Кукловодите

XXXI

Най-лошото в цялата работа бе, че той не се шегуваше. Опитах се да остана в сянка, но от това не излезе нищо. Същия следобед бе свикано съвещание на високо равнище, на което бях поканен и аз. Не отидох, но малко след началото му симпатична девойка със сержантски нашивки дойде да ми съобщи, че командирът ме очаквал и бих ли бил така любезен да я последвам?

Така че отидох… и се опитах да стоя настрана от дискусията. Но баща ми има един начин да направлява подобни заседания, като гледа очаквателно този, когото иска да се изкаже. Номерът е доста тънък, тъй като групата не разбира, че я водят за носа.

Но аз разбирах. Когато всички са вперили очи във вас, по-лесно е да изкажете мнението си, отколкото да премълчите. Особено след като установите, че имате мнения по всички въпроси.

В началото имаше много вайкане за пълната невъзможност да използваме деветдневната треска. Тя безспорно убиваше плужеците. Убиваше дори венерианците, които можеха да бъдат разсечени на две и пак да оцелеят. Но беше сигурна смърт и за хората — жена ми бе може би единствения известен случай на оцелял след деветдневна треска. Седем до десет дни след прихващането и… ковчег.

— Да, мистър Нивънс? — обърна се към мен командирът на базата. Не бях казал нищо, но Стария не сваляше очи от мен.

— Мисля, че досега чухме голям брой отчаяни вопли, а също и мнения, основаващи се на предположения, които може да са погрешни.

— Да?

Не бях много сигурен какво исках да кажа; досега стрелях напосоки.

— Е, постоянно се говори за деветдневната треска така, сякаш тези девет дена са абсолютен факт. А те не са.

Генералът нетърпеливо сви рамене:

— Това е просто удобен термин — болестта трае средно девет дни.

— Да, при хората — а откъде знаете колко трае при плужеците?

По одобрителния шепот на присъстващите разбрах, че отново съм уцелил джакпота. Бях поканен да обясня защо смятам, че треската се развива за различно време при плужеците и какво значение има това.

— Колкото до първия въпрос — започнах аз, — при единственият известен засега случай плужекът е умрял преди деветия ден — доста преди него. Тези от вас, които са гледали записите от паметта на жена ми — доколкото разбирам, почти всички от тук присъстващите — са разбрали, че нейният паразит я е оставил — вероятно е умрял и паднал — дълго време преди кризата на осмия ден. Това може да бъде доказано с експерименти и ако се окаже вярно, възниква друг проблем. Човек, заразен от болестта, би могъл да се отърве от своя паразит да кажем… на четвъртия ден. Остават пет дни да бъде открит и излекуван.

Генералът подсвирна.

— Това е много рискован метод, мистър Нивънс. Как предлагате да ги излекуваме? Или дори да ги открием? Представете си, че пуснем заразата в червената зона; ще са ни необходими невероятни усилия — не забравяйте, че ще срещнем активна съпротива — за да открием и излекуваме един по един повече от петдесет милиона човека, преди те да са умрели.

Веднага му върнах „горещия картоф“, почудих се колко ли експерти са си изградили име на такива по този начин.

— Вторият ви въпрос е въпрос на тактика и материално-техническо обезпечаване — той е по вашата част. Що се отнася до първия, имате си експерт — посочих доктор Хейзълхърст.

Той започна да го увърта; знаех много добре как се чувстваше в момента. Недостатъчен опит с болестта… необходими са нови изследвания… експерименти… Все пак успя да си спомни, че е било работено за създаване на антитоксин, но ваксината за имунизация се оказала толкова успешна, че той не бил сигурен дали антитоксинът е създаден и доколко е сполучлив. Завърши изложението си с неубедителното оправдание, че изследването на екзотичните венериански болести било още в зародиш.

— Този антитоксин — прекъсна го генералът. — Кога можете да разберете нещо повече за него?

Хейзълхърст отговори, че трябвало да се обади на някакъв човек в Сорбоната.

— Звънете веднага — заповяда командирът. — Свободен сте.

