Кукловодите

VIII

Залавянето на държавен служител на ключов пост отначало ми достави някакво незначително удовлетворение, но скоро престанах да мисля за него. Ние — имам пред вид привлечените — всъщност въобще не мислехме; знаехме, какво правим, но го узнавахме едва в момента на извършване на действието — като добре обучен кон, който реагира на получената от ездача заповед и веднага е готов за нова.

Хубаво сравнение, но доста повърхностно. Господарят разполагаше не само с целия разум на яздения от него човек, но и с паметта и житейския му опит. Освен това господарите общуваха помежду си чрез нас; понякога разбирахме значението на своите думи, понякога не. А в по-важните, директни разговори въобще не вземахме участие. Докато господарите разговаряха директно, допрени един до друг, ние просто седяхме мълчаливо и чакахме да приключат, след което оправяхме облеклото си и продължавахме да вършим необходимото.

Думите, които говорех от името на господаря, бяха толкова мои, колкото можеха да бъдат на един телефон. Аз бях средство за общуване, нищо повече. Няколко дена, след като бях привлечен, дадох инструкции на управителя на клуба относно доставката на още контейнери с господари. При това имах смътното усещане, че три нови кораба са се приземили, но познанията ми се свеждаха само до един адрес в Ню Орлийнз.

Не мислех за това; просто вършех работата си. Сега бях „специален помощник на мистър Потър“ и прекарвах дните си в неговия кабинет — а и нощите. Всъщност нещата може би стояха обратно — аз често давах устни заповеди на Потър. Но вероятно и сега разбирам обществената структура на паразитите толкова слабо, колкото я разбирах тогава.

Знаех — и господарят ми знаеше — че за мен е по-добре да не се показвам по улиците. Чрез мен господарят знаеше всичко, което знаех и аз; знаеше, че бях единственият привлечен, който е известен на Стария и съм сигурен, че знаеше и че Стария няма да престане да ме търси, за да ме върне обратно при себе си или да ме убие.

Странно защо господарят ми не смени тялото на своя слуга и не ме уби; по това време разполагахме с много повече привлечени, отколкото господари. Едва ли е имал скрупули, господарите доставени от кутиите за транспортиране, често повреждаха своите носители. При подобен случай винаги унищожавахме носителя и го заменяхме с нов. От друга страна, опитен ездач не би се отказал от един добре обучен кон в полза на нов, необязден. Може би точно по тази причина е бил запазен животът ми.

След известно време придобихме „сигурни“ позиции в града и господарят започна да ме извежда по улиците. Не искам да кажа, че всеки жител на града носеше „гърбица“; не, хората бяха твърде много, а господарите засега твърде малко. Но всички ключови длъжности се заемаха от наши привлечени — от ченгето на ъгъла до кмета и шефа на полицията, да не говорим за местни квартални босове, свещеници, бизнесмени и абсолютно всички, свързани със средствата за масова информация. Мнозинството от хората продължаваха да живеят не само необезпокоени от този маскарад, но и неосведомени за него. Освен, разбира се, когато някой от тях се окажеше на пътя на някой от господарите — тогава се отървавахме от него.

Един от проблемите пред нашите господари бяха далечните съобщения. Те бяха ограничени от това, което можеха да кажат хората — слуги по обичайните линии за връзка. Още по-голямо беше ограничението, ако линията не бе сигурна срещу подслушване — тогава се налагаше да се използват кодирани послания, подобни на това, с което поръчах изпращането на господари от Де Мойн. Подобни съобщения чрез слугите явно не бяха достатъчни за целите на господарите; необходими им бяха чести директни разговори.

Бях изпратен до Ню Орлийнз за такъв разговор.

Една сутрин излязох на улицата както обикновено, след това отидох на платформата за излитане и поръчах такси. Почаках, докато то пристигна на рампата и тъкмо се канех да вляза, когато един възрастен господин се шмугна вътре и ме изпревари. Незабавно получих заповед да го премахна, но след секунда тя бе заменена с друга — да действам бавно и внимателно. Казах:

— Извинете, господине, но таксито е заето.

— Така е — отвърна той, — аз го заех.

— Ще трябва да потърсите друго — продължих със спокоен глас. — Може ли да погледна билета ви?

Тук вече го пипнах; номерът на таксито беше отбелязан на моя билет, а не на неговия. Той обаче не помръдна, а ме попита:

— Вие къде отивате?

— В Ню Орлийнз — едва сега научих крайната точка на пътуването си.

— Тогава можете да ме оставите в Мемфис.

— Изключено — поклатих глава аз.

— Ще се забавите само с петнадесет минути! — старецът явно едва се сдържаше. — Не можете да използвате нерационално едно обществено превозно средство… Шофьор! Обяснете правилата на този човек.

Шофьорът престана за момент да човърка зъбите си:

— Хич не ми пука. Който иска да се качва и да слиза, където си ще. Разберете се помежду си или ще помоля диспечера да ми даде друг клиент.

Поколебах се, защото още не бях получил заповед, после влязох в таксито и казах:

— Ню Орлийнз, през Мемфис.

Шофьорът сви рамене и се свърза с контролната кула. Другият пътник изсумтя и не ми обърна повече никакво внимание. Щом излетяхме, той отвори куфарчето, което носеше и разстла някакви документи по коленете си. Наблюдавах го с безразличие. Наместих се в поза, от която можех лесно да извадя бластера си. Изведнъж пътникът протегна ръка и сграбчи китката ми. „По-полека, синко“, каза той и чертите му се разкривиха в сатанинската усмивка на Стария.

