Кукловодите

XXIV

Радвам се, че не бях гледал новини, защото в противен случай меденият ни месец щеше да свърши, преди още да е започнал. Докато двамата с Мери сме си обяснявали колко много се обичаме, войната е била почти загубена. Подозрението ми, че плужеците могат да се прикрепят за коя да е част на човешкото тяло и да контролират своя носител, се оправдало. Било е доказано експериментално още преди ние с Мери да излетим за планината, но докладът не бе стигнал до мен. Предполагам, че Стария е знаел; за президента и останалите важни клечки съм сигурен.

Съответно режим „Загар“ трябвало да замени режим „Гол гръб“ и всички да се съблекат до шушка.

Да, ама не! Информацията все още се водела „строго секретна“, когато започнали Скрантънските бунтове. Не ме питайте защо; правителството си е изработило лошия навик да засекретява всичко, за което нашите премъдри държавници и бюрократи решат, че не сме достатъчно зрели да го знаем — политиката „мама знае най-добре, бебчо“. Скрантънските бунтове би трябвало да убедят и малоумен, че плужеците свободно се разхождат в зелената зона, но дори те не довели до режим „Загар“.

Фалшивата въздушна тревога е била обявена, доколкото разбрах, на третия ден от нашия меден месец; на властите им било нужно доста време, за да осъзнаят какво става, макар според мен да е очевидно, че осветлението във всички убежища не може едновременно да се повреди от само себе си. Самата мисъл за това ме ужасява — всички тези хора, скупчени в тъмнината и чакащи стигнал за отбой, а зомбитата се разхождат сред тях и им лепят плужеци по гърбовете. В някои бомбоубежища „привличането“ обхванало сто процента.

На следващия ден започнали нови бунтове и страната била обхваната от Ужаса. Движението на доброволците фактически започнало, когато за първи път доведен до отчаяние гражданин извадил оръжие срещу полицай. Това бил Морис Т. Кауфман от Олбъни, а името на полицая е сержант Малкъм Макдоналд. Кауфман бил мъртъв секунда след деянието си, но Макдоналд бързо го последвал в небитието; разярената тълпа го разкъсала на части, заедно с титанеца на гърба му. Но доброволците в сегашния си вид се появили, когато отрядите за противовъздушна отбрана се заели с проблема и сложили ред в организацията им.

Тъй като по време на въздушна тревога те са длъжни да останат над земята, това ги спасило от плужеците. Но те се чувствали отговорни. И сега, ако видите на улицата чисто гол мъж с бластер и бдителен поглед, еднакво вероятно е на лявата му ръка да има лента на противовъздушната отбрана или такава с буквата „Д“. И в двата случая можете да бъдете сигурни, че той ще стреля при всеки необяснен случай на покрито с дреха човешко тяло — първо ще стреля, а после ще разследва.

Докато ми превързваха ръцете, бях въведен в обстановката. Лекарят ми даде малка доза „темпус“ и аз прекарах времето — субективно, около три дни, обективно по-малко от час — в преглеждане на стереоленти през проектор с голяма скорост. Това устройство не е за всеобща употреба, макар в някои колежи да успяват да го внасят контрабандно за сесиите. При работа с него е необходимо да се настрои скоростта на възпроизвеждане към субективното възприятие и да се понижи аудиочестотата, за да се чува и звукът. От това очите се уморяват неимоверно, но уредът понякога е незаменим в моята професия.

Трудно ми бе да повярвам, че са се случили толкова много неща. Кучетата, например. Доброволците убиваха кучетата, още щом ги зърнат. Дори и да не носеха плужек, беше сигурно, че след залез-слънце вече ще носят, ще нападнат някой човек на улицата и титанецът ще смени носителя си в тъмното.

Що за свят е това, да нямаш вяра на кучетата!

