Кукловодите

XII

Първата ми работа, щом докторът ме изписа, беше да потърся Мери. Думите на Стария се оказаха достатъчни, за да ме убедят, че се бях държал като пълен идиот. Не очаквах тя да пощурее от радост като ме види, но трябваше да си кажа репликите.

Може би си мислите, че да откриеш в Отдела едно високо, красиво червенокосо момиче е не по-трудно, отколкото равна поляна в Канзас. Но агентите рядко се задържат на територията на Отдела, а на служителите там е препоръчано да не се озъртат много-много. Никой от тези, които питах, не ми каза нищо за Мери. Всичко ме пращаха към началството, т.е. към Стария. А това не ме устройваше.

Още по-голямо подозрение предизвиках, когато се опитах да надникна в списъка на присъстващите и отсъстващите. Започнах да се чувствам като шпионин в собствения си Отдел.

Отидох в биолабораторията и поговорих с един от асистентите — не успях да открия шефа. Той не знаеше нищо за никакво момиче във връзка с проекта „Разпит“, почеса се притеснено и се върна да пише някакъв доклад. Излязох и се упътих към кабинета на Стария. Явно нямах друг избор.

На бюрото на мис Хейнз имаше ново лице. Никога повече не видях мис Хейнз; не съм и питал за нея — предпочитам да не зная. Новата секретарка въведе личния ми код и — о, чудо! — Стария беше вътре и ме прие.

— За какво си дошъл? — тросна ми се той.

— Помислих, че може да имаш някаква работа за мен — казах аз. На влизане смятах да кажа съвсем друго.

— Всъщност, тъкмо се канех да те потърся. Достатъчно се излежава — той излая нещо в телефона на бюрото, стана и каза. — Ела!

Внезапно ме обзе спокойствие. Попитах:

— В „Козметика“ ли?

— И собствената ти мутра ще свърши работа. Отиваме във Вашингтон.

Все пак се отбихме през „Козметика“, но само за дрехи. Избрах си бластер и проверих изправността на телефона си.

Дежурният на входа ни накара да разголим гърбовете си, преди да ни допусне близо до себе си. Излязохме навън и се оказахме на долните нива на Ню Филаделфия.

— Чист ли е този град? — попитах аз.

— Ако мислиш така, значи кратуната ти е ръждясала — отвърна Стария. — Огледай се наоколо.

Нямаше време за повече въпроси. Присъствието на толкова много облечени хора ме притесняваше; усетих, че несъзнателно се оглеждам за закръглени рамене. Това, че се качихме в един претъпкан асансьор, за да стигнем до платформата за излитане, ми се видя ужасно безразсъдно. Поуспокоих се едва когато влязохме в колата. Щом превключих на автопилот, дадох воля на възмущението си:

— Какво, по дяволите, правят властите в този град! Бих могъл да се закълна, че ченгето на ъгъла, край който минахме, имаше гърбица!

— Възможно. Дори вероятно.

— Хубава работа! А аз смятах, че борбата вече се води по всички фронтове.

— И какво предлагаш?

— Че то е очевидно! Дори да замръзваме от студ, никой не бива да покрива с дреха гърба си, докато не се уверим, че всички плужеци са мъртви.

— Точно така.

— Но, тогава… Слушай, президентът знае какво е положението, нали?

— Да.

— Тогава какво чака? Трябва да обяви военно положение и да започне да действа.

Стария се беше загледал в пейзажа под нас.

— Синко, да не би да си въобразяваш, че президентът управлява страната?

— Не, разбира се. Но той е единственият, който може да направи нещо.

— Хм… знаеш ли, понякога наричат генералния секретар Цветков „пленникът на Кремъл“. Не зная дали това е вярно, но нашият президент наистина е пленник на Конгреса.

— Искаш да кажеш, че Конгресът не е предприел нищо?

— Откакто предотвратихме покушението срещу президента, се опитвам да му помогна да ги убеди. Да те е разпитвала някога комисия на Конгреса, синко?

