, слагаха флуорисцин във водата и реката в града сияеше в розово, кехлибарено, яркозелено и пламтящо червено. Върху цветовете се носеха увеселителни корабчета, пълни с наслаждаващи се на живота двойки.

На сушата тук-там проблясваха построените между по-старите сгради прозрачни куполи, които придаваха на града странен приказен вид. В източната част, където някога е паднала бомбата, нямаше стари сгради и тя приличаше на гигантска кошница с осветени отвътре великденски яйца.

Виждал съм столицата нощем по-често от повечето хора и може би затова не съм се замислял много за нея. Но тази нощ изпитвах чувството, че я виждам за последен път. Не от красотата й ми се сви гърлото, а от мисълта, че под тези светлини живееха хора, всеки със своята индивидуалност; Всички вършеха обичайните си дела, обичаха се, караха се, сдобряваха се — каквото си искат, по дяволите! Както се казва, всеки си живееше живота и никой не се страхуваше от предстоящото.

Мислех за тези хора — как за гърба на всеки се е залепил по един плужек и го кара да движи ръцете и краката си, да говори думите и въобще да върши всичко, което той, плужекът, желае.

Тържествено обещах пред себе си, че ако паразитите спечелят, ще направя така, че да съм мъртъв преди да ме е възседнал някой от тях. Това не е сложно за един агент — достатъчно е да си отхапя нокътя, а съществуват и други начини, ако съм с вързани ръце. Стария се бе погрижил за всякакви случаи.

Но не с такава цел, както много добре ми бе известно. Негова — а и моя — работа беше да се грижим за безопасността на хората, а не да бягаме с подвита опашка, щом стане напечено.

Обърнах се. Дяволска работа, чудех се какво да правя. Реших, че това, което ми е нужно, е компания. В стаята имаше стандартния за всички хотели каталог на „бюрата за придружителки“ и „агенции за модели“. Прелистих го, но не след дълго го затръшнах. Не ми трябваше някаква си там мацка, а едно точно определено момиче. Но не знаех къде да го открия.

Винаги нося със себе си едно флаконче от таблетките „темпус фугит“, защото човек никога не знае кога ще му се наложи да пораздруса рефлексите си. Противно на някои твърдения, хапчетата „темпус“ не предизвикват пристрастяване.

Въпреки това един пурист би казал, че злоупотребявам с тях, тъй като се е случвало да ги ползвам понякога, за да стане някой еднодневен отпуск с продължителност около седмица. Харесваше ми леката еуфория, която причиняват тези хапчета. Основното им въздействие, разбира се, е да разтеглят субективното време десет, а и повече пъти — все едно насичат времето на по-фини парченца, за да преживеете повече от останалите за едно и също календарно и астрономическо време. Естествено, зная за ужасния случай с младежа, който починал от старост за един месец поради непрекъснато вземане на таблетки, но аз го правя наистина рядко.

А той може и да е бил прав. Изживял е дълъг и щастлив — можете да се обзаложите, че е бил щастлив — живот, след което е умрял щастлив. Какво от това, че слънцето е изгряло само тридесет пъти през живота му? Кой би могъл да каже какви са правилата за идеалния живот? И нима някой е седнал да следи какво прави всеки от нас?

Седях си, гледах флакончето и без да искам изчислих, че имам поне за „две години“. Можех да се завра в дупката си и да тегля една майна на света…

Извадих две хапчета и налях чаша вода. После прибрах хапчетата, излях водата и взех оръжието и телефона. Излязох от хотела и се запътих към библиотеката на Конгреса.

По пътя се отбих в един бар, за да видя поредната емисия новини. Нямаше нищо от Айова, но кога ли е имало?

Отидох в каталожната зала на библиотеката, сложих чифт „мигалки“ и започнах да търся това, което ми беше нужно. „Летящи чинии“, „Летящи дискове“, „Проект чиния“, „Светлини в небето“, „Космическа дифузна теория за произхода на живота“ и още две дузини псевдонаучни трудове и скудоумици. Как да отделя зърното от плявата? И гайгеров брояч не можеше да ми помогне, защото „зърното“ по всяка вероятност беше семантично закодирано по начин, не по-разбираем от басните на Езоп или мита за изчезналата Атлантида.