Котките явно не бяха използвани; бедният Пират е бил изключение. Но в зелената зона рядко се виждаха кучета през деня. Те се промъкваха от червената зона нощем, пътуваха по тъмно и се криеха преди зазоряване. Понякога стигаха дори до крайбрежията. Човек неволно си припомняше легендите за върколаци.

Разгледах дузина ленти, заснети в червената зона. Те можеха да бъдат разделени на три периода: маскараден, когато плужеците поддържаха илюзията за „нормален“ живот, кратък период на контрапропаганда, в който се опитваха да убедят населението в зелената зона, че правителството е полудяло; и сегашния период на отпадане на всички преструвки.

Според доктор Макилвейн, титанците нямаха своя култура — те паразитираха дори и в тази област или просто се приспособяваха към заварената от тях. Може би той прекалява малко, но те направиха точно това в червената зона. Наложи им се да поддържат основната икономическа активност на своите жертви, защото плужекът също умира, ако носителят му умре от глад. Те въведоха някои нови неща, които ние не бихме използвали — например, използването на ранени или просто „излишни“ хора, като суровина за тор — но в общи линии фермерите си останаха фермери, механиците — механици, а банкерите — банкери. Последното изглежда глупаво, но експертите твърдят, че всяка икономика, основавана на разделението на труда задължително изисква система за счетоводство.

Но те запазиха и човешките развлечения. Нима необходимостта от забавление е универсална? Това, което те си избраха и доразвиха от нашите идеи за развлечение, не говори много добре за нас, макар в някои от въведените от тях „подобрения“ да има известен смисъл — например, на коридите в Мексико те дадоха на бика равен шанс с матадора.

Но от повечето техни „развлечения“ ми призлява и няма да се впускам в подробности за тях. Аз съм един от малкото, които видяха записи на тези неща; гледах ги професионално. Надявам се на Мери да не се е наложило да ги гледа, но тя никога не би ми казала, ако беше така.

Едно от нещата, които видях в записите, е толкова отблъскващо, толкова дяволски отвращаващо, че се колебая дали да го спомена.

Чувствам обаче, че на места сред слугите на господарите се срещаха мъже и жени, хора (ако мога въобще да ги нарека по този начин) без паразити на гърба. Предатели.

Ненавиждам плужеците, но ако имам избор между плужек и предател, първо бих извил шията на предателя.

Губехме почва навсякъде; методите ни бяха ефективни единствено за спиране на разпространението на паразитите и то не изцяло. За директна борба с тях трябваше да бомбардираме собствените си градове, без да бъдем сигурни, дали няма да избием само хората, а паразитите да оцелеят. Необходимо ни бе оръжие, което да убива селективно плужеците и да не засяга хората или нещо, което да обездвижи хората или да ги приведе в безсъзнание, без да ги убива, за да можем след това да ги спасим от титанците. Не разполагахме с такова оръжие, макар учените да работеха денонощно по този проблем. „Приспивен“ газ би свършил добра работа, но за щастие нямаше създаден такъв до инвазията, иначе плужеците щяха да го използват срещу нас. Не трябва да забравяте, че по това време те разполагаха със същата, ако не и по-голяма част от военния потенциал на Съединените щати, каквато бе останала и у свободните хора.

Патова ситуация — а времето работеше за тях. Имаше някои глупаци, които искаха да изтрием от лицето на Земята градовете от долината на Мисисипи с водородни бомби — все едно да излекуваш човек от тумор на мозъка, като му отрежеш главата. Но дори те бяха надминати по глупост от онези, които не бяха виждали плужеци, не вярваха в тях и смятаха цялата работа за тираничен заговор на Вашингтон. Тези, последните, намаляваха всеки ден — не защото променяха мнението си, а поради ужасната бдителност на доброволците.

