Кукловодите

V

Не успях да видя мечите капани — тя заключи вратата на спалнята си. След три часа ме събуди и направихме втора закуска. Запалихме цигари и аз изключих стереовизора. Показваха кандидатките за „Мис Америка“. В нормално време бих наблюдавал това с интерес, но сега ми се струваше маловажно, след като никоя от участничките не бе със закръглени рамене, а и облеклото им определено не беше достатъчно, за да се скрие под него паразит.

— Е? — казах.

Мери отвърна:

— Трябва да подредим всички факти и да натрием с тях носа на президента.

— Как?

— Трябва отново да го видим.

— Как? — повторих аз.

Тя не намери отговор.

— Има само един начин: чрез Стария — казах аз.

Позвъних, като използвах и двата кода, за да може и Мери да чува. След малко получих отговор:

— Първи заместник Олдфийлд. Слушам.

— Търся Стария.

Кратка пауза и след нея:

— Лично или служебно?

— По-скоро лично.

— Не мога да ви свържа по личен въпрос, а служебните ги поемам аз.

Прекъснах връзката, за да не му покажа колко ругатни мога да избълвам за десет секунди. После набрах друг код. Това беше специалният код на Стария, който със сигурност би го вдигнал и от гроба — но би изпратил там агента, позвънил без основание.

Той избълва с една повече от мен. На единадесетата секунда се включих и аз:

— Шефе, става дума за Айова…

— Да? — бързо утихна той.

— Двамата с Мери прекарахме една чудесна нощ, ровейки за данни в библиотеката. Трябва да ги обсъдим с теб.

Нови десет секунди, след които ме посъветва да ги дам в „Анализ“ и добави, че не би се отказал да изяде ушите ми за обяд.

— Шефе! — троснах се аз.

— Ъ?

— Ако искаш да избягаш от всичко това, ние да не сме по-глупави. Считай, че двамата с Мери подаваме оставка в момента. Говоря сериозно.

Мери повдигна вежди, но не каза нищо. Последва дълга пауза и Стария се обади с уморен глас:

— Хотел „Палмгейт“, Маями Бийч.

— Там сме.

Поръчах такси и се качихме на покрива. Казах на шофьора да мине над океана, за да не се туткаме из натоварения трафик над Каролина и показахме добро време.

Стария се бе излегнал на плажа, гледаше навъсено и си играеше с пясъка, докато ние докладвахме. Бях взел и портативен проектор, за да може сам да види бележките ни от библиотеката.

Когато чу за тридесетгодишния цикъл, той се пооживи, а щом споменах за съмненията си за евентуална връзка на този цикъл с изчезванията, той звънна в Отдела:

— Свържи ме с „Анализ“… Питър, ти ли си? Здрасти. Шефът е. Искам диаграма на неизяснените изчезвания от 1800 година до сега. Ъ? Ще изгладиш известните фактори и ще махнеш постоянната съставка. Трябват ми скоковете и спадовете. За кога ли? За преди два часа; още ли не си започнал?

Той стана, взе бастуна си и каза:

— Е, хайде пак на хорото.

— В Белия дом ли? — нетърпеливо попита Мери.

— Не задавай детински въпроси. Не сте събрали нищо, с което да убедим президента да промени мнението си.

— А тогава къде?

— Не зная. Млъкнете и двамата, щом не можете да кажете нещо разумно.

Стария бе дошъл с кола и на връщане карах аз. След като включих на автопилот, казах:

— Шефе, мисля, че имам идея как да убедим президента.

Той изсумтя.

— Слушай сега — продължих. — Изпращаш двама агенти там, мен и някой друг. Другият носи портативна стереокамера и не отделя обектива от мен. А твоята работа е да накараш президента да види заснетия материал.

— А ако нищо не се случи?