Рано на следващата сутрин, още преди закуска, Хейзълхърст почука на вратата на нашата стая. Излязох в коридора, за да видя какво иска.

— Извинете, че ви събудих — започна той, — но вие се оказахте прав за антитоксина.

— Тоест?

— Изпратиха ми проба от него от Париж; чакам я да пристигне всеки момент. Надявам се още да е ефективен.

— А ако не е?

— Е, имаме начин да го направим. Така или иначе, ще се наложи да приготвим милиони дози от него, ако този невероятен план бъде приложен.

— Благодаря за информацията — казах аз и се обърнах, за да вляза обратно в стаята, но той ме спря.

— Ъ-ъ-ъ, мистър Нивънс… Относно разпространителите…

— Разпространители?

— Да, на болестта. Не можем да използваме плъхове, мишки или другите земни разпространители. Знаете ли как се предава болестта на Венера? Чрез малката летяща ротатория, венерианския еквивалент на насекомо. Но тук нямаме от тях, а те са единственият разпространител на заразата.

— Искате да кажете, че не можете по никакъв начин да ме заразите?

— О, бих могъл да ви инжектирам вируса. Но не можем да пуснем милион парашутисти със спринцовки, които да помолят язденото от плужеци население да стои мирно, докато го инжектират — той разпери ръце безпомощно.

В ума ми започна постепенно да се изгражда една картина — милиони парашутисти, спуснати едновременно…

— Защо питате мен? Проблемът е медицински.

— Да, разбира се. Просто помислих, че… Е, вие, все успявате да измислите нещо…

— Благодаря. — Умът ми бе зает с решаването на две задачи едновременно и се получи нещо като задръстване. Колко ли хора имаше в червената зона? — Нека изясним това: ако вие сте заразен от треската, има ли начин да я прихвана от вас? — Парашутистите не можеха да бъдат медици; нямаше да бъдат достатъчно.

— Не е лесно. Ако взема от слюнката си и я поставя във вашето гърло, може да се заразите. А ако ви прелея от моята кръв, със сигурност ще прихванете треската.

— Директен контакт, а? — Колко ли хора ще може да обслужи един парашутист? Двадесет? Тридесет? Повече? — В такъв случай нямате проблеми.

— Моля?

— Какво е първото нещо, което прави един плужек, когато се натъкне на друг, когато не е срещал скоро?

— Сливане!

— Винаги съм го наричал „директен разговор“ — така, мисля, го наричат самите плужеци. Мислите ли, че болестта може да се предаде чрез него?

— Да мисля ли? Уверен съм! Доказали сме, тук, в лабораторията, че при сливането се осъществява обмен на живи протеини. Те няма да могат да избягнат предаването на заразата; ще заразим цялата колония като един. Как не се сетих за това!

— Не се настройвайте предварително — охладих го аз. — Но мисля, че ще свърши работа.

— Ще, ще! — потвърди Хейзълхърст. Понечи да тръгне, но се спря. — О, мистър Нивънс… имате ли нещо против… зная, че искам твърде много…

— За какво говорите? — с нетърпение очаквах да си тръгне, за да обмисля останалата част от другия проблем.

— Ами… бихте ли ми позволили да обявя метода за разпространение на заразата? Разбира се, приоритетът на откривателя остава за вас, но генералът очаква толкова много от мен, а това би направило доклада ми пълен.

Той изглеждаше толкова притеснен, че за малко не се засмях. Успокоих го:

— Нямам нищо против. Това си е по вашата част.

— Извънредно любезен сте. Ще се постарая да ви се отблагодаря — той си тръгна щастлив. Аз бях не по-малко доволен; бе започнало да ми харесва да съм „гений“.

Останах за малко в коридора, за да подредя в ума си основните моменти на плана. После влязох в стаята. Мери отвори очи и ме дари с божествената си усмивка. Протегнах ръка и я погалих по косата.

— Добро утро, слънчице. Знаеш ли, съпругът ти е гениален?

— Да.

— Така ли? Не си ми го казвала.

— Не си питал.

