Кукловодите

XXVII

За малко да ни свалят нашите; когато разбраха грешката си, изпратиха два „Черни ангела“ да ни съпроводят до флагманския кораб, от който маршал Рекстън ръководеше операцията. Флагманът изравни скоростта си с нашата и ни прибра на борда с котвена примка. От тази маневра ми се изправиха косите.

Рекстън искаше да ни се скара и да ни върне откъдето сме дошли, но не е толкова лесно да отпъдиш Стария. Накрая ни разрешиха да правим, каквото искаме и аз приземих колата на крайбрежното шосе западно от Пас Крисчън. Едва не получих инфаркт по пътя — една ракета „въздух-въздух“ мина на косъм от нас. Наоколо и над нас боят продължаваше, но в близост до самата чиния бе учудващо спокойно.

Чуждопланетният кораб се бе надвесил застрашително над нас; беше на не повече от петдесет ярда. Беше толкова убедително истински и злокобен, колкото фалшиво изглеждаше конструкцията във фермата край Гринел, Айова. Представляваше огромен диск, леко наклонен към нас. Беше кацнал с едната си част върху останките на разрушена от него къща — островърха постройка, типична за крайбрежието. Другият край на чинията се подпираше на ствола на дърво, което преди това явно е хвърляло сянка пред къщата.

Поради наклона на кораба виждахме добре горната му повърхност. В центъра се издигаше метална полусфера с големина около дванадесет ярда, която сигурно беше люкът към въздушния шлюз. Тя бе повдигната над равнината на диска на около шест до осем ярда. Не можех да видя на какво се държи полусферата, но предположих, че е някаква система с бутала и клапани. Затова пък много добре се виждаше защо чинията не беше затворила люка и излетяла — той бе заклещен от корпуса на една „блатна костенурка“ — малка танкетка-амфибия, част от десантните сили на „Фултън“.

Умишлено цитирам имената на екипажа: командир-лейтенант Джилбърт Къхуун от Ноксвил; механик-водач Флорънс Берзовски и стрелец — Букър Т. У. Джонсън. И тримата, разбира се, отдавна вече бяха мъртви.

Веднага щом колата се приземи, бяхме заобиколени от отряд десантчици. Командваше го розовобузест младок, който явно гореше от нетърпение да застреля някого — когото и да е. Когато видя Мери, ентусиазмът му поутихна, но той все пак отказа да ни допусне до чинията, преди да се допита до своя пряк командир, който от своя страна, се обърна към капитана на „Фултън“. Разрешението бе получено доста бързо, като се има предвид, че по всяка вероятност са се обаждали чак до Вашингтон.

Докато чакахме, наблюдавах битката; радвах се, че не участвам в нея. Мнозина щяха да пострадат там, а немалко вече бяха пострадали. Точно до колата лежеше труп на около четиринадесетгодишно момче. Макар и мъртво, то все още стискаше в ръце реактивен гранатомет, а на голия му гръб се виждаше следата на звяра. Замислих се дали плужекът бе изпълзял настрани или бе успял да се прехвърли върху този, който бе убил момчето с щик.

Докато разглеждах тялото, Мери се бе отдалечила на запад по шосето заедно с младия морски офицер. Идеята, че наблизо може да се крие все още жив плужек, ме разтревожи. Забързах към нея и й казах:

— Върни се в колата.

— Мислех, че ще мога да пострелям малко — отвърна тя със светнали очи. Продължаваше да гледа на запад.

— Тук тя е в безопасност — успокои ме младокът. — Успяваме да ги задържим доста далеч от пътя.

Не му обърнах никакво внимание.

— Слушай, кръвожадна палавнице — троснах се на Мери, — връщай се в колата, за да не ти изпочупя кокалите.

— Добре, Сам.

Тя се обърна и тръгна натам. Погледнах новобранеца.

— Какво си ме зяпнал? — попитах. Мястото направо миришеше на плужеци и чакането ме бе изнервило.

— Нищо особено — отвърна той и ме изгледа неодобрително. — Там, откъдето идвам, не разговаряме по този начин с жените.

— Ами тогава защо, по дяволите, не се върнеш там, откъдето си дошъл?