— Ще направя така, че да се случи. Отивам на мястото, където се е приземил корабът, и то с рогата напред. Ще пратим снимки в едър план право в Белия дом. След това — в кабинета на Барнз, за да поразголя малко закръглени рамене. Ще късам ризи пред камерата и толкова. Никакъв финес — ще удрям с големия чук.

— Предполагам известно ти е, че нямаш повече шансове от мишка на събрание на котките?

— Не съм убеден. Доколкото видях, тези твари не притежават свръхчовешки способности. Ограничени са от това, което е в състояние да направи възседнатият от тях човек. Нямам желание да ставам мъченик. Пък и каквото и да стане, все ще получиш някаква картина.

— Хм…

— Може и да стане — обади се Мери. — Аз ще бъда другия агент. Мога…

— Не — казахме двамата със Стария в един глас. Изчервих се; това не спадаше към моите прерогативи. Мери продължи. — Исках да кажа, че е логично да отида аз, тъй като мога да разпознавам хората с паразити.

— Не — повтори Стария. — Там, където ще отиде той, всички ще имат паразити… поне до доказване на противното. Освен това, за теб имам друга работа.

Тя трябваше да замълчи, но не го стори.

— Какво по-важно от това?

— Глася те за телохранител на президента — спокойно отвърна Стария.

— О — тя помисли малко. — Шефе, не съм уверена, че ще мога да разпозная жена по този начин. Просто, ъ-ъ-ъ… не ме бива за това.

— Ще се отървем от секретарките му. И, Мери… ще наблюдаваш и него.

Тя помисли върху казаното.

— А ако установя, че въпреки всички мерки, на гърба му има плужек?

— Ще направиш необходимото, вицепрезидентът ще наследи поста, а теб ще те разстрелят за държавна измяна. А сега за мисията. Джарвис ще снима с камерата, а с вас ще дойде и Дейвидсън за охрана. Докато Джарвис те следи с обектива, Дейвидсън ще го пази… а ти трябва да хвърляш по едно око и към двамата.

— Мислиш ли, че ще излезе нещо, а?

— Не, но какъв да е план е по-добър от бездействието. Може да успеем да пораздвижим нещата.

Джарвис, Дейвидсън и аз потеглихме за Айова, а Стария — за Вашингтон. Преди да тръгнем, Мери ме отведе настрани, хвана ме за ушите, целуна ме и каза:

— Сам… върни се.

От което се разчувствах като петнадесетгодишен.

Дейвидсън приземи колата на пътя след мястото, където бях видял срутения мост. Аз играех навигатор, като се ръководех по една карта, на която бе отбелязано точното място на приземяването на истинския кораб. Мостът беше добър ориентир. На триста ярда източно от предполагаемото място слязохме от пътя и минахме през храстите за по-пряко. Стигнахме до мястото, но там нямаше нищо — само обгорена земя. Слязохме от колата, за да разгледаме пейзажа.

И супердетектив не би могъл да докаже, че тук е кацала летяща чиния — пожарът бе унищожил всички следи.

Джарвис все пак засне всичко наоколо, но ми стана ясно, че плужеците отново поведоха в резултата. На връщане към колата се натъкнахме на възрастен фермер; съгласно инструкциите, спряхме на прилично разстояние от него.

— Бая пожарец, а? — отбелязах аз.

— Има си хас — съгласи се печално той. — Погуби две от най-млечните ми крави, горките добичета. Вие, момчета, репортери ли сте?

— Да — отвърнах, — но май са ни пратили за зелен хайвер.

Щеше ми се Мери да беше тук. Този човек беше може би с природно закръглени рамене. Но ако Стария беше прав за космическия кораб — а той беше прав — тогава този невинно изглеждащ човечец би трябвало да знае за него, а той не каза нищо. Ерго, беше обладан.

Трябваше да го направя. Тук беше много по-лесно да пленим паразита и да го покажем по канала в Белия дом, отколкото сред тълпата. Хвърлих един поглед към моите хора; и двамата бяха нащрек. Джарвис не спираше да снима.

