Мъжът от Константинопол

VII.

ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ СЕДМИЦИ КАЛУСТ РАЗВИ ЛЮБОВ КЪМ монетите. Всеки четвъртък след началото на часовете по физкултура той се измъкваше от „Робърт Колидж“ и прекосявайки половин Константинопол — първо с фуникулера, после пеша, отиваше да съзерцава нумизматичната колекция в антикварния магазин на Капалъ чарши.

Старият турчин със засуканата бяла брада бе свикнал да го вижда да се шляе по бижутерската улица; канеше го да влезе и търпеливо показваше на потенциалния си клиент мострите, изложени под стъклото на тезгяха, разказвайки му за всяка една поотделно. Беше убеден, че при интереса, който момчето проявяваше, посещенията му ще завършат с покупка.

— Това е стар екземпляр от 40 пари — обясни той, сочейки малка медна монета, — от времето на Абдул Месид.

— Откъде знаете?

— Съмняваш ли се в мен, момче? — възкликна старият турчин, преструвайки се на обиден. — Виждам, че ми нямаш доверие…

— Обичам да проверявам.

Продавачът се усмихна на разумния подход от страна на толкова млад ум и решен да докаже, че казва истината, повдигна стъкления капак и извади въпросната монета.

— Виждаш ли тези букви? — попита той, посочвайки издълбаните арабски символи в средата на монетата. — Това е тура — подписът на султана, управлявал по времето, когато тази пара е била в обращение. — Приближи монетата до момчето. — Ето, прочети какво пише: „Абдулмесид, син на Махмут, вечният победител“. Виждаш ли? Подписът на султан Абдул Месид, Аллах да го закриля в безкрайната си милост!

Калуст посочи друга монета.

— Ами тази?

Старият турчин върна четиридесетте пари на мястото им и извади екземпляра, който бе събудил любопитството на момчето.

— Монета от десет куруша от времето на Абдул Азис — разказа старецът. — Виждаш ли тук турата с името му? Тя е много по-евтина, разбира се. Не е толкова рядък екземпляр. — Повдигна вежди, опитвайки се да разтълкува реакцията на клиента си. — Какво мислиш? Интересува ли те?

— Горе-долу.

— Не ми изглеждаш сигурен. — Показа една никелова монета. — А тази, виждал ли си такава? Монета от четири риала от Тунис. — Повдигна вежди. — Екзотична е, нали?

Тя също не убеди клиента, но продавачът не се отказа. Показа му още една, после друга; в продължение на два часа представи една пета от колекцията си, за да чуе накрая познатия въпрос.

— Колко е часът?

Време бе да се връща в училище.

В началото търговецът помисли, че лесно ще склони младежа да купи; все пак не всеки ден в магазина му се появяваше такова ангелче, дар от Аллах, Всемогъщия. Сделката обаче все не се случваше и с времето старият разбра, че младежът, въпреки своята незрялост и очевидна липса на опит, бе разумен и недоверчив клиент. С такива посетители, знаеше той, правилният подход изискваше търпение и упорита работа; притискането на човека в подобни случаи обикновено не свършваше добре.

— Не си от лесните, момче — отбеляза продавачът на третата им среща. — Идваш, разглеждаш стоката ми, аз говоря, обяснявам, ти погледнеш тук, надникнеш там и накрая си тръгваш, оставяйки ме с пресъхнала уста и с джобове, толкова празни, колкото са били, преди да дойдеш. В крайна сметка искаш ли да купиш някое от моите съкровища, или не?

Ученикът не сваляше очи от множеството монети, като запомняше формата им и техните истории. Той всъщност не се колебаеше; просто събираше информация и се опитваше да схване тънкостите на бизнеса. Щеше да реши чак след като се почувства сигурен и узнае достатъчно, за да действа.

— Не знам.

— Не знаеш ли? Как така не знаеш? Какво всъщност искаш да знаеш? Дали монетите са хубави? Ами хубави са! Дали са редки? Да! Тогава купувай!

Монетите наистина бяха интересни колкото заради стойността си, толкова и заради историята, която разказваха, но цената им го смущаваше. Трябваше ли да похарчи тук своята скъпоценна меджидия?