След този отговор се отдалечих. Стария също го нямаше и това никак не ми хареса.

Една линейка, идваща от запад, се приземи до мен.

— Открит ли е пътят за Паскагула? — извика шофьорът, без да слиза.

Река Паскагула, тридесет мили източно от мястото, където бе кацнала чинията, беше, грубо казано, кехлибарената зона в този район. Градът с това име се намираше на изток от устието на реката, т.е. в зелената зона. А на шестдесет-седемдесет мили на запад по същия път беше Ню Орлийнз, градът с най-голяма концентрация на титанци южно от Сейнт Луис. Врагът идваше главно от там, докато нашата най-близка база бе в Мобил.

— Нямам представа — отговорих на шофьора. Той захапа кокалчето на десния си показалец.

— Е, стигнах дотук… може и да успея да се върна. — Турбините му завиха и той излетя. Продължих да се оглеждам за Стария.

Въпреки, че битката на земята се бе отдалечила от чинията, тази във въздуха продължаваше навсякъде около нас. Гледах белите ивици в небето и се чудех кой от кои е и как въобще се разпознават, когато голям транспортен самолет премина над главата ми, изстреля няколко забавителя, намали рязко и изсипа взвод парашутисти. И него не можах да разбера от кои е; беше прекалено далеч, за да видя дали на гърбовете на десантчиците има плужеци или не. Той поне дойде от изток.

Забелязах Стария. Той разговаряше с командира на десантната част. Отидох до тях и го прекъснах:

— Шефе, трябва да се омитаме. Тук трябваше да са пуснали атомна бомба още преди десет минути.

— Успокойте се — отвърна ми командирът, — концентрацията на войски тук е толкова малка, че не заслужава и бомба-играчка.

Канех се да го попитам, откъде знае какво мислят плужеците по този въпрос, но Стария ме изпревари:

— Той е прав, синко. — Хвана ме за ръката и тръгнахме към колата. — Прав е, но по друга причина.

— Каква?

— Защо ние не бомбардирахме завладените от тях градове? Те не искат да повредят кораба; искат си го цял и невредим. Върни се при Мери и не забравяй — кучета и непознати!

Млъкнах, но не бях убеден. Очаквах всеки момент да се превърнем в цъкания на гайгеров брояч. Плужеците воюваха с безразсъдността на разгонен глухар — може би защото не бяха индивиди в истинския смисъл на думата. Защо тогава да се отнасят по-предпазливо с един от корабите си? Може да предпочетат да не го оставят в ръцете ни, вместо да го запазят цял.

Едва бяхме стигнали до колата и аз отворих уста, за да кажа нещо на Мери, когато довтаса досадния младок и козирува на Стария.

— Командирът каза, че можете да правите каквото пожелаете, сър. Длъжни сме всячески да ви окажем съдействие!

По маниерите му можех да заключа, че отговорът от Вашингтон е дошъл изписан с огнени букви и придружен с нецензурни изрази.

— Благодаря — меко отвърна Стария. — Искаме само да разгледаме пленения кораб.

— Да, сър. Последвайте ме, ако обичате, сър.

На практика, обаче, той тръгна след нас. Отначало се затрудни кого трябва да съпроводи: Стария или Мери. Мери спечели. Следвах аз, зает да се озъртам неспокойно, не обръщах внимание на младока. Необработваемите участъци по тези места са истинска джунгла. Чинията се намираше отвъд един такъв участък и Стария тръгна напряко. Хлапакът каза:

— Внимавайте, сър. Гледайте в краката си.

— Плужеци ли? — попитах.

Той поклати глава:

— Змии.

В този момент една отровна змия би ми се видяла не по-опасна от винена мушица, но явно съм обърнал някакво внимание на предупреждението, защото гледах надолу, когато се случи следното: първо чух вик. Вдигнах глава и — о, Боже! — към нас се носеше бенгалски тигър!

Мери успя да даде първия изстрел. Аз не изостанах от младия офицер; мисля, че бях дори малко по-бърз. Стария стреля последен. Между нас казано, от кожата на горкия тигър едва ли би станал и парцал — на толкова парчета го раздробихме. Въпреки това плужекът на гърба му бе останал невредим; изпекох го със следващия си изстрел. Младокът погледна тигъра без учудване и каза:

— Хм… мислех, че сме ги прочистили всичките.