Когато фермерът се обърна, му подложих крак. Още преди да падне, бях на гърба му и разкъсвах ризата. Джарвис се приближи, за да хване едър план. Разголих гърба на фермера, преди той да успее да гъкне.

Гърбът му наистина беше гол — нито паразит, нито следа от такъв. Нито пък по цялото му тяло — проверих навсякъде.

Помогнах му да се изправи и се опитах да му почистя дрехите — целите бяха покрити с пепел. Извиних му се искрено. Той целият трепереше от гняв.

— Вие, млади… — дори не успя да намери дума, достатъчно ругателна за нас. Изгледа ни и устата му потръпна от отвращение. — Ще се оплача на шерифа от вас! А ако бях двадесет години по-млад, щях да измета земята и с трима ви!

— Повярвай, старче, стана грешка — продължих да се извинявам аз.

— Грешка ли? — гласът му затрепери, сякаш щеше да заплаче. — Връщам се от Омаха; заварвам фермата изгоряла, половината добитък мъртъв, а зетят никакъв го няма. Идвам да видя какво дирят някакви непознати посред земята ми и те за малко да ме разкъсат на парчета. Накъде отива светът?

Струва ми се, че можех да отговоря на последния въпрос, но се сдържах. Опитах се да му дам пари като компенсация на унижението, но ги изби от ръката ми на земята. Оттеглихме се с подвита опашка.

Чак в колата Дейвидсън ме попита:

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Аз мога да сгреша — отвърнах свирепо, — но да си чувал някога Стария да е грешил?

— М-м-м… не. А сега накъде?

— Към Де Мойн. Студиото на местната стереовизия. Там няма да има грешка.

Пазачът на градските врати на Де Мойн се поколеба, като ни видя. Погледна в бележника си и след това номера на колата.

— Шерифът е обявил, че вашата кола се издирва — съобщи ми той.

— Отбийте вдясно.

— Вдясно, вдясно — съгласих се аз, дадох тридесетина фута назад и след това напред с пълна газ. Колите на Отдела имат здрава броня отпред и са доста издържливи, което се оказа полезно; бариерата също не беше направена от кашкавал. Не намалих и след като я преминахме.

— Интересно — замечтано каза Дейвидсън. — Все още ли знаеш какво правиш?

— Стига си плямпал — срязах го. — Разберете добре и двамата: малко вероятно е да се измъкнем. Но трябва да направим нужните снимки.

— Както кажеш, шефе.

И да е имало преследвачи, останали са доста назад. Спрях рязко пред студиото и мигом изскочихме от колата. Никакви преструвки от типа „чичо Чарли“. Окупирахме първия асансьор и — нагоре. Слязохме на етажа на Барнз, като оставихме вратата на асансьора отворена. Секретарката във външната стая се опита да ни спре, но бе изблъскана. Опитах да отворя вратата към самия кабинет, но тя бе заключена. Обърнах се към секретарката:

— Къде е Барнз?

— Кой го търси, моля? — отвърна тя с учтивостта на риба.

Погледнах раменете й. Имаше малка гърбица. Господи, казах си, тази трябва да е. Тя беше тук, когато убих Барнз. Наведох се към нея и повдигнах блузата й. Прав бях. Не можеше да не съм. За втори път виждах паразит.

Тя се съпротивляваше; драскаше с нокти и се опитваше да хапе. Парализирах я с удар по врата — за малко да докосна плужека. Завъртях я с лицето надолу. Изревах:

— Джарвис! Давай едър план.

Идиотът му с идиот нещо човъркаше камерата, обърнат с гръб към мен. Изправи се и каза:

— Не бачка! Нещо е изпушило.

— Ами смени го, бе! Бързо!

Една стенографка в другия край на стаята се изправи и стреля по камерата. Улучи. Дейвидсън я изгори секунда след това. Сякаш по даден знак шест други се нахвърлиха срещу него. Явно нямаха оръжие.

