Кукловодите

XXVIII

С възрастта не ставам по-глупав и издръжлив; напротив. Мисълта, че моята Мери е плавала в тази изкуствена утроба ни жива, ни умряла, а консервирана като скакалец в туршия, ми дойде твърде много.

— Съвземи се, синко — чух гласа на Стария. — Тя е наред.

— Продължавай — казах аз.

Историята на Мери бе проста, макар и загадъчна.

Тя била открита в блатата край Кайзервил — на северния полюс на Венера. Малко момиче, което не можело да разкаже нищо за себе си и знаело само името си — Алюкер. Никой не обърнал внимание на странното име, пък и дете на нейната възраст не можело да бъде свързано с краха на цитманитите — корабът с доставки, който кацнал край тяхната колония „Нов Цион“ през 1980, не открил нито един оцелял. Десет години време и над двеста километра джунгла делели откритото край Кайзервил дете и наказаните от Бога колонисти от „Нов Цион“.

Появяването на кой — знае откъде взело се дете на Венера през 1990 било твърде невероятно, но наблизо нямало някой с достатъчно ум, за да се заинтересува от това. В Кайзервил живеели миньори, проститутки, няколко представители на „Двупланетната корпорация“ и толкова. А ежедневното копане на радиоактивна тиня от блатата не оставя много енергия за размишления.

Тя растяла, като използва за играчки покерните жетони и наричала всяка жена наоколо „мамо“ или „лельо“. Съкратили името на Лъки. Стария не ми каза кой е платил билета й до Земята; проблемът беше какво е правила, след като Нов Цион е бил погълнат от джунглата; а и какво точно се бе случило с колонията.

Но единственото свидетелство за тези неща бе заровено в мозъка на Мери, здраво заключено зад ужаса и отчаянието.

Малко преди 1980 — приблизително по същото време, когато са се появили съобщения за забелязани летящи чинии над Сибир — титанците открили колонията Нов Цион на Венера. Това прави една сатурнианска година преди нахлуването им на Земята. Те едва ли са очаквали да открият земляни на Венера; по-вероятно е просто да са я разузнавали, както от дълго време са били разузнавали Земята. А може и да са знаели къде да търсят — след като от толкова години са отвличали земляни, нищо чудно да са попаднали на някой, от чиято памет да са научили за Нов Цион. В тъмните спомени на Мери не се споменава нищо за това.

Тя видяла превземането на колонията, видяла как родителите й се превърнали в зомбита, които не й обръщали никакво внимание. Явно самата тя не е била използвана за носител или поне бързо е била отхвърлена като немощна и без значение. Така или иначе, за известно време, което се видяло на детския й ум безкрайно, тя се навъртала наоколо, нежелана от никого, без никой да се грижи за нея. Все пак не я закачали, а за храна събирала отпадъци като мишка. Плужеците явно имали намерение да се нанесат на планетата; основната маса техни роби трябвало да бъдат венерианците, а земните колонисти били заловени просто случайно. Сигурно е, че Мери е видяла как поставят родителите й в анабиоза — може би за по-нататъшна употреба при нападението срещу Земята.

По-нататък самата тя също попаднала в резервоарите. Дали в титански кораб, или в база на Венера? Второто е по-вероятно, тъй като при пробуждането си тя все още е била на планетата. В цялата история има много неясноти. Дали плужеците, яздили венерианците, са били същите като тези по колонистите? Възможно е; Животът и на Земята, и на Венера е на кислородо-въглеродна основа. Плужеците могат да изработват най-различни белтъци, но трябва да се приспособят към биохимията на своите носители. Ако венерианците бяха на кислородо-сицилиева основа като марсианците или пък на флуорова, паразитите, предназначени за тях не биха могли да яздят и земните хора.

Но същността на проблема е ситуацията по времето, когато Мери е била извадена от изкуствения инкубатор. Нашествието на титанците на Венера се е оказало неуспешно. Мери е била яхната от плужек веднага, след като са я извадили от резервоара… и е надживяла този плужек.

Защо е умрял той? Защо те всички са умрели? Защо не е успяло нашествието им на Венера? За отговорите на точно тези въпроси Стария и доктор Стийлтън дълбаеха в мозъка на Мери.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

— Малко ли ти беше? — отвърна той.

— Но то поражда повече въпроси, отколкото тези, на които отговаря.

— Има още много — призна той, — но ти не си експерт по Венера, нито психолог. Казах ти достатъчно, за да разбереш защо човъркаме в мозъка на жена ти и да не я разпитваш за това. Бъди добър към нея, момчето ми — тя е понесла повече страдания, отколкото бих пожелал и на враговете си.

Не обърнах внимание на съвета — лично моя работа си беше как ще се разбирам с жена си. Вместо това казах:

— Не мога да разбера защо още отначало съм свързал Мери с летящите чинии? Сега става ясно, че умишлено си я избрал за първото задание. С основание, както се оказа… но защо? И не се опитвай да ме баламосваш.

Стария изглеждаше озадачен.

— Синко никога ли не си имал предчувствия?

— Имал съм, разбира се!

— А какво е предчувствие?

— Ами… вярваш, че нещо е така, без да имаш доказателство за това.

— Аз бих нарекъл предчувствието автоматично разсъждение на подсъзнателно ниво, използващо сведения, с които не знаеш, че разполагаш.

— Звучи ми като черна котка в тъмна стая. Ти не си разполагал с никакви сведения. Само не ми казвай, че подсъзнанието ти работи с данни, които ще получиш след една седмица.

— Но аз имах данни.

— Ъ?

— Какво е последното нещо, през което минава кандидат-агентът, преди да бъде одобрен?

— Личният разговор с теб.

— Не, не!

— А, да… Хипноанализът! — бях забравил за него по простата причина, че обектът по принцип не си спомня нищо за сеанса. — Значи си знаел за Мери още тогава и не е било никакво предчувствие.

— Отново не. Тогава не знаех почти нищо — нейните бариери са силни. Всъщност, бях забравил и малкото, което съм знаел. Не знаех, че Мери е агентът за това задание По-късно прегледах хипноразпита й и тогава разбрах, че трябва да има още. Тогава се опитахме да се докопаме до всичко, но безуспешно. А сега нямаме друг избор.

Помислих върху думите му.

— Доста зле ще й се отрази това ровичкане из мозъка й.

— Няма как. Съжалявам.

— О’кей, о’кей. — Изчаках малко, след което продължих: — … А какво имаше в моя хипноразпит?

— Въпросът ти е неуместен.

— Дрън-дрън.

— А и да исках, не бих могъл да ти кажа. Никога не съм слушал твоя разпит, синко?

— Ъ?

— Слуша го заместникът ми. Той каза, че в него няма нищо, което да е необходимо да чуя и аз въобще не съм го пускал.

— Така ли? Е, благодаря ти.

Татко само изсумтя. Двамата с него винаги успяваме да се ядосаме взаимно.