— Какво искате да кажете?

— Те дойдоха с един от първите транспорти на врага. Същински Ноев ковчег. От горили до бели мечки. Някога да сте имали работа с разярен воден бивол?

— Не, и не държа особено.

— Всъщност, кучетата са по-опасни. Мен ако питате, тези твари не са особено умни — той равнодушно кимна към мъртвия плужек.

Бързо се измъкнахме от джунглата и се озовахме пред титанския кораб — което не ме направи по-малко нервен; дори напротив. Не че в самия корпус на кораба имаше нещо обезпокоително.

Но видът му не беше както трябва. Явно не беше природно творение, но не можеше да мине и за правен от хора. Защо ли? Не зная. Повърхността на кораба бе тъмна и полуогледална. По нея нямаше никакви следи — абсолютно никакви. Интересно, как е бил сглобен? Беше идеално гладък и толкова.

Не можех да разбера и от какъв материал бе направен. Метал? Разбира се, трябваше да бъде метал. Но така ли бе наистина? Човек би очаквал повърхността на космически кораб да бъде или много студена, или много гореща поради триенето в атмосферата. Докоснах я и не беше нито топла, нито студена. Забелязах още нещо: кораб с такава големина, приземяващ се с висока скорост, би трябвало да изгори поне няколко акра земя около себе си. А дори под него растителността бе непокътната.

Качихме се върху кораба и стигнахме до люка в центъра, ако това въобще беше люк. Единият му ръб се бе врязал в „блатната костенурка“; бронята на танкетката бе смазана, както човек би могъл да смачка картонена кутия с ръка. А „костенурките“ са изчислявани за спускане на петстотин фута под водата и са наистина издържливи.

Е, тази се бе оказала издържлива. Капакът на люка я беше смазал, но не бе успял да се затвори. От друга страна, металът, или от каквото там беше направен той, не бе дори одраскан от удара.

— Вие с Мери чакайте тук — каза ми Стария.

— Да не смяташ да влизаш вътре сам?

— Точно така. Нямаме много време.

Хлапакът се обади:

— Аз трябва да дойда с вас, сър. Така заповяда командирът.

— Много добре — съгласи се Стария. — Да вървим. — Той се надвеси над ръба, после коленичи, хвана го с ръце, увисна надолу и стъпи на нещо. Младокът го последва. Ядосах се на Стария, но нямах желание да оспорвам аргументите му.

Те изчезнаха от погледите ни. Мери се обърна към мен и каза:

— Сам, не ми харесва това. Страхувам се.

Това ме учуди. Самият аз се страхувах, но не очаквах това от нея. Опитах се да я успокоя:

— Нали съм с теб.

— Трябва ли да останем тук? Той не го спомена изрично.

Помислих върху думите й.

— Ако искаш, можем да се върнем в колата.

— Ами… не, Сам, май ще трябва да останем. Ела по-близо до мен.

Прегърнах я, тя трепеше.

Не зная колко време мина, преди те да се покажат през люка. Младокът се покатери горе и Стария му заповяда да остане на стража.

— Хайде — каза той на нас. — Мисля, че няма опасност.

— Да, да, няма — отвърнах аз, но Мери вече бе започнала да влиза, така че я последвах. Стария й помогна при слизането и каза:

— Пазете си главите. Таванът навсякъде е нисък.

Общоизвестна истина е, че нечовешките раси създават нечовешки произведения на техниката, но малцина са тези, които са влизали във венериански лабиринт, а още по-малко хора са виждали руините на Марс. Аз не съм от тях. Не знаех какво да очаквам. На пръв поглед вътрешността на чинията не беше удивително зашеметяваща, но всичко бе необичайно. Беше проектирано от нечовешки мозъци, които или никога не бяха чували за правия ъгъл и правата линия, или ги считаха за ненужни и нежелателни. Озовахме се в неголямо елипсовидно помещение, а оттам запълзяхме в тунел, около четири фута в диаметър, който се извиваше и водеше надолу в кораба. Повърхността на стените на тунела светеше с мъждукаща червеникава светлина.