Все още държах секретарката и стрелях от мястото си. Улових с периферното зрение някакво движение зад гърба си; обърнах се и видях Барнз — Барнз „номер две“ — да отваря вратата. Прострелях го в гърдите, за да уцеля и тварта, която знаех, че е на гърба му. Отново се обърнах към касапницата.

Дейвидсън добре се справяше. Към него пълзеше едно момиче; изглеждаше ранено. Той стреля в лицето й и тя спря. Следващият му изстрел бе на не повече от инч от лявото ми ухо. Извиках:

— Благодаря. Хайде да се омитаме. Джарвис, чуваш ли?

Асансьорът стоеше отворен. Нахлухме в него; аз носех секретарката на Барнз. Затръшнах вратата и натиснах копчето за надолу. Дейвидсън трепереше, Джарвис бе целия пребледнял.

— Съвземете се — казах. — Не стреляхме по хора, а ето по какво — показах гърба на момичето.

Тук за малко да припадна. Образецът, който смятах да занеса в Отдела жив, беше изчезнал. Вероятно се бе пуснал на пода и изпълзял настрани в суматохата.

— Джарвис — попитах, — успя ли нещо поне да заснемеш?

Той поклати глава отрицателно.

Гърбът на момичето бе покрит с хиляди подобни на следи от инжекции убождания — там, където е била залепена тварта. Облегнах я на стената на асансьора. Тя бе в безсъзнание, затова я оставихме там, а ние слязохме от асансьора във фоайето и оттам на улицата, без никой да ни обърне внимание.

Един полицай стоеше до колата и попълваше квитанция за глоба. Подаде ми я и каза:

— Тук е забранено за паркиране, приятел.

— Съжалявам, не знаех — отвърнах аз и подписах квитанцията. Скочихме в колата и веднага дадох пълен напред. Щом пред мен се освободи малко място, излетях — ей така, направо от улицата. Интересно дали е добавил и това към глобата. Вече във въздуха смених номерата на идентификационния код. Стария бе помислил за всичко.

Но явно не мислеше, че съм свършил добра работа. Опитах се да докладвам по пътя, но той ме прекъсна и каза да го направя, щом стигнем в Отдела.

Там ни чакаше заедно с Мери. Изслуша доклада ми, като изсумтяваше от време на време. Накрая го попитах:

— Колко от това се видя?

— Предаването се прекъсна при удара в бариерата — информира ме той. — Президентът не беше особено впечатлен от това, което видя.

— Бих се учудил на противното.

— Приятелски ме посъветва да те уволня.

Изтръпнах.

— Много добре… — започнах да говоря, но той ме прекъсна.

— Зная, зная! Казах му, че може да уволни мен, но не и подчинените ми. Що се отнася до теб — продължи той спокойно, — не че не си дръвник с две леви ръце и празна кратуна, но точно сега не мога да се лиша от услугите ти.

— Благодаря.

Мери се мотаеше наляво-надясно из стаята. Опитах се да уловя погледа й, но тя го избягваше. Сега спря зад гърба на Джарвис… и даде на Стария знака, който бе използвала и за Барнз.

Ударих Джарвис с дръжката на бластера по главата и той омекна в креслото.

— Назад, Дейвидсън! — кресна Стария и насочи оръжието си към гърдите му. — Мери, как е той?

— Добре е.

— А той? — ставаше дума за мен.

— И Сам е чист.

Стария ни изгледа един по един. Честна дума, никога не съм се чувствал толкова близо до смъртта.

— Свалете си ризите — каза той кисело.

Свалихме ги; Мери се оказа права. Вече бях започнал да се чудя дали щях да разбера, ако наистина имах паразит на гърба.

— А сега него — заповяда Стария. — С ръкавици.

Обърнахме Джарвис по очи и внимателно разрязахме дрехите му.

Живият образец беше тук.