— Сигурно са скъпи…

— О, какво са някакви си гнусни пари в сравнение с удоволствието да притежаваш една от тези красоти? — попита старият турчин. Сложи ръка на рамото на Калуст подобно на дядо, който милва внука си. — Хайде, изглеждаш ми добро момче. — Наведе се и прошепна нещо в ухото му, сякаш му доверяваше някаква тайна. — За теб, защото ми напомняш на скъпия ми внук Али, Аллах да го закриля, ще предложа специална цена. Какво ще кажеш?

— Колко?

Погледът на продавача се спря върху стъклената витрина с монети и той махна с ръка към нея.

— Коя искаш?

Калуст вече знаеше наизуст цялата колекция, макар че още нямаше представа за цените. Пристъпи към един специален щанд, покрит със стъкло, което сякаш нарочно бе по-дебело, и посочи една блестяща монета върху ярко червено кадифе.

— Тази.

Като видя желанието на клиента, старият турчин се плесна по крака и се разсмя с пълно гърло.

— Хитрец си ти, момче — отбеляза той през смях. — Това е тетрадрахма от Милет — най-ценният екземпляр в колекцията ми! — Поклати глава. — Не можеш да я купиш.

— Така ли? Защо?

— Много е скъпа.

Калуст пъхна ръка в джоба си и погали своята меджидия; вече бе решил как да я похарчи.

— Колко? — настоя той, приготвяйки се да покаже парите, дадени му от баща му. — Кажете ми колко струва.

Като видя решителността му, търговецът се намръщи. Нима момчето имаше пари за неговата тетрадрахма от Милет? Защо не, запита се той, в крайна сметка носеше униформата на „Робърт Колидж“… Несъмнено имаше заможен баща. Може би предприемач или банкер; пустите арменци бяха родени за бизнес! При това положение какво пречеше момчето да разполага с достатъчно пари за това съкровище?

— Десет златни лири — каза турчинът. — Наведе се над него с внезапен фамилиарен жест. — Но за теб, понеже ми влезе под кожата, ще направя отстъпка.

Сърцето на Калуст заби учестено, очите му се разшириха; бе смаян от цената. Десет златни лири? Абсурд. Дори нямаше смисъл да се пазари.

— Не — каза той с тон, с който слагаше край на разговора, бързо се съвзе и се отправи към вратата. — Много е скъпа.

Като видя, че клиентът се кани да си тръгне, търговецът разбра, че трябва да действа по-разумно, за да не го загуби.

— За теб осем златни лири.

— Дума да не става.

— Шест!

Момчето вече беше на улицата, когато поклати глава, без да се обръща. Дори и с тази цена не можеше да помисли за преговори.

— Сбогом!

Още преди известно време Калуст бе забелязал няколко гръцки момчета, които, със започването на пролетта, разпъваха импровизирани сергии близо до кея на Скутари и продаваха разни неща. В началото не обръщаше внимание на уличната търговия, дори и само заради това, че минаваше късно оттам и бързаше да се прибере за частния си урок.

Онази сутрин обаче часовете бяха прекъснати от непредвидено събитие. Господин Спанудис — грък с добра репутация — се появи в „Робърт Колидж“ с ужасено лице, три български момичета и шепа бесни турци подире му. Развълнувано обясни, че трите са отвлечени от турците по време на кланетата в България и са доведени в Константинопол за робини. Като добър християнин, стремящ се да помага на нуждаещите се, Спанудис успял да подкупи един евнух от харема и да освободи момичетата. Проблемът бе, че собствениците едва не го хванали и тъй като училището било най-близкото християнско учреждение, четиримата дошли да се скрият тук.

Турците се приближиха опасно близо до „Робърт Колидж“ и мистър Уошбърн нареди на всички да се затворят в Хамлин Хол, като забрани да се доближават до прозорците, а двамата с господин Лонг слязоха долу, за да се изправят срещу гнева на преследвачите. Спокойно ги уведоми, че се намират в частен имот, и с императорски жест им заповяда да се оттеглят незабавно, иначе ще пусне кучетата. Отпорът на директора смути турците; бяха свикнали християните да треперят от страх пред тях, а не да ги гледат право в очите, и то с известна надменност. Освен това имаха чувството, че двамата чуждоземни гяури, макар и невъоръжени, бяха замесени от по-различно тесто от останалата пасмина в Османската империя и можеха да им създадат сериозни неприятности. Затова си тръгнаха.