Във въздуха се носеше странна и някак уморителна миризма — подобна на блатен газ, но смесен с вонята на умрели плужеци. Това, заедно с червеникавата светлина и телесната температура на стените на тунела, ми навя неприятното сравнение, че сякаш пълзим в червата на огромно извънземно чудовище, а не изследваме космически кораб.

Тунелът се разклоняваше на едно място като артерия и точно там се натъкнахме на първия титански хермафродит. Той — нека бъде „той“ — се бе отпуснал по гръб с паразита като възглавница и приличаше на спящо дете. На малките му розови устни бе застинало някакво подобие на усмивка; отначало не можах да разбера, че е мъртъв.

При първи поглед, приликите между хората от Титан и самите нас са по-забележими, отколкото разликите — ние просто виждаме това, което искаме да видим. Например „устата“ му; откъде бях толкова сигурен, че тя е орган за дишане?

Но въпреки случайните съвпадения, като четирите крайника и главоподобния израстък, те приличаха на нас не повече, отколкото жаба на вол. И все пак видът им беше успокояващо приятен и бегло напомняше нещо човешко. Или по-скоро „елфическо“ — елфите от луните на Сатурн.

Когато видях трупа, инстинктивно извадих бластера си. Стария се обърна и ми каза:

— Спокойно. Той е мъртъв. Те всички са мъртви, задушили са се от кислорода, когато танкетката е нарушила херметизацията на кораба им.

Но аз не прибрах оръжието и настоях:

— Искам да изгоря паразита. Той може да е още жив.

Плужекът не беше покрит с твърдата обвивка, с която вече бяхме свикнали; беше гол и отвратителен. Стария сви рамене:

— Както искаш. Но той не може да ти стори нищо. Такъв паразит не може да живее върху кислорододишащ носител. — После запълзя над малкия труп, попречвайки ми по този начин да стрелям, както бях решил. Мери не бе извадила своя бластер; беше се свила до мен и дишаше на пресекулки. Стария спря и търпеливо попита: — Идваш ли, Мери?

Тя се запъна, но успя да промълви:

— Хайде да се върнем! Да се махнем от тук!

— Права е — казах аз. — Това не е работа за нас, необходими са учени с подходящо оборудване.

Той не обърна внимание на думите ми.

— Трябва, Мери. Знаеш това. Ти си тази, която трябва да го направи.

— Защо пък точно тя? — сърдито запитах аз.

Той отново ме пренебрегна.

— Е, Мери?

Тя явно призова на помощ последните си резерви. Дишането й се нормализира, чертите на лицето й се отпуснаха и тя запълзя над трупа на малкия елф с тържественото спокойствие на кралица, отиваща към ешафода. Последвах я, без да изпускам от ръка оръжието, като се стараех да не докосвам тялото под мен.

Накрая излязохме в голямо помещение, което би могло да е залата за управление — в него имаше немалко трупове на елфоподобни създания. Вътрешната му повърхност бе набраздена и светеше много по-ярко от мъждивата червеникава светлинка в тунела. Браздите ми напомниха за човешкия мозък и отново ми хрумна напълно идиотската мисъл, че корабът всъщност е живо същество.

Стария прекоси помещението, без дори да се огледа и запълзя по друг ръждивоблещукащ тунел. Следвахме извивките му и по едно време той се разшири до повече от десет фута, а „таванът“ вече беше толкова висок, че почти можехме да се изправим. Още по-странно бе, обаче, че стените вече не бяха непрозрачни.

От двете страни, зад прозрачни мембрани, се виждаха хиляди и хиляди плужеци, които плуваха, носеха се; извиваха се в някаква явно поддържаща живота им течност. Всеки от резервоарите бе осветен със собствена разсеяна светлина и добре се виждаше, че са доста големи. С труд удържах да не запищя от ужас.

Все още държах бластера. Стария постави ръка пред него и каза:

— Недей. Да не искаш да ги пуснеш на свобода; тези са за нас.

Мери ги гледаше с учудващо спокойно изражение на лицето.