Моите рефлекси са бързи, но сега импулсите трябваше да изминават допълнителен път веднъж от мен до господаря и втори път — обратно. Не зная колко забавяне причини това, но Стария се оказа по-бърз от мен. Докато посегна към моя бластер, дулото на неговия вече опираше в ребрата ми.

— Спокойно — каза той и с другата си ръка забоде някаква инжекция в хълбока ми; усетих как целия се затоплям и отпускам — беше ампула „Морфей“. Направих още един безуспешен опит да извадя бластера и заспах.

Смътно дочувах гласове. Някой ме носеше, и то грубо, а друг му говореше: „Внимавай с този маймуняк!“. Онзи му отговаряше: „Няма страшно, срязани са му сухожилията“, след което другият предупреждаваше: „Но все още има зъби, внимавай!“

Да, помислих ядосано, само се доближете и ще ви ухапя с тях. Това за срязаните сухожилия изглеждаше вярно — не можех да мръдна никой от крайниците си, но повече ме разтревожи, че ме бяха нарекли „маймуняк“. Срамота е, помислих, да обижда беззащитен.

Поплаках и отново изпаднах в унес.

— По-добре ли се чувстваш, синко? — Стария се бе надвесил над леглото и ме гледаше замислено. Гърдите му бяха голи и покрити с посивели косми.

— Ъ-ъ-ъ, мисля, че да — отвърнах. Опитах се да седна, но не успях.

— Вече можем да те отвържем — каза Стария и започна да разкопчава катарамите на предпазните колани. — Не искахме да се нараниш. Ето!

Седнах. Разтрих изтръпналите си мускули.

— А сега — каза Стария, — докладвай какво си спомняш.

— Да си спомням ли?

— Те те бяха хванали. Спомняш ли си нещо от времето, когато паразитът те е яздил?

Внезапно изпитах ужасен страх и здраво стиснах края на леглото.

— Шефе! Те знаят къде е Отделът! Аз им казах.

— Няма страшно — спокойно отвърна той, — преместихме се на друго място. Малко след като те хванаха. Значи помниш?

— Разбира се. Излязох оттук — искам да кажа, от старите помещения на Отдела — и… — мислите ми се втурнаха напред; внезапно ми се стори, че държа жив господар в ръка и се готвя да го поставя на раменете на агента по наемите.

Призля ми. Стария избърса устата ми и внимателно ме помоли да продължа. Преглътнах и казах:

— Шефе… те са навсякъде. Завладели са града.

— Зная. Така е и в Де Мойн. И в Минеаполис, Сейнт Пол, Ню Орлийнз, Канзас сити. А може и на много други места, не зная… Не мога да бъда навсякъде — той се намръщи и добави. — Това е като да бягаш в чувал. Изоставаме, и то бързо. Дори в градовете, за които сме сигурни, не можем да направим нищо.

— Боже Господи! И защо?

— Остави това — каза нежно той. — Ти си първият ни пробив. Първият, когото успяваме да си възвърнем жив… и за щастие помнещ всичко. Това е важно. А твоят паразит е първият, който успяхме да запазим жив. Сега имаме възможност да…

Лицето ми трябва да е било въплъщение на самия ужас; мисълта, че господарят ми е жив — и все още може да ме възседне — беше повече, отколкото бях в състояние да понеса. Стария ме разтърси и каза меко:

— Успокой се. Още си твърде слаб.

— Къде е той?

— Паразитът ли? Не се безпокой за него. Сега е върху един орангутан на име Наполеон. Добре е.

— Убий го!

— Не може. Нужен ни е жив, за да го изследваме.

Трябва да съм изпаднал в истерия, защото той ми зашлеви един шамар и каза:

— Вземи се в ръце! Хич не ми е приятно да те тормозя, преди още да си оздравял, но няма как. Трябва да запишеш всичко, което, си спомняш. Така че осъзнай се и започвай.

Направих усилие над себе си и започнах внимателно да докладвам какво си спомням. Описах как наех таванското помещение, как привлякох първата си жертва и как после се преместихме в Конституционния клуб.

Стария кимна.

— Логично. Ти си бил добър агент и за тях.

— Ти не разбираш — възразих. — Аз въобще не съм мислил. Знаех какво правя, но това е всичко. Беше сякаш, ъ-ъ-ъ, сякаш… — не можах да намеря думи.

— Няма значение. Продължавай.

— След като привлякохме управителя на клуба, останалото беше лесно. Хващахме ги още като влизаха и…

— Имена?

— Да, ей сега. М. К. Грийнбърг, Тор Хансен, Дж. Хардуик Потър, неговият шофьор Джим Уейкли, прислужникът в тоалетната Джейк — от него после се наложи да се отървем, защото господарят му не му позволяваше да задоволява нуждите си. След това управителят — така и не научих името му. — Спрях и се опитах да си припомня един по един всички привлечени — О, Боже!

— Какво има?

— Заместник-министърът на финансите.

— И него ли?

— Да. Още първия ден. Кога ли е било това? За Бога, шефе, министерството на финансите охранява президента!

Но там, където бе стоял Стария, сега имаше само дупка във въздуха.

Отпуснах се по гръб. Бях останал без сили. Разплаках се, притиснал глава във възглавницата и по някое време съм заспал.