Резултатът от всичко това бе, че след цялото вълнение през деня учебните занятия бяха преустановени и учениците, които не бяха на пансион, бяха изпратени вкъщи по-рано. Ето защо, като се върна от училище с парахода, Калуст, на когото му беше останало малко свободно време, хвърли поглед към сергиите на гръцките продавачи. Върху една съзря редица от тъмни монети. Любопитството му надделя и той реши да разгледа набързо. Взе монета в ръка и забеляза, че беше от десет куруша, излязла от обращение.

— Къде я намерихте? — заинтригуван попита той.

Гръцкият продавач — слабо момче, което тъкмо влизаше в пубертета, посочи към водния ръкав на Босфора.

— Там.

Калуст проследи ръката му, без да разбира. Дали имаше предвид константинополските къщи от другата страна на канала?

— Къде там? На чаршията ли?

Продавачът се разсмя.

— Да, на морската чаршия — отвърна иронично той. — На дъното на морето, къде другаде. Откакто времето се затопли, аз и приятелите ми се гмуркаме и търсим монети. Изглежда, през годините хората са хвърляли доста в морето. Истинска златна мина, не знаеше ли?

Думите на момчето му дойдоха като просветление. Разбира се, помисли си Калуст, че на дъното има монети! Тогава си спомни, че бе чел в учебниците си как при превземането на Константинопол от турците византийците християни, обсадени при Стамбул, хвърлили във водата всичките пари и злато, за да не ги заграби врагът. Морското дъно така заблестяло, че дори и днес каналът, който разделя Стамбул и Пера, се нарича Златния рог — името му идвало от златото, блещукащо в коритото на малкия проток на Мраморно море.

Ами ако византийските богатства още са си там? Вярно, че монетата от десет куруша е била изсечена от османците, поради което не би могла да е част от съкровището, изхвърлено в Златния рог. Но пък с всички тези водни течения какво пречи на една византийска монета да пресече Босфора и да се озове близо до Скутари? Щом параходът, на който се возеше към вкъщи, го правеше, защо не и част от онова богатство?

— Покажи ми монетите си — помоли Калуст, внезапно развълнуван. — Искам да ги видя всички.

Гъркът се изненада от тази молба, но извади дървена кутия и я сложи на земята до сергията. Калуст зарови ръце в морето от никелови, медни и бронзови монети и започна да ги изучава една по една. Забеляза, че бяха османски — някои на стотици години, други — по-нови.

По едно време обаче не можа да разпознае нито една от двете страни на една монета — толкова бе мръсна от засъхналата по нея тиня. Докато разглеждаше предишните, бе разбрал, че колкото по-трудно изтриеш мръсотията, толкова по-стара е монетата. А тази бе особено напластена с нечистотии, което можеше само да означава, че наистина бе много стара. Опита се да изчегърта калта с нокти, но мръсотията си остана там въпреки старанието му.

— Дай на мен — каза гръцкото момче. — Имам безотказен метод.

Калуст му я подаде и продавачът извади джобно ножче. Започна да стърже монетата с острието, докато част от калта падна, разкривайки половината от едната страна. Арменското момче отново взе монетата и разгледа изображението и буквите, изсечени в нея.

Тетрадрахма от Милет.

Когато осъзна какво държи в ръцете си, сърцето на Калуст подскочи. Беше открил една тетрадрахма! Нима бе възможно? Отново се взря в чистата страна и първоначалното му впечатление се потвърди. Развълнуван, той преустанови огледа и си пое дълбоко дъх. Сетне, с най-голямото самообладание, на което бе способен, Калуст се взря в събеседника си, готов да започне преговорите.

— Колко искаш за нея?

Гъркът го погледна в очите, опитвайки се да отгатне какво се върти в главата на клиента му. Бе забелязал вълнението, което арменското момче не бе успяло да прикрие, зървайки откритата част на монетата, и заключи, че може да му плати добре за нея.

— Двадесет шилинга.

По лицето на Калуст премина сянка на разочарование. Знаеше, че тази цена бе много по-ниска от истинската стойност на монетата, но всъщност той нямаше толкова пари.

— Да не си луд? — престори се на възмутен той. — Това струва… един шилинг.

Всъщност гъркът възнамеряваше да поиска точно толкова за мръсната ръждясала вехтория. Но предвид реакцията на клиента си, която преди малко бе забелязал, реши, че може да изкара повече.