Съмнявам се дали в този момент тя осъзнаваше реално обстановката. Погледнах я, после отново се загледах в стените на зловещия аквариум и нервно предложих:

— Хайде да си обираме крушите, докато все още сме цели… а после да ги изпратим по дяволите с поне една атомна бомба.

— Не — отвърна спокойно Стария. — Трябва да видим още нещо. Елате.

Тунелът отново се стесни, после се разшири и се озовахме в нещо като малко помещение. Стените отново бяха прозрачни и зад тях отново плаваше нещо.

Наложи се да погледна за втори път, преди да повярвам на очите си.

Точно до стената плуваше по очи тяло на мъж — човек, землянин — около четиридесет-петдесет годишен. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, а коленете — присвити в поза на спящ човек.

Гледах го и в главата ми нахлуваха ужасни мисли. Зад него имаше още много — мъже и жени, стари и млади — но той ме потресе най-много. Отначало бях сигурен, че е мъртъв. Не можех да допусна противното. После видях, че устата му работи… о, Господи!, По-добре наистина да се бе оказал мъртъв!

Мери се луташе край стените като пияна — не, не като пияна, по-скоро като напълно зашеметена. Местеше се от едната стена към другата и обратно и се взираше в мътните, пълни с тела дълбини. Стария не я изпускаше от поглед.

— Е, Мери? — каза меко той.

— Не мога да ги намеря! — гласът й беше жален и прозвуча като на малко момиченце. Тя хукна към другата стена. Стария я хвана за ръката.

— Не ги търсиш, където трябва — твърдо каза той. — Върни се там, където са. Спомняш ли си?

— Не мога да си спомня — това бе по-скоро вопъл, отколкото членоразделна реч.

— Трябва да си спомниш. Поне това трябва да направиш за тях. Трябва да се върнеш там, където са те и да ги потърсиш.

Очите й се затвориха и от тях потекоха сълзи. Тя се разрида. Минах между тях и се намесих:

— Престани! Какво искаш да направиш с нея?

Стария ме избута настрани и свирепо прошепна:

— Не се намесвай в тази работа синко — тя не е за теб!

— Но…

— Никакво, „но“! — той пусна Мери и ме отведе до входа. — Стой тук. И, колкото и да обичаш жена си, колкото и да мразиш титанците, за Бога, не се намесвай! Няма да й сторя нищо лошо. Обещавам!

— Какво смяташ да правиш — попитах. Но той вече ми бе обърнал гръб. Послушах го, макар и неохотно; не исках да се намесвам в нещо, което не разбирам.

Мери се бе отпуснала на пода и лежеше като малко дете, с покрито с ръце лице. Стария коленичи и докосна рамото й.

— Върни се пак там — чух гласа му. — Там, откъдето започна всичко.

Едва успях да чуя нейния отговор: „Не… не!“

— На колко години си? Изглеждаше на седем-осем, когато те откриха. Преди това ли е?

— Да, да, преди това — тя заплака и падна на пода. — Мамо! Мамо!

— Какво казва мама? — нежно попита той.

— Не казва нищо и ме гледа много странно. На гърба й има нещо, страх ме е! Страх ме е!

Забързах към тях, като внимавах да не се ударя в ниския „таван“. Стария ме бутна назад, без да сваля очи от Мери. Спрях. Колебаех се.

— Върни се — каза той. — Това е заповед.

Думите му бяха предназначени за мен и аз ги изпълних… същото направи и Мери.

— Имаше един кораб — замърмори тя, — голям блестящ кораб…

Той каза нещо; и да е отвърнала, аз не чух. Този път останах, където ми бе наредено, въпреки силно обтегнатите си нерви, разбирах, че това, което става е важно; достатъчно важно, за да погълне цялото внимание на Стария при непосредствената опасност от страна на врага.

Той продължи да говори успокоително, но настойчиво Мери притихна и сякаш изпадна в летаргия, но отговаряше на въпросите му. Скоро премина в монолог; започна монотонно да реди дума след дума, сякаш се бе отпушил някакъв неин емоционален бент. Стария само я подсещаше от време на време да продължи.

Чух някой да пълзи в тунела зад гърба ми, обърнах се и приготвих бластера с ужасното чувство, че сме попаднали в капан. За малко да застрелям вездесъщия млад офицер, когото бяхме оставили отвън.