Хейзълхърст бе нарекъл идеята в доклада си „метод на Нивънс“. Бях помолен да дам някои разяснения, устно от командира, а от татко — по неговия метод с втренчения поглед.

— Съгласен съм с доктор Хейзълхърст — започнах аз, — при положение, че експериментите потвърдят теорията. Остава, обаче, да бъде изяснен немалък брой подробности, които са по-скоро от тактическо, отколкото от медицинско естество. Синхронът във времето е изключително важен… бих казал фатален… — бях подготвил тази реч, включително колебанията и паузите, по време на закуска (Слава богу, Мери мълчи, докато се храним!) — … и ще е необходим едновременен десант на много места. Ако искаме да спасим сто процента от населението на червената зона, трябва да направим така, че всички паразити да бъдат заразени приблизително по едно и също време, за да могат спасителните отряди да кацнат, след като плужениците вече са станали безопасни и преди някои от носителите да са преминали фазата, след която антитоксинът не може да ги спаси. Проблемът подлежи на математически анализ… — Сам, момчето ми, казах си, самият ти, стар мошенико, не би могъл да го разрешиш дори и с компютър и за деветдесет години — … и трябва да бъде прехвърлен в съответния сектор. Тук само ще се опитам да изброя факторите, които трябва да бъдат взети под внимание. Нека означим броя на разпространителите с X, а този на спасителите — с Y. Съществуват безкрайно много възможни решения, а оптималното зависи от конкретното материално-техническо обезпечаване, с което разполагаме. Цифрите, естествено, се нуждаят от точно изчисляване, но грубо казано… — мъчил се бях около половин час над калкулатора, но счетох за излишно да го споменавам, — … като имам предвид собствените си, за съжаление доста близки, познания за техните навици, бих предположил…

В този момент в залата би се чул и звукът от падането на топлийка, стига някой от събралите се около масата голи мъже и жени да носеше такава. Генералът ме прекъсна едва когато дадох твърде ниска предполагаема стойност за X:

— Мистър Нивънс, мисля, че няма да имаме проблеми с какъвто и да е брой доброволци за разпространители.

Поклатих глава.

— Не можете да използвате доброволци, генерале.

— Мисля, че разбирам възражението ви. Болестта ще трябва да се развие у доброволеца и при него времето за спасяване може да се окаже недостатъчно. Но мисля, че това може да се уреди… например, чрез желатинова капсула с антитоксин, вградена в тъканта или нещо от този род. Сигурен съм, че в лабораторията ще се справят с тази задача.

Не се съмнявах в думите му, но истинската причина за възражението ми беше дълбоко вкорененото у мен отвращение от подчиняването на която и да е човешка душа, дори временно, на плужеците.

— Не трябва да използвате доброволци, сър. Паразитът ще разбере всичко, което знае неговият носител просто няма да встъпи в директен разговор, а ще предупреди останалите чрез устата на носителя. Но, сър, ще използваме животни — маймуни, кучета, всичко, достатъчно голямо, за да носи плужек, но неспособно да говори. Ще са ни необходими големи количества животни, за да успеем да заразим цялата червена зона преди най-рано заразените паразити да разберат, че са болни.

Направих кратко описание на финалната акция за спасяване — операция „Милосърдие“, както я нарекох — и приключих с думите:

— Операция „Треска“ може да започне веднага щом произведем достатъчно антитоксин за крайната фаза. По-малко от седмица след това на континента няма да има останал жив плужек.

Не ме аплодираха, но атмосферата в залата беше такава, сякаш го бяха направили. Генералът отиде да се обади на маршал Рекстън, а след това изпрати при мен своя адютант с покана за вечеря. Съгласих се при условие, че поканата включва и жена ми.

Татко ме чакаше в коридора пред вратата на залата.

— Е, как се справих? — попитах аз, вълнувайки се повече, отколкото се опитвах да покажа.

— Направо ги разби — отвърна той. — Сам, мисля да ти уредя половингодишен договор със стереовизията.

Не успях да скрия удовлетворението си. Бях изиграл цялото представление, без да се запъна; чувствах се нов човек.