Въпреки това след около час разполагах с купчина селекторни карти. Подадох ги на весталката зад бюрото и зачаках да ги пъхне в машината. След малко се появи резултатът:

— Голяма част от филмите, които желаете, в момента са заети. Останалите можете да получите в зала 9-А. Ето там се намира асансьорът.

В зала 9-А имаше само един читател, който каза, след като ме видя:

— Виж ти! Как ме откри? Бих се заклела, че съм успяла да ти се изплъзна.

— Здравей, Мери — бе моят отговор.

— Здравей — чак сега каза тя. — Виж какво, все още не желая да ме свалят, а и имам много работа, така че…

— Слушай, самодоволна патко — ядосах се аз, — колкото и да ти се вижда странно, не съм дошъл тук заради иначе без съмнение хубавото ти тяло. Случва се и аз да имам работа. Веднага щом пристигнат ролките ми, се омитам оттук. Ще си потърся друга зала — ергенска!

Вместо да избухне, тя тутакси омекна.

— Дължа ти извинение, Сам. Една жена е принудена да слуша едно и също хиляди пъти. Седни, моля те.

— Не — отвърнах, — благодаря, но няма да остана. Действително имам работа.

— Остани — настоя тя. — Прочети това. Ако преместиш ролките от стаята, в която са изпратени, ще изгорят дузина схеми на сортировъчната машина, а главният оператор ще получи сърдечен удар.

— Като свърша, ще ги върна.

Тя хвана ръката ми и усетих, как по нея се разлива топлина.

— Моля те, Сам. Извини ме.

Седнах и се ухилих.

— Нищо на света не би могло да ме накара да изляза. Не възнамерявам да сваля очи от теб, докато не ми кажеш твоя телефонен код, домашен адрес и истинския цвят на косата ти.

— Глупчо — каза меко тя. — Никога няма да научиш нито едно от тези неща — и демонстративно се обърна към визьора на проектора, сякаш не съществувах.

Тръбата за пневмодоставка каза „пльок“ и в кошчето се изсипаха поръчаните от мен ролки. Сложих ги на масата до другия проектор. Една от тях се търкулна към тези на Мери и ги разпиля. Вдигнах тази, която мислех, че е моята и я погледнах отдолу — но там бяха написани единствено серийния номер и комбинация от точки, познаваеми само за селектора. Обърнах я, прочетох етикета и я поставих при другите.

— Хей, тази е моя — каза Мери.

— Дрън-дрън — казах, колкото се може по-учтиво.

— Моя е. Точно тя ми трябва сега.

По-добре късно, отколкото още по-късно. Схванах очевидното. Мери не бе дошла тук, за да изследва развитието на обувната промишленост. Прочетох етикетите на още няколко от нейните филми.

— Значи затова всичко, което потърсих, се оказа заето. Но си пропуснала това-онова — подадох й листа с моя избор.

Тя го погледна, засмя се и попита:

— Ще си ги разделим ли или ще ги гледаме заедно?

— Първо на половина, за да отделим боклука, а след това заедно ще гледаме това, което остане — реших аз. — А сега на работа.

Дори след като бях видял паразита на гърба на бедния Барнз и Стария ме бе уверил, че наистина е кацнала „летяща чиния“, не бях подготвен да срещна цял куп доказателства в обществената библиотека. Да можеше да ми падне сега Дигби, щях да му покажа аз един оценителен интеграл! Доказателствата бяха неопровержими: Земята е била посещавана от чужди космически кораби и това е ставало нееднократно.

Първите съобщения за „летящи чинии“ далеч предхождаха нашия собствен прощъпулник в космоса. Някои датираха от седемнадесети век, а имаше и по-стари, но беше невъзможно да се прецени нещо, написано във време, когато под „наука“ се е разбирало цитиране на Аристотел. Първите систематизирани данни идваха от четиридесетте и петдесетте години на двадесети век; следващият „бум“ бе през осемдесетте на същия век. Забелязах едно повторение през тридесетина години — статистическият анализ би могъл да изкара нещо от това.

