Кукловодите

III

В началото на горски пожар или епидемия винаги има един кратък период от време, когато бедата може да бъде предотвратена с минимални усилия. Стария вече знаеше, какво трябваше да направи президентът — да обяви извънредно положение в цялата страна, да загради района около Де Мойн и заповяда да бъде убит всеки, който се опита да се промъкне през кордона. След това да се пропускат хората един по един, като се проверяват за паразити. Междувременно да се използват радарите, ракетите и космическите станции, за да бъдат открити и унищожени евентуални нови кацания.

Да бъдат предупредени всички други нации, да се потърси помощ от тях — без много церемонии и международни закони, защото става дума за оцеляване на човечеството, за борба с извънземни нашественици. Не е важно, откъде идват — от Марс, Венера, спътниците на Юпитер или извън Слънчевата система. Важното е да бъдат отблъснати.

Един от уникалните таланти на Стария беше способността да преценява логично удивителните, невероятни факти така, както най-обикновените. Не изглежда голяма работа, а? Но повечето мозъци отказват да работят, когато се сблъскат с нещо, което противоречи на общоприетите представи. „Не може да бъде“ често е единственото, което успяват да измислят и умници, и глупаци в подобен случай.

Но не и Стария — а сега президентът щеше да го изслуша.

Охраната на президента не си поплюва. Бях принуден да предам бластера си, след като рентгеноскопът избипка. Мери се оказа цял подвижен арсенал — причини на машината четири бипкания и едно хлъцване, макар да бях готов да се закълна, че не би могла да скрие по себе си и топлийка. Стария предаде бастуна си, без да чака да го молят.

Аудиокапсулите се видяха и на рентгеноскопа, и на детектора за метал, но охраната не бе екипирана с хирургически инструменти. Посъветваха се набързо и шефът им реши, че нещо, вградено в кожата, не би трябвало да се счита за оръжие. Взеха ни отпечатъци от пръстите, фотографираха ретините ни и ни въведоха в чакалнята. Стария избърза напред да поприказва с президента на четири очи.

След малко поканиха и нас. Представиха ни и аз измърморих „Приятно ми е“. Мери просто се поклони. Президентът каза, че се радва да се запознае с нас и пусна онази усмивка, която сте виждали по стереовизията — успя да ни накара да почувстваме, че наистина се радва. Усетих как по тялото ми се разлива топлина и спрях да се притеснявам.

Стария ми заповяда да разкажа всичко, което бях направил, видял и чул по време на мисията. Опитах се да уловя погледа му, когато стигнах до момента, в който убих Барнз, но той гледаше настрани. Затова пропуснах заповедта да стрелям и казах, че съм стрелял в директора на студиото, когато той е извадил пистолет срещу друг агент — Мери. Стария обаче ме прекъсна:

— Не пропускай нищо.

Казах и за заповедта. Президентът му хвърли бърз поглед — това бе неговата единствена реакция. Продължих за паразита и така нататък, чак до сегашния момент, тъй като никой не ми каза да спра.

Сега беше ред на Мери. Тя се позатрудни, когато започна да обяснява защо очаква определена реакция от нормалните мъже, а не я е получила от братята Маклейн, сержанта и Барнз. Президентът я улесни като се усмихна топло и каза:

— Много добре Ви разбирам, млада госпожице.

Мери се изчерви. Президентът я изслуша до края със спокойно изражение на лицето и след това помълча няколко минути. Накрая се обърна към Стария:

— Андрю, твоят отдел винаги ми е оказвал неоценима помощ. Вашите доклади понякога са натежавали на везните в критични моменти в историята…

— Значи „не“, така ли? — изсумтя Стария.

— Не съм го казал.

— Но се готвеше.

Президентът сви рамене.

— Смятах да предложа на твоите младежи да се оттеглят. Андрю, ти си гений, но дори гениите понякога грешат.

— Виж какво, Том, очаквах това от теб — затова доведох и свидетели. Те не са нито натъпкани с наркотици, нито хипнотизирани. Повикай психолозите си — ще видиш какво ще ти кажат те.

Президентът поклати глава.

— Сигурен съм, че никой от хората, които бих могъл да повикам, не може да се сравнява с теб в тези неща. Вземи този младеж — той беше готов да бъде обвинен в убийство, за да те предпази. Ти вдъхновяваш предаността у подчинените си. Що се отнася до момичето — е, Андрю, не мога да започна нещо, което ще предизвика война, опирайки се единствено на женската интуиция.

Мери пристъпи напред.

— Господин президент — каза тя убедено, — сигурна съм в това, което Ви казах. Винаги познавам. Не мога да Ви кажа как го постигам…, но съм сигурна, че хората, за които Ви говорих, не са нормални мъже.

— Не сте обмислили едно възможно обяснение — отвърна той, — че те може наистина да са… „евнуси“. Извинете ме, госпожице. Такива нещастници съществуват. Може просто да сте имали късмета да се натъкнете на четирима в един ден.

Мери замлъкна, но не и Стария.