Имаше и трети вид — „разумни“ хора, които предпочитаха преговорите и смятаха, че ще могат да се споразумеят с титанците. Една такава комисия, изпратена от опозицията в Конгреса, дори се опита да приложи тази идея на практика. Те се свързали с губернатора на Мисури през главата на Държавния департамент и получили уверения за безопасно пребиваване и дипломатически имунитет — „гаранции“ от титанци, но те ги приели. Отишли до Сейнт Луис… и там си останали. Видях едно от изпратените от тях съобщения — вълнуваща реч, свеждаща се до следното: „Елате всички при нас; водата е прекрасна!“

Нима волът може да сключи договор с касапина?

Северна Америка оставаше единствения засега център на разпространение на заразата. Единственото, което направи ООН, освен че предостави космическите станции на наше разположение беше да премести седалището си в Женева. Бе гласувана резолюция — нито един против, тридесет и двама въздържали се — в която нашето бедствие се окачествяваше като „граждански безредици“ и се призоваваха всички страни-членки да окажат каквато помощ смятат за необходимо на законните правителства на Съединените щати, Мексико и Канада.

Безшумната тайна война продължаваше и често губехме някои сражения, преди още да сме разбрали, че са започнали. Конвенционалните оръжия не вършеха работа; ставаха единствено за въвеждане на ред в кехлибарената зона — две ивици „ничия земя“, спускащи се от канадската тайга до мексиканските пустини. Денем те бяха безлюдни, с изключение на нашите патрули. Нощем нашите се оттегляха и на сцената излизаха кучетата… и други неща.

В цялата война бе използвана една-единствена атомна бомба; тя разруши летящата чиния, кацнала южно от Бърлингам, близо до Сан Франциско. Някои твърдяха, че е трябвало да бъде завладяна. Аз самият симпатизирам в случая на тези, които първо стрелят, а после разследват.

Към края на действието на дозата „темпус“ бях добил представа за положението в Съединените щати; картина, която не си бях представял дори и в Канзас сити — страна, завладяна от Ужаса. Приятел можеше да застреля приятеля, жена да разобличи мъжа си и т.н. Слухът за титанец събираше веднага на улицата тълпа… и следваше линчуване. Да почукаш нощем на нечия врата означаваше да си изпросиш лъч от бластер; честните хора стояха в къщи през нощта — тогава по улиците ходеха кучетата.

Фактът, че голяма част от слуховете за титанци се оказваха безпочвени, не ги правеше по-малко опасни. Хората предпочитаха да ходят по улицата чисто голи не от ексхибиционизъм, а защото дори разрешените от режим „Загар“ тесни ивици плат предизвикваха у доброволците внимателен втори поглед подозрение, което можеше да доведе до незабавни действия. Бронята, покриваща врата и гърба, вече не се използваше — титанците се бяха научили да я фалшифицират почти веднага, след като първите такива брони влязоха в употреба. Особено ме порази случаят с едно момиче в Сиатъл; то било само по сандали и носело голяма дамска чанта. Доброволец, който явно бил развил шесто чувство за усещане на врага, я проследил и забелязал, че тя никога не изпускала чантата от дясната си ръка, дори когато я отваряла, за да извади пари.

Момичето оживяло; той изгорил ръката й малко над китката. Предполагам, че са й присадили нова — доставката на резервни части за човешкото тяло по това време не беше проблем. Когато доброволецът отворил чантата, плужекът вътре бил още жив, но не за дълго.

Действието на препарата премина веднага след като видях този епизод и аз го споделих със сестрата.

— Не бива да се вълнувате — каза тя. — От това няма никаква полза. А сега, ако обичате, раздвижете пръстите на дясната си ръка.

Докато ги свивах и разпусках, тя помагаше на лекаря, който ме напръска със спрей-кожозаместител обгорените места.

— Слагайте ръкавици за по-груба работа — предупреди ме докторът — и елате на контролен преглед след една седмица.

Благодарих им и се отправих към кабинета на Стария. Пътем разпитах за Мери, но се оказа, че тя бе още в „Козметика“.