— Излизайте! — каза задъхано той. Бутна ме обратно в помещението и повтори съобщението си на Стария.

Стария го погледна като лъв, на когото се е озъбила хиена:

— Затваряй си устата и не ми пречи.

— Но вие трябва да излезете, сър — настоя младокът. — Командирът каза „веднага“. Отстъпваме; може всеки момент да се наложи да разрушим кораба. И ако още сме вътре, ще чуем само едно „му-у-ум“… и няма да ни има.

— Много добре — спокойно се съгласи Стария. — Върви сега кажи на командира си да задържи позициите, докато сме вътре. Разполагам с изключително важна информация. Синко, помогни ми с Мери.

— Слушам, сър! — каза младокът. — Но побързайте! — и изчезна. Вдигнах Мери и я пренесох до началото на тунела. Тя изглеждаше почти в безсъзнание.

— Ще трябва да я влачим — каза Стария. — Тя може и да не се съвземе скоро. Така… дай да я сложа на гърба ти. Ще пълзиш с нея.

Не му обърнах внимание. Разтърсих я и извиках:

— Мери! Мери! Чуваш ли ме?

— Да, Сам — тя дори отвори очи.

— Скъпа, трябва да излезем от тук — и то бързо! Ще можеш ли да пълзиш?

— Да, Сам — и отново затвори очи.

Не спирах да я разтърсвам.

— Мери!

— Да, скъпи. Какво има? Толкова съм уморена.

— Слушай, Мери, трябва да изпълзим навън. Иначе плужеците ще ни докопат. Разбираш ли?

— Добре, скъпи.

Очите й останаха отворени, но бяха празни. Насочих я към тунела и запълзях след нея. Когато се отпускаше, я мобилизирах с плесници. В залата с плужеците и в този за управление я вдигах и носех на ръце. Когато стигнахме до трупа на малкия елф, тя спря. Проврях се край нея и го преместих в другото разклонение. Този път се уверих, че плужекът на гърба му е мъртъв. Отново се наложи да ударя няколко плесника на Мери, за да я накарам да тръгне.

След този безкраен кошмар на пълзене на четири крака най-после стигнахме до люка. Младият офицер ни чакаше там и помогна да вдигнем Мери горе. След това повдигнах леко Стария, скочих и аз и поех Мери от ръцете на младока. Вече почти се бе стъмнило.

На връщане отново минахме край срутената къща, но този път заобиколихме гъсталака. Вместо в нея, влязохме в една „блатна костенурка“, която ни очакваше. Оказа се, че сме дошли точно навреме — врагът беше стигнал почти до нас. „Костенурката“ бързо се гмурна под водата и след петнадесет минути вече бяхме на борда на „Фултън“.

А час по-късно го напуснахме, вече в базата в Мобил. Двамата със Стария хапнахме сандвичи и кафе в каюткомпанията на крайцера, а за Мери се погрижиха в женския кубрик. Тя дойде при нас, след като слязохме и вече изглеждаше нормално. Попитах я:

— Мери, добре ли се чувстваш?

— Разбира се, скъпи — усмихна се тя. — Какво би могло да ми има?

От базата излетяхме в щабна машина с ескорт. Предполагах, че се връщаме в Отдела или във Вашингтон, но пилотът кацна в един хангар сред планините. Кацна майсторски — както летеше с пълна скорост напред, сви надолу, без да намалява и се озова неподвижен в хангара. Граждански самолет не би могъл да направи такава маневра.

— Къде сме? — попитах аз.

Стария излезе от самолета без да ми отговори. Аз и Мери го последвахме. Хангарът беше малък — място за паркиране на не повече от дузина машини и по една платформа за излитане и кацане. Беше издълбан като пещера в скалите. Охраната ни посочи вратата, която не се виждаше, преди да бъде отворена. Минахме през нея и се озовахме в едно предверие, където глас от високоговорител ни заповяда са свалим всичко от себе си. Със съжаление се разделих с бластера и телефона си.

Продължихме навътре, посрещна ни млад мъж, облеклото на който се състоеше от лента с три нашивки и кръстосани реторти на ръката.

