Кукловодите

XXII

Следващия път, когато споменах за таблетките „темпус“, тя не възрази, но предложи да вземем минималната доза. Нямах нищо против — винаги можехме да вземем още.

Приготвих ги във вид на инжекции, за да подействат по-бързо. Когато вземам „темпус“, обикновено гледам някой часовник, щом секундната стрелка спре, значи съм готов. Но до колибата нямаше часовник, а и никой от нас не носеше такъв. Беше малко преди изгрев; цяла нощ бяхме будували пред камината.

Продължихме да лежим на същото място. Чувствахме се нормално, леко сънени и за момент помислих, че препаратът не е подействал. После видях, че слънцето бе престанало да се издига, а една птица висеше пред прозореца. При по-внимателно вглеждане успях да видя как размахва крила.

Погледнах жена си. Пират се бе свил на кълбо върху стомаха й. И двамата изглеждаха заспали.

— Какво ще кажеш за една закусчица? — попитах. — Умирам от глад.

— Направи я ти. Ако помръдна, ще събудя Пират.

— Заклела си се да ме обичаш, уважаваш и да ми приготвяш закуска — настоях аз и я погъделичках по петите. Тя се засмя и сви крака; котаракът изписка и тупна на пода.

— О, Господи! — каза тя. — Накара ме да направя прекалено бързо движение. Обидих Пират.

— Остави котарака на мира, жено; не си се омъжила за него.

Но и аз разбирах, че съм направил грешка. Човек трябва да се движи много внимателно в присъствието на не използвали препарата хора. Просто не бях помислил за котарака; той несъмнено бе решил, че сме като пияни подскачащи зайци. С умишлено забавени движения посегнах да го помилвам.

Но напразно — той вече бягаше към вратата. Можех да го спра, защото според мен се движеше със скоростта на сакат охлюв, но не исках да го плаша повече. Зарязах го и отидох в кухнята.

Мери, естествено, се оказа права — „темпус фугит“ никак не е подходящ за медени месеци. Екстазът на щастие, който бях изпитвал преди, бе заменен от еуфорията на наркотика. Бях се отказал от действителните усещания в полза на един химически фалшификат. Въпреки това прекарахме един хубав ден… или месец. Но бих предпочел да не бяхме използвали препарата.

Късно вечерта действието му премина. Усетих съпътстващата това лека раздразнителност и започнах да изследвам рефлексите си. След малко Мери ме информира, че от двадесетина минути е в нормално състояние — което е доста точно съгласуване на дозите.

— Искаш ли да го повторим? — попита тя. Целунах я.

— Не. Честно казано, радвам се, че свърши.

— И аз.

Имах опустошителния апетит, обичаен за човек, излязъл от действието на „темпус“. Казах това на Мери.

— Минутка — отвърна тя. — Искам да повикам Пират.

Въобще не бях усетил липсата му през този ден или „месец“ — такава е еуфорията.

— Не се безпокой — казах аз. — Той често прекарва навън целия ден.

— Не го е правил преди.

— Правил го е с мен.

— Мисля, че го обидих — каза тя. — Сигурна съм.

— Вероятно е долу при Стария Джон. Това е обичайния му начин да ме наказва. Всичко е наред.

— Но вече е късно през нощта, страхувам се да не го нападне някоя лисица. Ще отида да го повикам, скъпи, нали нямаш нищо против? — тя се насочи към вратата.

— Облечи нещо — спрях я аз. — Навън сигурно е хладно.

Тя се върна в спалнята и излезе от там по пеньоара, който й бях купил в селото. Отиде до вратата, а аз сложих дърва на огъня и влязох в кухнята. Докато се опитвах да измъдря някакво меню, чух гласа й:

— Хайде, лошо коте! Мама се тревожи.

Извиках:

— Вкарай го вътре и затвори вратата… И внимавай с пингвините!

Тя не отговори и не чух вратата да се затваря, затова се върнах във всекидневната. Тя точно влизаше и Пират не беше с нея. Отворих уста, но погледнах очите й и видях там неописуем ужас. Викнах: „Мери!“ и си втурнах към нея. Тя явно ме видя и се обърна към вратата с отсечени, неловки движения. Видях гърба й.

Под пеньоара имаше гърбица.

Не зная колко време съм стоял безпомощен — вероятно част от секундата, но ми се стори безкрайно. Скочих и хванах ръцете й. Тя ме погледна, очите й вече не бяха кладенци, пълни с ужас — бяха мъртви.

После ме ритна с коляно в слабините.

Извъртях се и успях да избегна най-лошото. Човек обикновено не обезврежда опасен враг, като го хваща за ръцете… но това беше моята жена. Не можех просто да я убия.

Плужекът обаче нямаше подобни скрупули по отношение на мен. Мери — или той — ме нападна с всички сили, а аз трябваше да използвам умението си, за да не я убия. Трябваше да внимавам и тя да не ме убие — а също и да убия плужека — и да не му позволя да се прехвърли върху мен, защото тогава и Господ не би могъл да спаси Мери.

Освободих едната си ръка и я ударих по брадичката. Тя сякаш не усети. Тогава се опитах с ръце и крака да я обхвана в мечешка прегръдка, която да я обездвижи, без да я нарани. Паднахме на пода, тя върху мен. Заврях глава в лицето й, за да не ме хапе.

Задържах я така с върховно усилие на мускулите. Опитах се да я парализирам чрез натискане на нервните центрове, но тя знаеше кои са ключовите места не по-зле от мен. Добре, че аз самият се опазих да не бъда парализиран.

