Кукловодите

XVIII

Градът не изглеждаше както трябва. Нещо в него не беше наред, сякаш пред очите ми се играеше лошо поставена пиеса. Опитах се да разбера какво е то, но не успях.

Много от кварталите на Канзас сити са построени преди век или повече и изглеждат, както тогава. Децата играят по улиците, а родителите им седят на пейките пред домовете си, точно както са правели техните прадеди. Ако наблизо има противобомбени скривалища, те не се виждат. Старомодните масивни къщи, строени от ръцете на отдавна починали майстори, придават на тези квартали вид на острови на спокойствието. Минах по улиците на един от тях и се опитах да разбера какво става. Беше мързеливото време на деня, време за една бира, за приказки със съседите, най-много за поливане на ливадата в двора. Видях една жена, която плевеше цветна леха. Беше по бански костюм и гърбът й беше гол; виждаше се, че не носи господар, нито път двете деца до нея. Какво тогава не беше наред?

Денят беше много горещ и аз започнах да се оглеждам за жени в бански костюми и мъже по шорти. Канзас сити е в Библейския пояс; хората тук са с по-строги нрави и не се събличат така охотно, както в Лагуна Бийч или Коръл Гейбълз. Дори и през лятото напълно облечен възрастен човек не би предизвикал подозрение тук. Срещнах хора, облечени и по двата начина — но съотношението не беше както трябва. Вярно е, че много деца бяха облечени според сезона, но в продължение на няколко мили видях голите гърбове само на пет жени и двама мъже. А трябваше да са поне петстотин.

Малко аритметика. Макар някои сака несъмнено да не прикриваха господари, според простото тройно правило над деветдесет процента от населението на града бе обладано.

Канзас сити бе не само контролиран от паразитите, той беше наситен с тях. Господарите не държаха само ключовите постове в града; те бяха града.

Изпитах неимоверното желание да излетя тутакси и да се измъкна от червената зона колкото се може по-бързо. Те знаеха, че съм се спасил от капана на входа на града и щяха да ме търсят. Може би бях единственият свободен човек, каращ кола в града… а те бяха навсякъде край мен!

Преборих се със страха. Агент, който се поддава на паниката, освен че няма да свърши никаква работа, няма голям шанс да се измъкне. Но аз все още не се бях възстановил от това, което ми бе причинено от паразита, докато беше на гърба ми. Не ми беше лесно да запазя хладнокръвие.

Преброих до десет и се опитах да поразсъждавам. Изглеждаше, че греша в изчисленията си — откъде можеха да се вземат достатъчно господари за населението на милионния град? Спомних си как водехме на отчет всеки нов посветен в Конституционния клуб. Разбира се, там зависехме от доставките; докато край Канзас сити почти сигурно бе кацнала чиния. Но дори и в този случай, според мен бяха необходими най-малко дузина чинии, за да донесат достатъчно господари за целия град. А ако бяха кацнали толкова много, нямаше как поне някои от тях да не бъдат засечени от радарите на космическите станции.

Възможно ли бе техните кораби да са неуловими за нашите радари? Не знаехме на какво са способни господарите в областта на инженерното дело, а беше глупаво да ги преценяваме според собствените си възможности.

Но цифрата, която бях извел след наблюдения и изчисления, противоречеше на здравия разум. Преди да докладвам трябваше да я проверя. Едно беше сигурно — дори да бяха наситили града, господарите въпреки това поддържаха маскарада и градът изглеждаше сякаш бе населен със свободни хора. Може би не бях чак толкова подозрителен на вид, колкото се страхувах, че изглеждам.

Помотах се без посока още около миля и установих, че съм се насочил към търговския район край „Плаза“. Веднага завих в друга посока — където има тълпи, има и ченгета. Минах край плувен басейн. Огледах го и запомних видяното. Едва няколко пресечки по-късно осмислих получената информация; на входа на басейна имаше надпис:

„Затворено за сезона“.

Плувен басейн, затворен през най-горещата част от лятото? Нищо особено — винаги може да се случи такова нещо. Но то противоречеше на икономическата логика — да затвориш едно предприятие в сезона, когато очакваш от него най-голяма печалба. Едва ли. От друга страна, басейнът беше място, където маскарадът не би могъл да бъде поддържан. Затворен басейн бе по-малко подозрителен от работещ, но непосещаван в тези горещини. Господарите винаги прилагаха човешката гледна точка в действията си. Нали бях изпитал това на гърба си!

Първо, капан на входа на града; второ, прекалено малко бански костюми; трето, затворен басейн.

Извод: плужеците са много повече, отколкото сме си представяли.

Следователно: операция „обратен удар“ се основава на погрешни предположения и ще постигне успех не повече от ловец, тръгнал да бие носорози с прашка.