Той ни предаде на момиче, което бе облечено още по-оскъдно — само с две нашивки. И двамата обърнаха внимание на Мери, всеки посвоему, разбира се и мисля, че девойката — ефрейтор с облекчение ни остави на капитана, който дойде да ни посрещне.

— Получихме съобщението ви — каза капитанът — Доктор Стийлтън ви очаква.

— Благодаря, госпожо — отвърна Стария. — Къде?

— Момент само — каза жената, отиде до Мери и опипа косата й. След това извинително продължи: — Трябваше да се уверя.

И да бе разбрала, че по-голямата част от косата на Мери е изкуствена, то с нищо не го показа. Нейната коса бе подстригана късо, като на мъж.

— Добре. Да тръгваме — реши накрая тя.

— Хайде — съгласи се Стария и се обърна към мен: — Синко, ти беше дотук.

— Защо? — попитах.

— Защото за малко да провалиш първия опит, затова — късо ми отвърна той. — А сега кротувай.

— Офицерската столова е в края на първия коридор вляво — каза капитанът. — Защо не почакате там?

Така и направих. По пътя минах край врата, украсена с червена рисунка на череп и кръстосани кости и с надпис: „Внимание — живи паразити. Вход разрешен само за квалифициран персонал. Използвайте процедура «А»“. Минах до срещуположната стена на коридора.

В офицерската столова седяха трима-четирима мъже и две жени. Открих свободен стол, седнах и се зачудих как да получа нещо за пиене. След малко към мен се присъедини едър, общителен мъж; знакът на верижката на шията му показваше, че е полковник.

— Новодошъл? — попита той.

Признах си.

— Цивилен експерт? — продължи да пита полковникът.

— Не съм много сигурен за „експерт“ — отвърнах аз. — Оперативен работник съм.

— Име? Извинете за официалния тон, но аз отговарям за сигурността в базата. Казвам се Кели.

И аз си казах името. Той кимна.

— Всъщност, аз ви видях още като влизахте в базата. А сега, мистър Нивънс, какво ще кажете за нещо за пийване?

Разбира се. Кого трябва да убия, за да го получа?

— … въпреки, че доколкото виждам — продължаваше Кели, — базата има нужда от секретност не повече, отколкото кон от ролкови кънки. Би трябвало да публикуваме резултатите от работата си веднага щом ги постигнем.

Отбелязах, че той не се държеше като обикновен шапкар. Кели се засмя и каза:

— Повярвайте, млади господине, не всички шапкари са такива, каквито ги описват… само отстрани изглежда така.

Съгласих се с него и посочих за пример маршал Рекстън, който се бе оказал доста разумен човек.

— Познавате ли го? — попита полковникът.

— Не точно, просто съм го срещал в процеса на работата си. Последния път бе днес следобед.

— Хм-м-м… — каза той. — Аз никога не съм го виждал. Вие явно се движите в по-високопоставени среди, сър.

Обясних му, че това е било просто щастлива случайност, но оттогава Кели започва да се отнася с по-голямо уважение към мен. След малко започна да ми разказва за работата на лабораторията.

— До сега сме научили за тези твари повече, отколкото би могъл и самият дявол. Но не знаем най-важното: как да ги убиваме, без да убием носителите? Разбира се — продължи той, — ако успеем да ги прилъжем да влизат в някаква стая един по един, бихме могли да им инжектираме приспивателно и така да ги спасим от паразитите… но това прилича на старата шега за това, как да заловиш славей: много е просто, трябва само тихичко да се промъкнеш зад него и да поръсиш опашката му със сол. Аз не съм учен — само ченге, макар и в друго ведомство — но говорих с учените тук. Само биологическата война може да ни спаси. Необходим ни е микроб, който да убива плужеците и да е безвреден за носителите. Не изглежда прекалено сложно, нали? Познаваме стотици болести, които са смъртоносни за тях: едра шарка, тиф, сифилис, енцефалит, болестта на Оберайер, чума, жълта треска и какво ли не. Но всички те ще избият и носителите.

— Не може ли да използваме нещо, към което всички имат имунитет? — попитах аз. — Всички сме ваксинирани срещу тиф, например. И почти всички — срещу едра шарка.