Опитах се да обобщя цялата картина. Седим си ние глупави и беззащитни като птицата Додо — да, видът хомо сапиенс също щеше да изчезне от лицето на земята, ако не направехме нищо. След малко Стария се обади:

— Крайно време е да разбереш как стоят нещата в политиката. В миналото Конгресът е отказвал да действа и пред опасности, далеч по-очевидни от тази. А доказателствата ни са рехави и не съвсем убедителни.

— А заместник-министърът на финансите? Не могат да отрекат това.

— Мислиш ли? Свалихме плужека от гърба му едва в Белия дом — и то в източното крило. Наложи се да убием двамата му телохранители. А сега достопочтеният джентълмен лежи в „Уолтър Рийд“ с нервно разстройство и не може да си спомни какво се е случило. Министерството на финансите призна, че е имало неуспешен опит за покушение срещу президента, но не и какво точно са искали да сторят.

— И президентът си замълча?

— Неговите съветници му казаха да изчака. Мнозинството му и в двете камари е несигурно — а има хора в Конгреса, които с удоволствие биха видели главата му на поднос. Политиката не е шега.

— Господи, да проявяват партизанщина в такива времена!

— Хич не се учудвай — повдигна вежда Стария.

Едва сега успях да му задам въпроса, заради който бях влязъл в кабинета му:

— Къде е Мери?

— Странно, че се интересуваш — изсумтя той. Премълчах и той продължи: — На своя пост. Охранява президента.

Първо отидохме на закрито заседание на съвместна специална комисия от двете камари.

Когато влязохме, в залата вървеше стереопрожекция на моя човекоподобен приятел Наполеон с титанеца на гърба, после самият паразит в едър план. Те всичките си приличат, но аз знаех, че този беше моят и бях много доволен, че сега е мъртъв.

После показаха самия мен. Видях как ме връзват за стола. Срам ме е да призная, че в този момент изглеждах като пълен посерко. После свалиха титанеца от гърба на маймуната и го поставиха на моя. А след това припаднах на филма — и почти припаднах на живо. Няма да ви описвам какво изпитах — ужасно е. Но си струваше да изгледам всичко, защото накрая видях как скверната твар умря. Наистина си струваше.

Филмът свърши и председателят на комисията каза:

— Е, господа?

— Господин председател!

— Има думата джентълменът от Индиана.

— Честно казано, в Холивуд са правили и по-ефектни снимки от тези. Разберете ме правилно, господа, не съм предубеден… — те започнаха да шушукат и някой извика: „Тишина! Тишина!“.

Ръководителят на нашата биолаборатория даде показания, а след това призоваха мен. Казах името, адреса и занятието си и отговорих на няколко повърхностни въпроса за преживяното от мен под властта на титанеца. Четяха ги от един лист. Разбрах, че отговорите ми въобще не ги интересуваха. Двама даже четяха вестници.

Имаше само два въпроса от залата. Един сенатор ме попита:

— Мистър Нивънс… Нивънс ли е истинското ви име?

— Да.

— Предполагам, ФБР?

— Не, Отделът ми е директно подчинен на президента.

— Така си и знаех — усмихна се сенаторът. — Всъщност, мистър Нивънс, вие сте актьор, нали? — той гледаше някакви свои записки.

Опитах се да им обясня всичко. Исках да им кажа, че наистина бях играл един сезон в театъра, но сега съм истински, стопроцентов оперативен работник. Не ме оставиха да се доизкажа.

— Достатъчно, мистър Нивънс. Благодаря ви.

Другият въпрос ми бе зададен от възрастен сенатор, който пожела да чуе мнението ми относно използването на парите на данъкоплатците за военна помощ за други държави — всъщност, той използва въпроса, за да изкаже собственото си мнение. Нямам ясно мнение по въпроса, но не се и наложи да го изказвам.

Веднага след въпроса секретарят нареди:

— Свободен сте, мистър Нивънс.

Останах на мястото си.