— Петнадесет.

— Два.

— Десет.

— Три.

Гъркът се поколеба. Само преди няколко часа три шилинга щяха да му се сторят много повече от парите, които си бе представял, че ще спечели от това старо парче метал. Дали да не се съгласи?

— Десет шилинга — заяви той. — Няма да сваля повече. Монетата е по-скъпа.

Калуст знаеше, че е прав. Много по-скъпа от десет шилинга. Проблемът бе, че не разполагаше с толкова пари. Напълно отчаян, той пъхна ръка в джоба си и извади меджидията, която баща му му бе дал; може би парите щяха да изострят алчността на продавача.

— Една меджидия е най-голямата сума, която мога да ти дам — каза той, като обърна джобовете си, за да докаже, че наистина са празни. — Нямам повече. — Хвърли пренебрежителен поглед към монетата с надеждата, че така ще я накара да изглежда по-малко ценна. — Една меджидия е равна на пет шилинга — добра цена за това парче старо желязо.

Гъркът обмисли предложението. Клиентът наистина нямаше повече пари, затова реши да не настоява. По-добре да вземе петте шилинга — много повече, отколкото би могъл да иска за подобна вехтория, отколкото да остане с празни ръце.

— Разбрахме се.

Когато след няколко минути Калуст се прибра вкъщи, едва сдържаше вълнението си. Нарушавайки етикета, според който можеше да се обърне към баща си само когато той го заговори пръв, Калуст взе стъпалата през две и забърза към кабинета.

— Сключих сделка! — обяви той с глас, изпълнен с въодушевление. — Добра сделка!

Баща му, който дремеше на дивана, се събуди от шума. Надигна глава и погледна към вратата, все още сънен, с едно затворено око, а другото едва гледаше.

— Какво? — попита той с пресипнал от съня глас. — Какво става?

Осъзнавайки, че е прекъснал следобедната дрямка на баща си и че той го пита нещо, момчето се спря. Най-после се успокои и покорно наведе глава.

— Простете, господине — покорно прошепна Калуст. — Аз просто… направих една сделка.

Вахан се протегна и седна на дивана.

— Сделка ли? Каква сделка?

Момчето пъхна ръка в джоба си и извади тетрадрахмата, с която току-що се бе сдобил на кея на Скутари.

— Купих тази стара монета. Струва много пари.

Баща му се нуждаеше от една дълга секунда, за да осмисли думите на сина си. Присви очи, опитвайки се да разбере какво държи в ръката си, и му направи знак да се приближи.

— Покажи ми това.

Калуст влезе с лека стъпка в кабинета, плъзна се по огромния персийски килим, отиде при баща си и му подаде монетата. Вахан я взе и внимателно я разгледа.

— Тетрадрахма от Милет, господине — обясни момчето. — Много е ценна.

Вахан огледа монетата отблизо и се взря в засъхналата кал по нея.

— Колко плати за това?

— Една меджидия, господине.

— Коя меджидия? Онази, която ти дадох?

— Да, господине.

Лицето на Вахан внезапно почервеня от гняв.

— Това не е никаква тетрадрахма, глупако! — извика той. — Това е глуподрахма! — Ядосан, той върна монетата на сина си, тикайки му я грубо в ръката. — Значи, си ми изхарчил меджидията за такава… простотия? Нямаш ли капчица акъл? Чувство за мярка? Пръснал си парите, които…

Това конско бе последното нещо, което момчето бе очаквало след сключването на сделката. Как бе възможно баща му да не разбира? Защо не се информира, преди да му се кара така? Нима не разбира, че монетата е част от съкровището на Златния рог и че струва цяло състояние?

— … да не съм ти я дал, за да си купуваш боклуци? Животът не е само цветя и рози, ясно ли ти е? Само защото имаш храна и чисти чаршафи, не означава, че може да пилееш парите, които аз печеля с много труд! Мисли, сине! Мисли малко с тая глава!

Когато баща му приключи с мъмренето, съветвайки го „да си опича акъла“ и да „уважава парите, които той печели с много труд“, Калуст се прибра в стаята си, отчаяно се хвърли на леглото и направи единственото, което можеше да го освободи от онзи възел, който стягаше гърлото му като стоманено въже.

Заплака.