— По дяволите, Том — при тези думи потръпнах: човек не говори така с президента. Познаваме се още от времето, когато ти беше сенатор, а аз — шеф на екипа ти за разследвания. Знаеш, че не бих ти поднесъл тази приказка за деца, ако фактите имаха някакво друго обяснение. Ами космическия кораб? Какво е имало в него? Защо не можах дори да се доближа до мястото, където е кацнал? — той извади снимката, направена от Космическата станция „Бета“ и я тикна под носа на президента.

Президентът не изглеждаше особено впечатлен.

— А, да, факти. Андрю, двамата с теб имаме силен афинитет към фактите. Но аз разполагам и с други източници на информация, освен твоя отдел. Тази снимка, например. Когато телефонира, ти я изтъкна като мощен аргумент. А границите и пределите на фермата на Маклейн, регистрирани в местния съд, съвпадат с триангулираните географска ширина и дължина на обекта на снимката. — Президентът погледна Стария в очите. — Веднъж се загубих в собствения си квартал, Андрю. А ти не си отрасъл край Гринел, Айова.

— Том…

— Да, Андрю?

— Нали не си отишъл лично да провериш онези съдебни регистри?

— Не, разбира се.

— Слава Богу… в противен случай щеше да носиш на гърба си три фунта пулсираща тапиока — и тогава Господ да е на помощ на Съединените щати! Бъди сигурен в следното: съдебният чиновник, агентът или когото там си изпратил да проверява, е станал жертва на тези твари на момента. Да, а също и шефът на полицията в Де Мойн, редакторите на вестниците наоколо, диспечерите от „Управление на движението“, ченгетата — всички ключови длъжности. Том, не зная срещу какво сме изправени, но те явно знаят какво представляваме ние и завладяват нервните клетки на обществения ни организъм, преди истината да може да стигне до главния мозък — или я опровергават с лъжа, както направи Барнз… Господин президент, трябва да наложите незабавно строга карантина на района. Нямаме друг изход!

— Барнз… — каза меко президентът. — Андрю, надявах се да ти спестя това, но… — той натисна едно копче на бюрото си и заговори:

— Дайте ми студиото на стереовизията в Де Мойн. Кабинетът на директора.

След малко един екран на бюрото присветна. Президентът натисна друго копче и на стената се появи голям екран. Той показваше кабинета, който бяхме напуснали преди няколко часа. В него стоеше един човек, който се приближи и запълни почти целия екран. Беше Барнз.

Или негов близнак. Когато убия някого, не очаквам от него да възкръсне. Бях доста учуден, но все още вярвах в себе си — и в своя бластер.

Човекът каза:

— Търсили сте ме, господин президент? — прозвуча, сякаш е объркан от тази чест.

— Да, благодаря ви. Мистър Барнз, познавате ли тези хора?

Той изглеждаше изненадан.

— Боя се, че не. Трябва ли да ги познавам?

— Кажи му да извика подчинените си — намеси се Стария.

Президентът се учуди, но го направи. Те се скупчиха в кабинета; бяха предимно момичета и успях да разпозная секретарката, която преди беше в стаята пред кабинета. Една от тях изписка:

— О-о-о, вижте — това е президентът!

Никоя от тях не ни позна — което не беше за учудване, що се отнася до мен и до Стария, но Мери изглеждаше почти по същия начин, както и тогава, а съм готов да се обзаложа, че коя да е жена би я запомнила — поне от завист.

Направи ми впечатление, че те всички бяха със закръглени рамене.

Президентът ни освободи. Преди това сложи ръка на рамото на Стария и му каза:

— Наистина, Андрю, светът все още не пропада. Криво-ляво, караме я някак.

Десет минути по-късно стояхме на платформа „Рок Крийк“ и вятърът духаше в лицата ни. Стария изглеждаше смален и наистина стар.

— А сега, шефе?

— Ъ? За вас двамата, нищо. Свободни сте до повикване.

— Бих искал да хвърля още едно око на кабинета на Барнз.

— Стой далеч от Айова. Това е заповед.

— М-м-м, а какво смяташ да предприемеш, ако смея да запитам?

— Ще отида във Флорида, ще се търкалям по плажовете и ще чакам светът да отиде по дяволите. Ако имаш капка ум, и ти ще направиш същото. Разполагаме с дяволски малко време.

Той се изпъна и тръгна нанякъде. Обърнах се да видя Мери, но нея я нямаше. Огледах се наоколо. Тя явно беше изчезнала. Настигнах Стария.

— Шефе, извинявай за момент. Къде отиде Мери?

— Знам ли? Нали я освободих. Не ме занимавай с глупости.

Помислих дали да не й се обадя по линията за връзка на Отдела, но не знаех нито истинското име, нито личния код или идентификационния й номер. Мислих и да се опитам да я опиша на оператора, но това си беше чиста глупост. Само в архивите на „Козметика“ знаят истинския външен вид на агентите — а от там не биха ми казали. Единственото, което знаех, бе, че тя на два пъти е била червенокоса — и че според мен беше жена, „за каквато мъжете водят войни“. Опитайте се да обясните това по телефона!

Отказах се и намерих стая за през нощта.