Контра аргумент: видяното от мен бе невероятно. Представих си как министър Мартинес с ехидна усмивка къса доклада ми и го хвърля в кошчето за боклук. Трябваше да намеря доказателство, достатъчно силно, за да убеди президента, че официалните му съветници грешат — и то да го намеря сега. Дори да наруша всички закони за движение, не бих могъл да се добера до Вашингтон за по-малко от два часа и половина.

Как да постъпя? Да отида в центъра на града, да се смеся с тълпата и да кажа после на Мартинес, че съм сигурен, че почти всички, които съм видял, носят паразити на гърба си? А как да го докажа? Как, всъщност, бих могъл да се убедя в това самият аз? Докато титанците продължаваха да поддържат фарса, че всичко върви постарому, разликите щяха да са незначителни — прекалено много закръглени и прекалено малко разголени рамене.

Можех да си представя как градът е бил наситен с плужеци, при положение, че наистина е имало такива големи количества от тях. Бях сигурен, че на всички входове и изходи на града, както и на платформите за кацане и излитане, е заложен същия капан, на който се натъкнах и аз. Всеки излязъл от града ставаше нов агент на врага; всеки влязъл — нов роб.

Забелязах на ъгъла вендопринтер за „Канзас сити Стар“. Спрях пред него, слязох от колата и пуснах десет цента в прореза. Зачаках нетърпеливо вестникът ми да бъде напечатан.

„Стар“ беше скучен и достопочтен както обикновено — нищо вълнуващо, ни дума за извънредното положение или за режим „Гол гръб“. На първа страница, с големи букви „Телефонните връзки са повредени от слънчево изригване“ с подзаглавие: „Градът е полуизолиран поради активността на Слънцето“. Имаше полустерео цветна снимка на три колони, изобразяваща Слънцето с лице, обезобразено от космическо акне. Убедително и необезкопояващо обяснение защо Мейми Шулц, все още недокопана от паразитите, не може да се свърже с баба в Питсбърг.

Сложих вестника под мишница с намерението да го доразгледам по-късно и се обърнах към колата си… за да видя как пред нея спира една полицейска. Полицейските коли имат свойството да материализират около себе си тълпа сякаш от въздуха. Преди секунда улицата беше безлюдна, а сега наоколо се тълпяха хора. Ченгето излезе от колата си и тръгна към мен. Ръката му запълзя към бластера, лесно можех да го поваля ако не бях сигурен, че повечето от тълпата бяха не по-малко опасни от него.

— Документите, ако обичате — каза ченгето, щом стигна до мен.

— Разбира се — съгласих се аз; — В колата са.

Минах край него, давайки му да разбере, че очаквам да ме последва. Усетих, че се поколеба, но захапа въдицата. Когато стигнахме в пространството между двете коли, спрях. Това ми позволи да видя, че в полицейската кола нямаше негов колега — едно добре дошло изключение от нормалната човешка практика. И, което бе по-важно, тази маневра остави моята кола между мен и прекалено невинно изглеждащите зяпачи.

— Ето — казах аз и посочих вътре, — документите на колата са закрепени на таблото.

Той отново се поколеба, след това се наведе и погледна — това бе достатъчно, за да приложа хватката, на която ме беше научила неволята. Ударих с лявата си ръка между лопатките му и стиснах с всички сили.

Тялото му сякаш експлодира от бурния спазъм. Още преди да падне на земята, аз вече бях в колата и се носех напред с пълна газ.

Точно навреме. Маскарадът рухна така внезапно, както и в предверието на кабинета на Барнз. Тълпата се скупчи около мен. Една жена се вкопчи в колата и падна след не по-малко от петдесет фута. Вече бях набрал скорост и продължаваха да натискам газта до дупка. Исках да излетя, но трафикът беше натоварен и нямаше достатъчно място за засилване.

Отляво се показа улица и аз свих в нея. Това се оказа грешка, защото дърветата от двете й страни допираха короните си и не можех да излетя. При следващия завой стана още по-зле; по необходимост намалих. Движех се с позволената скорост и се оглеждах за достатъчно широк булевард, от който да излетя непозволено.

Събрах мислите в главата си и установих, че никой не ме преследва. На помощ ми дойдоха спомените от времето с господаря. С изключение на директните разговори, титанците живееха чрез своите носители, виждаха това, което виждат носителите; получаваха и предаваха информация чрез органите на носителите и другите средства, достъпни за тях. Едва ли някой от плужеците на ъгъла е търсел точно моята кола, освен този върху полицая — а него вече бях обезвредил. Сега, разбира се, паразитите, видели чрез очите на своите носители какво бях направил, щяха да ме търсят, но те разполагаха единствено с възможностите и способностите на телата на носителите си. Реших, че можех спокойно да се отнеса с тях като с всяка тълпа случайни свидетели, т.е. да ги пренебрегна. Необходимо бе просто да се преместя в друг квартал.

