Кукловодите

XXV

— Наред ли са ръцете? — попита Стария.

— Биват. Изкуствена кожа за една седмица. Утре ще ми присадят и частта от ухото.

Той се раздразни:

— Няма време за присаждане. В „Козметика“ ще ти сложат изкуствено.

— Ухото не е важно — казах аз, — защо да ми слагат изкуствено? Задание с легенда ли?

— Не съвсем… Сега, след като видя „какво ново“, какво ще кажеш за положението?

Не знаех какъв точно отговор очакваше от мен и казах предпазливо:

— Не е добро. Всеки следи всички. Все едно сме в Русия.

— Хм… като стана дума за Русия, къде мислиш, е по-лесно да проникне и се установи един агент: в Русия или в червената зона? Кое от двете би предпочел?

— Какво искаш да кажеш? — погледнах го подозрително аз. — Откога взе да позволяваш на агентите сами да си избират задания?

— Помолих за професионалното ти мнение.

— М-м-м… Не разполагам с достатъчно данни. Плужеците завладели ли са Русия?

— Точно това искам да разбера — отвърна той.

Внезапно разбрах, че Мери бе права — агентите не трябва да се женят.

— По това време на годината — започнах предпазливо аз, — мисля, че бих предпочел да проникна през Кантон. Освен ако не си предвидил спускане с парашут?

— Защо мислиш, че смятам да те пратя там? Можем да разберем всичко много по-лесно и бързо в червената зона.

— Ъ? — хлъцнах аз.

— Разбира се. Ако заразата е обхванала и други континенти, всеки титанец в червената зона ще го знае. Защо трябва да обикаляш половината свят?

Отказах се от току-що разработения план да пътуваме като индийски търговец със своята жена и помислих върху последните му думи. Може би… може би…

— Как, по дяволите, бих могъл да проникна в червената зона? — попитах. — Да нося на гърба си пластмасова имитация на плужек ли? Ще бъда разкрит още при първия опит за директен разговор.

— Не бъде такъв пораженец. Четирима агенти вече отидоха там.

— А върнаха ли се?

— Е, още не са.

— Да не би да смяташ, че името ми вече стои прекалено дълго във ведомостта на заплатите?

— Смятам, че другите използваха погрешна тактика…

— Очевидно!

— Номерът е да успееш да ги убедиш, че си предател. Как ти се струва това?

Идеята беше толкова умопомрачителна, че не можах да отговаря веднага. Накрая избухнах:

— Защо да не започнем с нещо по-лесно, за загрявка? Панамски сводник, например? Или да взема да обезглавя стотина души — да навляза постепенно в ролята?

— Успокой се — каза той. — Идеята може да ти се вижда непрактична, но мисля, че би се справил. Имаш повече опит с тях, отколкото кой да е друг агент. Трябва да си починеш малко, а и да минат изгарянията по пръстите ти. Или може би ще е по-добре да те пуснем някъде край Москва, за да видиш всичко с очите си? Помисли. Имаш на разположение ден-два.

— Е, и на това сме благодарни. — Смених темата: — А какво си решил за Мери?

— Защо не се занимаваш със собствените си дела?

— Тя ми е жена.

— Е, и?

Триста дяволи! Няма ли поне да ни пожелаеш щастие? Или късмет?

Струва ми се — бавно произнесе той, — че ти имаш повече късмет, отколкото човек би могъл да си пожелае. Все пак, приеми моята благословия, ако тя означава нещо за теб.

О! Благодаря… — аз бавно загрявам. Чак сега ми хрумна, че Стария може да има нещо общо с така удобното съвпадение на моята и на Мери отпуски. Продължих: — Знаеш ли, татко…

— Какво? — прекъсна ме той. За втори път в рамките на един месец го наричах така и това го правеше подозрителен.

— Мисля, че си определил Мери за моя жена. Нарочно ни запозна, нарочно ни сдобри и нарочно ни пусна в отпуск заедно. Всичко си планирал.

— Аз? Не ставай глупав. Вярвам в свободната воля, синко… и в свободния избор. Всичко стана случайно.

— Хм… Случайностите не съществуват; поне не близо до теб. Няма значение; доволен съм от крайния резултат. А относно заданието — дай ми още малко време да обмисля всички варианти. Междувременно ще се отбия в „Козметика“ за гумено ухо.