Кукловодите

XV

Ако съм оставил у вас впечатлението, че министър Мартинес е глупав, извинете. Никой не беше в състояние да повярва от пръв път на какво са способни плужеците. Човек трябваше да види някой от тях и да повярва на гаденето в стомаха си.

Същото се отнася и за маршал Рекстън. Двамата работили цяла нощ, свързвали се с други места, за които бе известно, че са заразени и разбрали, че „техническите неизправности“ не са случайни. Към четири часа сутринта се обадили на Стария. Той ме повика и отидохме в същата зала. Там бяха Мартинес, Рекстън и няколко от хората му. Президентът влезе малко след мен, загърнат в халат и придружен от Мери. Мартинес отвори уста да каже нещо, но Стария го прекъсна:

— Дай да ти видим гърба, Том! — Мери направи знак, че всичко е наред, но той се престори, че не го е видял и настоя: — Не се шегувам.

— Напълно прав си, Андрю — каза спокойно президентът и свали халата. Гърбът му беше чист. — Как бих могъл да очаквам от останалите да спазват нарежданията ми, ако сам не дам пример?

Мартинес и Рекстън бяха забили знаменца по картата на стената; червени за заразените райони, зелени за чистите и няколко кехлибарени. Айова приличаше на болен от шарка; Луизиана и Тексас не бяха по-добре. Нито пък Канзас. Горния край на района Мисисипи — Мисури, от Минеаполис и Сейнт Пол на юг до Сейнт Луис, беше също в ръцете на врага. Оттам надолу до Ню Орлийнз червените знаменца бяха по-малко — но зелени нямаше въобще. Червени петна имаше и около Ел Пасо и на две места по източното крайбрежие.

Президентът разгледа картата.

— Ще ни е необходима помощта на Канада и Мексико — каза той.

— Някакви съобщения от там?

— Нищо достоверно.

— Канада и Мексико са само началото — сериозно каза Стария. — Ще ни е необходима помощ от целия свят.

— Да… — каза Рекстън. — И от Русия ли?

Никой не можеше да отговори на този въпрос. Русия беше твърде голяма, за да бъде окупирана или оставена на мира. Третата световна война не успя да разреши този проблем; никоя война не би успяла. А паразитите биха се чувствали там като у дома си.

— Затова ще мислим, когато му дойде времето — каза президентът и прекара ръка по картата. — Някакви проблеми с комуникациите със западното крайбрежие?

— Всичко изглежда наред, сър — отговори Рекстън. — Те явно не пречат на ретранслирането. Въпреки това прехвърлих всички военни канали през космическите станции — той погледна часовника на пръста си. — В момента са през станция „Гама“

— Хммм… Андрю, тези твари могат ли да превземат космическите станции?

— Откъде бих могъл да зная? — сприхаво отвърна Стария… — Представа нямам на какво са способни корабите им. По-вероятно е да се опитат чрез десантници в ракетите, доставящи припаси.

Завърза се спор по въпроса може ли космическите станции вече да са превзети от врага. За тях не важеше режим „Гол гръб“; въпреки, че бяха построени от нас и с наши средства, станциите формално се водеха собственост на ООН.

— Не се безпокойте за тях — каза Рекстън.

— Защо? — попита президентът.

— Аз съм може би единственият от тук присъстващите, който е бил на космическа станция. Облечен изцяло човек ще бъде толкова не на място там, колкото и на плажа. Но все пак можем да проверим — той даде нареждания на един от своите хора.

Президентът продължи да изучава картата.

— Доколкото знаем — каза той, като посочи Гринел, Айова, — всичко е произлязло от чинията, кацнала тук.

— Доколкото знаем — повтори Стария.

— О, не! — казах аз. Всички ме изгледаха учудено.

— Продължавай — каза президентът.

— Кацнали са още най-малко три чинии — за толкова зная — преди моето спасение от паразитите.

Стария ме погледна подозрително.

— Сигурен ли си, синко? Мислех, че сме изстискали всичко от теб.

— Сигурен съм, разбира се.

— Защо тогава не го каза по-рано?

— Не ми дойде на ума — опитах се да им обясня как се чувства човек под властта на паразита, как разбира какво става около него, но всичко му изглежда като на сън.

Доста се разстроих. Не съм толкова чувствителен, но да бъдеш язден от господар наистина прави нещо с човека.

— Успокой се, синко — каза Стария, а президентът ми се усмихна съчувствено.

— Въпросът е в това: къде са кацнали — каза Рекстън. — Може да успеем да пленим някоя от тях.

— Съмнявам се — отговори Стария. — Те прикриха първата за броени часове… Ако е била първата…

Отидох до картата и се опитах да си спомня. Изпотих се целият. Накрая посочих Ню Орлийнз.

— Почти съм сигурен, че едната е тук. За другите не зная.

— А тук? — попита Рекстън, посочвайки източното крайбрежие.

— Не зная. Не помня.

— Нищо друго ли не помниш? — подразни се Мартинес. — Помисли, човече!

— Просто не зная. Никога не знаехме какво планират господарите. — Напрягах се, докато ме заболя черепът и посочих Канзас сити. — Изпращал съм съобщения там, но не зная дали са били заповеди за доставка на господари или не.

Рекстън погледна картата.

— Ще приемем, че е имало кацане край Канзас сити. Момчетата от техническия отдел ще си поблъскат главите по този проблем. Може да се направи логически анализ и да се изведе мястото на другото кацане.

— Или кацания — поправи го Стария.

— Ъ? Или кацания. Да, наистина — той се обърна и отново се загледа в картата.