Оставаше само още едно средство — да смачкам самия паразит… но знаех какъв ефект имаше това върху носителя. Можеше да я убие; със сигурност щеше да я нарани ужасно. Исках да я приведа в безсъзнание и после внимателно да махна от гърба й плужека, преди да го убия… да го прогоня с горещина или с леки удари.

Да го прогоня с горещина…

Нямах много време за разработване на идеята — тя захапа ухото ми. Сграбчих плужека с дясната си ръка.

Нищо не се случи. Паразитът се оказа покрит с твърда кожена обвивка; все едно бях стиснал добре надута футболна топка. Мери рязко се дръпна, когато докоснах плужека и отнесе между зъбите си част от ухото ми, но го нямаше превиващия костите спазъм — паразитът остана жив и здрав. Опитах да провра ръка под него, но той сякаш беше залепен с вакуум; не успях да го помръдна.

Междувременно понасях териториални загуби. Завъртях се отгоре и се изправих на колене, без да пускам Мери от прегръдката си. Тази маневра освободи краката й, което беше зле, но някак успях да я положа на коляно, да я вдигна и да я затътря към камината.

За малко да я изпусна; тя се мяташе и дереше като пума. Все пак успях да стигна, хванах я за косата и бавно наведох раменете и към огъня.

Исках само да поопърля малко паразита, за да го принудя да се пусне от гърба на Мери. Но тя се дърпаше толкова силно, че се подхлъзнах и паднах. Ударих главата си в стеничката на камината. Мери падна по гръб върху горящите въглища, изкрещя и веднага скочи, като повлече и мен. Изправих се на крака, все още замаян от удара и видях, че тя лежеше припаднала на пода. Косата й — красивата й коса — гореше.

Също и пеньоарът. Заудрях ги с ръце, за да потуша пламъците. Плужекът вече не беше на гърба й. Огледах се и го видях на пода до камината… а Пират го душеше с нос. Изкрещях:

— Пират! Махни се от там! Престани!

Той вдигна глава и ме погледна въпросително. Продължих да гася пламъците по Мери, докато се убедих, че вече не гори нищо. След това я оставих; нямаше време дори да проверя дали е жива. Трябваше да взема лопатката от камината — не смеех да докосна тварта с голи ръце. Обърнах се да я взема.

Но плужекът вече не беше на пода; бе възседнал Пират. Котаракът лежеше с разперени настрани крака, а паразитът се наместваше на гърба му. Спуснах се към Пират и го хванах за задните крака точно когато той направи първите си управлявани от плужека движения.

Да държиш побесняла котка с голи ръце е в най-добрия случай безумие; да я овладееш управлявана от титанец — просто невъзможно. Отново забързах към камината, а Пират дереше ръцете и краката ми на всяка крачка. Въпреки неговите буйствания и писъци го поставих над огъня, като допрях паразита до жарта. Неговата козина и моите ръце също се запалиха, но плужекът пусна Пират и тупна сред пламъците. Извадих котарака от камината и го положих на пода. Той вече не се съпротивляваше. След като се убедих, че козината му вече не гори, се върнах при Мери.

Тя беше още в безсъзнание. Отпуснах се на пода до нея и безпомощно заплаках.

Час по-късно вече бях направил за Мери всичко, което можех. Косата от лявата й страна я нямаше, а гърбът и раменете й бяха обгорени. Но пулсът й беше стабилен и дишането ритмично, макар и забавено и се надявах, че не е изгубила много вода. Превързах раните й. Държа в хижата всичко необходимо за една малка аптека и й бих инжекция с приспивателно. После се заех с Пират.

Той лежеше на мястото, където го бях оставил и изглеждаше зле. Беше обгорен много повече от Мери, а вероятно бяха пострадали и белите му дробове. Помислих, че е мъртъв, но той леко повдигна глава, щом го докоснах.

— Съжалявам, приятелю — прошепнах аз. Стори ми се, че той измяука в отговор.

Направих за него същото, както за Мери, но не посмях да му дам приспивателно. След това отидох в банята, за да се погрижа и за себе си.

Ухото беше спряло да кърви и реших да не му обръщам внимание. Безпокояха ме ръцете. Поставих ги в гореща вода и изревах. После ги изсуших със струя въздух и това също беше болезнено. Не ми идваше на ума как да ги превържа, а освен това се нуждаех от тях.

Накрая изсипах по около унция гел срещу изгаряне в чифт пластични ръкавици и ги надянах. Гелът съдържаше обезболяващо средство и така вече се търпеше. Отидох до стереофона и позвъних на лекаря в селото. Обясних му какво се бе случило и какво съм направил и го помолих да дойде незабавно.

— През нощта? — удиви се той. — Сигурно се шегувате.

Казах, че съвсем определено не се шегувам.

— Не ме молете за невъзможното, човече — отвърна той. — Вашият случай е четвъртия в района за тази нощ. Никой не излиза навън по тъмно. Рано сутринта ще дойда да прегледам жена ви.

Казах му да отиде на майната си рано сутринта и прекъснах връзката.

Пират умря малко след полунощ. Погребах го веднага, за да не види Мери трупа. Копането разрани ръцете ми, но той не се нуждаеше от кой — знае колко голяма дупка. Сбогувах се с него и се върнах в хижата. Мери спеше спокойно. Донесох един стол до леглото и седнах да бдя над съня й. От време на време може и да съм позадрямвал, не съм сигурен.