Защото разполагах само с тридесет минути и вече бях решил какво доказателство ми бе необходимо — пленник, човек, който е бил обладан и може да разкаже какво е станало в града. Трябваше да спася един носител. Да го пленя, без да го наранявам, да убия или сваля ездача му и да го отведа във Вашингтон. Нямах време за планове — трябваше да действам веднага. Едва взех това решение от близката пресечка се показа човек, изглежда се прибираше вкъщи, където го чакаха семейство и вечеря. Спрях до него и го повиках…

— Хей!

— Да? — спря той.

— Идвам от кметството — казах. — Няма време за обяснения. Влизай вътре, за да проведем директен разговор.

— Кметството ли? Какви ги приказвате?

— Промяна в плана — настоявах аз. — Да не губим време. Влизай!

Той се дръпна назад. Изскочих от колата и го хванах за закръглените рамене. — Нищо! Напипах само костелива човешка плът, а той започна да реве за помощ.

Метнах се в колата и се отдалечих възможно най-бързо. След няколко квартала намалих и се замислих. Нима нервите ми бяха толкова обтегнати, че ми се провиждаха титанците там, където ги нямаше?

Не! Възвърнах си непоколебимата воля на Стария да приема фактите такива, каквито са. Капанът на входа, банските костюми, басейнът, вендопринтерът — всички тези факти означаваха, че просто бях попаднал на един от десетте (или по-малко) процента все още непривлечени от господарите. Увеличих скоростта, като се оглеждах за нова жертва.

Мъж на средна възраст, който поливаше ливадата в двора — фигура, която привлече вниманието ми с подозрителната изпъкналост под пуловера на гърба си. Ако бях видял жена му на верандата, щях да отмина, защото тя носеше пола и горната част от банки костюм и се виждаше голият й гръб.

Спрях пред него и той вдигна глава. Повторих репликите си:

— Идвам от кметството. Трябва веднага да проведем директен разговор. Влез в колата.

— Ела в къщата — каза спокойно той. — В колата може да ни видят.

Бих отказал, но той вече се бе упътил към къщата. Когато го настигнах, прошепна:

— Внимавай с тази жена, тя не е от нашите.

— Жена ти?

— Да.

Пред входа на къщата спряхме и той каза:

— Скъпа, това е мистър О’Кийф. Имам с него делови разговор. В кабинета сме.

— Разбира се, любими — усмихна се тя. — Добър вечер, мистър О’Кийф. Горещо време, нали?

Съгласих се и тя се върна към плетката си. Влязохме и човекът ме въведе в кабинета си. Тъй като спазвахме маскарада, аз влязох първи, както подобава на гост. Това, че се оказах с гръб към него, не ми хареса; почти очаквах нещо да се случи. Той ме удари в основата на врата. Наведох се и паднах на земята почти незасегнат. Завъртях се по гръб.

В школата, по време на тренировките, ни биеха с торби с пясък, ако, веднъж повалени, се опитвахме да се изправим. Останах на пода и се опитах да го спъна с крака, но той стоеше извън обсега ми. Явно нямаше оръжие, а аз не можех да изкарам моето. Но в стаята имаше истинска камина, с ръжен, лопатка и маша; той се насочи към нея. Близо до мен имаше малка масичка. Протегнах се, хванах я за единия крак и я метнах. Улучих го в лицето точно когато вдигаше ръжена. В следващия момент вече го бях докопал.

Господарят му умираше под пръстите ми, а самият той се гърчеше в изпълнение на последната, ужасна заповед, когато чух жена му, застанала на вратата, да пищи. Скочих и я ударих. Тя падна, най-после млъкна и аз се върнах при мъжа.

Не е лесно да носиш загубил съзнание човек, а този беше и тежък. За щастие, аз съм якичък, успях да го замъкна до колата. Съмнявам се дали някой друг освен жена му е бил обезпокоен от борбата помежду ни, но нейните писъци май бяха вдигнали на крак поне половината град. Никой от тях не беше достатъчно близо, за да ми попречи, но въпреки това се радвах, че бях оставил вратата на колата отворена.

Секунда по-късно съжалих за това — един хлапак, подобен на оня, който ме бе размотавал край Мейсън, седеше вътре и си играеше с копчетата по таблото. Ругаейки, хвърлих пленника на задната седалка и сграбчих момчето. То се съпротивляваше, но успях да го метна навън — право в ръцете на първия от преследвачите. Докато двамата се откопчат един от друг, вече бях в колата, потеглил с пълен напред, без да се притеснявам за врати и предпазни колани. На първия завой вратата се затвори сама и аз за малко не паднах от седалката, след това карах в права посока, докато успея да си сложа колона. Направих рязък завой, едва не ударих една наземна кола и продължих.