„Летящите чинии“ бяха свързани с „мистериозните изчезвания“ не само защото и двете попадаха в обща категория с морските змии, кървавите дъждове и други подобни небивалици. В много документирани случаи пилоти са преследвали „чиниите“ и не са се завръщали. Стандартното официално заключение в тези случаи бе „катастрофа в пустинна местност — останките не са открити“, но това не звучеше особено убедително в моите уши.

Имах още една догадка и се опитах да проверя дали мистериозните изчезвания също не се повтарят в тридесетгодишен цикъл и, ако е така, дали той не е синхронен с цикъла на обектите в небето.

Не можах да направя сигурно заключение; данните бяха твърде много и с малка флуктуация — голям брой хора изчезват всяка година по какви ли не причини. Но данни за населението се пазят от много години, макар част от тях да са били унищожени през бомбардировките. Отбелязах си да поискам да им бъде направен професионален анализ.

Двамата с Мери едва ли си разменихме и три думи през тази нощ. Накрая станахме и се протегнахме, след което се наложи да заема на Мери малко дребни, за да плати на машината ролките, на които бе водила бележки (защо жените никога не носят дребни?). Естествено, платих и моите.

— Е, каква е присъдата — попитах.

— Чувствам се като врабче, което е построило гнездото си в края на водосточна тръба.

Цитирах стиха докрай и добавих:

— И отново ще постъпим така — няма да се научим на нищо и пак ще го построим там.

— О, не! Сам, трябва да направим нещо! Всичко съвпада — този път те имат намерение да останат.

— Може би. Аз съм на същото мнение.

— Добре, но какво да направим?

— Съкровище, време е да научиш, че в страната на слепите и на едноокия не му е адски весело.

— Не бъди циничен. Нямаме време.

Вече се зазоряваше и библиотеката бе почти пуста.

— Знаеш ли какво — казах аз, — дай да вземем отнякъде едно буре бира, да го дотъркаляме до хотелската ми стая, да си пийнем хубаво и да обсъдим положението.

— Само че не в твоята стая — поклати глава тя.

— По дяволите, нали сме по работа!

— Ще отидем в моя апартамент. Няма и триста мили от тук. Хем ще приготвя закуска.

Сетих се каква бе основната цел в живота ми и се ухилих:

— Това е най-умното нещо, което чувам през тази нощ. Защо не в хотела? Ще спестим половин час път.

— Не искаш ли да дойдеш в апартамента ми? Няма да те ухапя.

— Надявах се на противното. Всъщност учудва ме внезапната промяна на решението ти.

— Е… може би искам да ти покажа мечите капани около леглото си. Или да ти докажа, че съм добра готвачка — на бузите й се появиха трапчинки: единственият знак, че се е засмяла.

Спрях едно такси и отидохме в апартамента й.

Тя го претърси внимателно, след като влязохме и после ми каза:

— Обърни се. Искам да видя гърба ти.

— Но защо…

— Обърни се!

Послушах я. Тя опипа внимателно гърба ми и след това нареди:

— А сега ти мен!

— С удоволствие!

Въпреки шегата, проверих внимателно — знаех колко важно беше това. Под дрехите й имаше единствено женска плът и подбрани екземпляри смъртоносна железария.

Тя се обърна с лице към мен и въздъхна облекчено.

— Ето защо не исках да отидем в твоя хотел. Сега знам, че сме в безопасност — за първи път, откакто видях онази твар на гърба на горкия Барнз. Този апартамент е сигурен; изключвам вентилацията и го запечатвам като банков сейф всеки път, когато изляза.

— А отдушниците за климатичната инсталация?

— Не съм я включила; вместо нея ще отворя една от резервните бутилки… Както и да е, какво би желал да хапнеш?

— Чудех се може ли да се уреди нещо за стек „алангле“?

Можеше. Докато дъвчехме, хвърляхме по едно око на новините. Все още нищо от Айова.