— Това няма да свърши работа. Паразитът няма как да прихване болестта, щом носителят му е имунизиран към нея. Сега, след като се покриха с твърда обвивка, плужеците контактуват с външната среда само чрез своите носители. Трябва ни нещо, което да зарази носителя, но за него да е не по-силно от лека треска, а за паразитите да бъде смъртоносно.

Канех се да отговоря, когато видях на вратата Стария. Извиних се и отидох при него.

— Какво толкова те разпитва Кели? — попита той.

— Не ме разпитва — отвърнах.

— Така си мислиш. Знаеш ли кой е Кели?

— Трябва ли да зная?

— Да. Всъщност, май не: той никога не е позволявал да му бъде направена снимка. Става дума за Б. Дж. Кели, най-големия научен криминолог на нашето време.

— Този Кели ли? Но той не е военен.

— Вероятно са го взели запас. По това можеш да разбереш колко важна е тази лаборатория. Да вървим.

— А къде е Мери?

— Сега не можеш да я видиш. Възстановява се.

— Случило ли се е нещо с нея?

— Обещах ти, че нищо лошо няма да й се случи. Стийлтън е най-добрият в своята област. Но се наложи да дълбаем в мозъка й, преодолявайки нейната подсъзнателна съпротива. Това винаги е тежко за обекта.

Обмислих думите му.

— Научихте ли това, което искахте?

— И да, и не. Все още не сме приключили.

— А какво искате да научите?

Вървяхме по един от безкрайните подземни коридори на базата. В следващия момент той ни отведе в неголям кабинет, където седнахме. Стария натисна бутона на комуникатора на бюрото и каза:

— Личен разговор.

— Да, сър — отвърна един глас. — Изключвам записващото устройство. — На тавана светна зелена лампичка.

— Не че им вярвам — оплака се Стария, — но така поне само Кели ще слуша записа. А сега, синко, това, което искаше да узнаеш… Честно казано, не съм много сигурен дали имаш право да го чуеш. Ти се ожени за това момиче, но нейната душа не ти принадлежи… а това е скрито толкова дълбоко в нея, че тя не е знаела за съществуването му.

Не казах нищо и той продължи с по-тревожен глас:

— Може би ще е по-добре да ти кажа поне толкова, че да разбереш за какво става дума. Иначе ще се опиташ да го изтръгнеш от нея, а не искам това да се случи. Така можеш да й причиниш нервно разстройство. Тя едва ли си спомня нещо — Стийлтън работи много фино — но би могъл съвсем да й объркаш понятията.

Поех дълбоко дъх и казах:

— Сам ще прецениш.

— Добре, ще ти разкажа малко и ще отговаря на въпросите ти… на някои от тях… ако тържествено обещаеш да не се опитваш да научиш нищо за това от жена си. Не си достатъчно опитен.

— Много добре, сър. Обещавам.

— Имало едно време група хора, нека ги наречем култ, които си спечелили лоша слава сред останалата част от човечеството.

— Зная. Цитманите.

— Откъде разбра? Мери ли ти каза? Не, това не може да бъде — самата тя не го знаеше.

— Не, не е тя. Сам се досетих.

Той ме погледна с необичайно уважение:

— Май съм те подценявал, синко. Та, както каза ти, цитманите. Мери е живяла сред тях като малка, в Антарктида.

— Чакай малко — прекъснах го аз. — Те са напуснали Антарктида през… — зъбните колела се зацепиха и необходимото число се появи на бял свят, — … през 1974 година.

— Точно така.

— Но в такъв случай, Мери е около четиридесетгодишна!

— Това притеснява ли те?

— Не, но тя не е на тази възраст.

— Е, и не е. Календарната й възраст е около четиридесет години. Биологически е в средата на двадесетте. А субективно е още по-млада, защото няма съзнателни спомени за нищо през 1990 година.

— Какво искаш да кажеш? Това, че не си спомня, го разбирам — тя не иска да си спомня. Но останалите ти думи?

— Добре ме чу. Тя е на толкова години, на колкото е, защото… нали видя помещението в кораба, където тя започна да си спомня? Прекарала е над десет години в анабиоза в резервоар, подобен на онзи.