Излязох на широк булевард — мисля, че беше „Псео“ — и натиснах копчето за излитане. Може би съм предизвикал няколко катастрофи, но нямах време да се безпокоя за тях. Без да чакам да набера височина, се насочих на изток. Прелетях над Мисури на ръчно и изстрелях всички стартови ускорители, с които разполагах, за по-голяма скорост. Това безумие изглежда ми спаси живота. Някъде над Кълъмбия колата силно се разтресе, някой бе изстрелял по мен ракета и проклетницата се взриви точно там, където бях преди момент.

Не ме обстрелваха повече, което беше добре без ускорителите, защото бях уязвим като патка във вода. Дясната турбина започна да се нагорещява — може от близкия взрив, а може и да съм я претоварил. Още десетина минути летях така, молейки се да не се разлети на парчета и я изключих едва след като минах Мисисипи и индикаторът за температурата беше стигнал почти до последното си деление, много след опасната точка. Продължих да кретам само на лява турбина. Така не можех да развия повече от триста мили в час, но вече бях извън червената зона.

Не ми беше останало време да погледна пътника си. Той лежеше, паднал на пода между седалките — в безсъзнание или мъртъв. Сега, след като вече бях в свободната зона, а и нямах мощност за повишаване на скоростта, не виждах защо да не мина на автопилот. Включих опознавателния сигнал, помолих най-близката кула да ме включи в потока на движението и пуснах автоматиката, без да докачам отговора. След това минах отзад и прегледах моя човек.

Той все още дишаше. На лицето му имаше оток, но костите изглеждаха здрави. Плеснах го веднъж-дваж по лицето, дърпах му ушите, но напразно — не успях да го свестя. Мъртвият плужек бе започнал да вони, но нямаше как да се отърва от него. Върнах се отпред на шофьорското място.

Хронометърът показваше 21:37 източно време, а ми предстояха още над шестстотин мили. Без да се има предвид, че трябваше да кацна, да се добера до Белия дом и вътре в него до Стария, щях да пристигна във Вашингтон едва няколко минути преди полунощ. В такъв случай вече бях закъснял и беше дяволски сигурно, че Стария нямаше да остави тази работа така.

Опитах да включа дясната турбина. Никакъв шанс вероятно беше разтопена. Може би за добро, защото при такава висока скорост рискувах да избухне ако беше заработила.

Реших да се обадя на Стария по телефона. Оказа се, че моят апарат не работи. Може би го бях повредил по време на някое от неволните телесни упражнения, които бях провел. Отказах се и от него с мисълта, че днес по-добре да не бях ставал от леглото. Последен опит — включих комуникатора на колата и повиках „Управление на движението“.

Екранът светна и на него се появи млад мъж, за мое щастие — гол до кръста.

— „Управлението на движението“, кула Ф-11. Какво правите във въздуха? Опитвам се да се свържа с вас откакто сте влезли в моя район.

— Няма значение — сопнах му се аз. — Свържете ме с най-близкото военно подразделение.

На лицето му бе изписано колебание, но след миг екранът примигна и вече показваше военен център за свръзка. Сърцето ми се стопли, щом видях, че всички са голи до кръста. В едър план се виждаше млад офицер, бях готов да го разцелувам, но вместо това казах:

— Спешно военно съобщение — свържете ме с Белия дом през Пентагона.

— Кой сте вие?

— Няма време! Агент съм от секретните служби. Идентификационният ми номер няма да ви говори нищо. Побързайте!

Може би щях да успея да го убедя, но той бе избутан настрани от по-старши офицер, който каза:

— Веднага се приземете!

— Вижте, капитане — започнах аз, — имам важно военно съобщение, трябва да ме свържете с Белия дом. Аз…

— А аз имам заповед — прекъсна ме той. — От три часа полетите на граждански машини са забранени. Веднага се приземете!

— Но аз трябва да…

— Кацайте или ще ви свалим. Следим траекторията ви, за доказателство ще изстрелям ракета, която ще се взриви половин миля пред вас. Ако не започнете да се приземявате веднага след нея, втората ще бъде по вас.

— Изслушайте ме, моля ви! Ще кацна, но трябва… — той изключи и ме остави да говоря на въздуха.

Ракетата избухна на по-малко от половин миля. Кацнах.

Не беше особено удачно, но и двамата с пътника не пострадахме. Не ме караха да чакам дълго. Осветиха ме с ракети и кацнаха до мен още преди да успея да проверя състоянието на колата след удара. Отведоха ме в базата и разговарях лично с командира. Той дори ме свърза с Вашингтон, след като ме разпитаха под хипноза. Беше станало 1:13 източно време — операция „Ответен удар“ бе започнала преди час и тринадесет минути.

Стария изслуша сбития ми доклад, изсумтя и нареди да го потърся сутринта.