— Слушайте — казах им, — вие явно смятате, че работата е нагласена. Добре тогава, наредете да докарат детектор на лъжата! Или използвайте хипноза. За Бога, този разпит е една пародия!

Председателят удари с чукчето по масата:

— Свободен сте, мистър Нивънс.

Подчиних се.

Стария ми беше обяснил, че целта на това заседание е да се подготви резолюция, с която евентуално да се обяви военно положение и се дадат на президента извънредни пълномощия.

Преди гласуването ни изгониха от залата.

— Лоша работа — казах на Стария.

— Няма значение — отвърна той. — Президентът разбра какво ще се получи, още щом видя списъка на участващите в комисията.

— А сега какво? Ще чакаме плужеците да превземат и Конгреса ли?

— Сега президентът ще се обърне към самия Конгрес с молба за извънредни пълномощия.

— Ще ги получи ли?

Стария се намръщи и не отговори.

Съвместното заседание на двете камари беше тайно, но ние присъствахме по специална заповед на президента. Двамата със Стария седяхме в малката ложа зад ораторската трибуна. Заседанието бе открито с всички необходими формалности и след това влезе президентът със своя ескорт; бяхме подменили телохранителите му изцяло с наши хора.

Сред тях беше и Мери. Донесоха й сгъваем стол и тя седна до президента; започна да прелиства един бележник и да му подава разни бумаги, но външният й вид наподобяваше по-скоро Клеопатра в гореща нощ, отколкото секретарка. Беше толкова на мястото си, колкото кон в църква. Привличаше вниманието не по-малко от самия президент.

Улових погледа й и тя ме дари с дълга и приветлива усмивка. Ухилих се като идиот в отговор, но Стария ме сръга в ребрата и се осъзнах.

Президентът обясни на Конгреса какво беше положението. Речта му бе праволинейна и рационална като инженерен отчет и почти толкова затрогваща. Той просто изложи фактите. Накрая остави бележките си и заключи:

— Ситуацията е до такава степен необичайна и обезпокоителна, че съм принуден да помоля за по-широки пълномощия, за да се справя с нея. В някои райони на страната трябва да бъде обявено военно положение. Необходимо е и сериозно ограничаване на някои граждански права за известно време. Правото на свободно придвижване трябва да бъде ограничено. Неприкосновеността от обиск и разпит трябва да отстъпи на безопасността на всички нас. Защото всеки гражданин, дори и най-уважаваният, може да се превърне в неволен слуга на този опасен враг. Всички граждани ще трябва да се примирят с временна загуба на някои техни права, докато се справим с чумата. С голяма неохота моля Конгреса да узакони тези необходими стъпки.

Човек лесно може да определи настроението на една тълпа. Конгресмените бяха явно обезпокоени, но не и убедени докрай. Вицепрезидентът, който председателстваше заседанието, погледна лидера на мнозинството в Сената — по предварителна уговорка той трябваше да предложи текста на резолюцията.

Не разбрах дали лидерът на мнозинството кимна или направи друг знак, но отказа да вземе думата. Настъпи неловко мълчание, след което се чуха гласове от залата: „Господин президент!“ и „Тишина!“.

Вицепрезидентът предостави накрая думата на сенатора от своята партия Готлиб — един кон с капаци, който би гласувал и за собственото си линчуване, стига то да е заложено в партийната програма. Той започна ни в клин, ни в ръкав да говори за предаността към Конституцията, към Хартата за правата на човека и едва ли не към Гранд Каньон. Скромно изтъкна дългогодишната си служба в интерес на обществото. Не пропусна да спомене и мястото на Съединените американски щати в историята. Вече започвах да мисля, че той просто печели време, за да успеят колегите му да подготвят нов текст за резолюцията, когато внезапно схванах, че дума по дума той го докарваше до следното: промяна на дневния ред на заседанието и започване на процедурата по импийчмънт и предаване на съд на президента.

Успях да разбера накъде бие Готлиб преди останалите; предложението му беше така маскирано от безсмислени ритуални фрази и гръмки словоизлияния, че беше трудно да се разбере за какво става дума.

Погледнах към Стария. Той не сваляше очи от Мери. Тя се бе обърнала към нас и в очите й се четеше силна тревога.

Стария извади от джоба си бележник, надраска нещо на един от листите му, откъсна го и го подхвърли на Мери. Тя го пое прочете го, и го предаде на президента.

Той стоеше спокоен с безгрижен вид, сякаш един от старите му политически приятели не правеше в момента на пух и прах неговото добро име — а с това и безопасността на републиката. Прочете бележката, после хвърли бърз поглед към Стария, който кимна.

Президентът даде знак на вицепрезидента, изчака го да се доближи до него и му прошепна нещо. Междувременно Готлиб продължаваше да говори в същия стил. Вицепрезидентът удари с чукчето:

— Ако обича сенаторът, за момент!

Готлиб явно се сепна и каза:

— Не съм приключил.

— Сенаторът не се призовава да приключи изложението си. Пред вид важността на проблема, моля сенаторът да излезе да говори на трибуната.

Готлиб изглеждаше объркан и бавно тръгна по пътеката между редовете. Столът на Мери препречваше пътя му към трибуната. Вместо да се дръпне настрани, тя започна да се суети, да обръща и вдига стола така, че още повече да го препречи. Готлиб спря пред нея и тя залитна към него. Той я хвана за ръката и двамата си размениха реплики, които никой друг не успя да чуе. Накрая той се добра до трибуната.

Стария беше трескав като ловно куче, подушило дивеч. Мери го погледна и кимна. Той каза:

— Давай!

На „и кратко“-то вече бях прескочил бариерата и летях към Готлиб. Чух вика на Стария: „Ръкавици, синко!“, но нямах време за това. Още докато падах, скъсах сакото на сенатора и видях плужека да пулсира под ризата. Разкъсах и нея и вече всички можеха да го видят.

И шест стереокамери не биха успели да заснемат суматохата, която настъпи през следващите няколко секунди. Ударих Готлиб по главата, за да мирува. Мери вече бе седнала на краката му. Президентът стоеше до нас и викаше: „Ето! Ето! Сега всички можете сами да видите!“. Вицепрезидентът се беше вкаменил; чукчето седеше във вдигнатата му ръка. Конгресът се бе превърнал в ревяща, пищяща и скимтяща тълпа. Над главата ми Стария крещеше някакви заповеди към охраната на президента.

Извадените бластери на телохранителите и шума на чукчето на вицепрезидента допринесоха за възстановяване на реда. Президентът започна да говори. Каза, че съдбата им е дала възможност да видят природата на врага и предложи всички да минат един по един край трибуната и да минат един по един край трибуната и да разгледат с очите си титанеца от най-голямата луна на Сатурн. Без да изчака съгласието им, той покани първия ред да заповяда. Те тръгнаха.

Мери стоеше до трибуната. Бяха минали около двадесет (една жена-конгресмен изпадна в истерия), когато видях Мери да дава знак на Стария. Този път изпреварих заповедта му. Двама от телохранителите ми помогнаха и слава Богу; този беше млад и силен, бивш морски пехотинец. Положихме го до Готлиб.

Последва повсеместна проверка, въпреки протестите. Опипвах гърбовете на жените, които преминаваха край мен и улових една. Мислех, че съм уловил и друга, но се получи неловка грешка — дамата беше толкова пълна, че съм се заблудил. Мери разкри двама; последва дълга пауза от над триста без попадение. Очевидно тези с паразитите отлагаха минаването през проверката.

Осем въоръжени мъже — единадесет със Стария, Мери и мен — не бяхме достатъчни. Вероятно голяма част от плужеците щяха да се измъкнат, ако не ни бяха помогнали квесторите. Уловихме общо тринадесет паразита, десет от тях живи. Само един от носителите им беше сериозно наранен.