Мъжът от Константинопол

II.

КНИГАТА С ПЕЧАТА НА ЕПАРХИЯТА, на чиято корица се четеше заглавието „Хаяса“, тоест Армения, и чието четене бе станало задължително в арменското училище в Трабзон, бе отворена на страницата, където се разказваше как цар Тиридат III приел християнството за официална религия на страната през свещената 301 година, което пък превърнало Армения в първата християнска нация в света, дори преди Етиопия и Римската империя. Книгата потвърждаваше онова, което малкият Калуст често бе чувал в разговорите на възрастните и по време на църковните служби, но той не можа да се съсредоточи, защото страховитият вик на познат глас прекъсна четенето му.

— Берон!

Баща му влизаше в салона. Подчинявайки се машинално на установения ред, Калуст скочи на крака, събра пети и се поклони на главата на семейството, както правеше винаги, когато Вахан се появяваше.

От известно време не го беше виждал вкъщи. Вахан Саркисян често пътуваше до Константинопол и Калуст свикна да го наблюдава как потегля за столицата със стоката, доставена от кавказките и персийските кервани. Изглежда, килимите се радваха на голям успех в Константинопол и благодарение на красивата и изкусно изработена стока баща му бе създал контакти в двореца, и лично султанът, по предложение на свой съветник, го бе назначил за валия^[3] на Трабзон и събирач на данъците от вилаетите на Месопотамия. Освен огромна чест, за него тези длъжности се оказаха и много изгодни и така Вахан успя да подсили семейното богатство благодарение на многото бакшиши, с които го отрупваха в замяна на услугите, повече или по-малко законни, които извършваше по време на важната си обществена служба.

Този път Вахан се връщаше от пътуване до престолния град, придружен от дядо Григорис — и двамата с червени фесове и бастуни, пушейки ароматизирани пури. Мъжете влязоха в салона и се настаниха на столовете, които миналата година бяха пристигнали с експресна доставка от Венеция.

Като чу мъжкия глас, който гърмеше в къщата, майка му дотича в салона.

— Какво става?

— Съпругът ти се прибра, жено! — изрева Вахан и шумно се разсмя. — И е дошъл заедно с баща ти!

Като съзря баща си в салона, Верон спря и също се поклони.

— Господине.

Но двамата мъже не се интересуваха от формалностите. Бяха много развълнувани и скоро семейството научи причината. Носеха прогреса под формата на странен предмет, чиято долна част беше метална, а горната представляваше стъклена фуния.

— Погледни! — възкликна Вахан, докато показваше изобретението. — Имаш ли представа какво е това?

Съпругата му заинтригувано се взря в предмета.

— Ваза?

Двамата мъже искрено се разсмяха и господарят показа предмета на сина си.

— Ами ти, Калуст? Знаеш ли какво е?

Малкият, който продължаваше да стои прав като часовой, знаеше, че може да говори само когато баща му разреши. А това току-що бе станало. Той внимателно разгледа новата придобивка, опитвайки се да открие за какво служи. Искаше да се изтъкне пред баща си, да му покаже, че знае много повече от това, на което ги учат в училище, въпреки че нямаше отговор на въпроса. Приличаше на обикновена машинария, но истината бе, че никога не бе виждал такава през краткия си живот и разпознаването ѝ го затрудни.

— Прилича на… аламбик.

Мъжете отново се разсмяха, развеселени от недоумението, което изобретението бе предизвикало.

— Това е свещ! — обяви гордо Вахан. — Служи за осветяване.

Изненадани, съпругата и синът му се взряха в предмета, чудейки се дали господарят се шегува, или говори сериозно.

— Свещ ли? — отвърна недоверчиво Верон. — Къде е восъкът?

— Няма восък — обясни мъжът ѝ. — Това е модерна свещ. Нарича се лампа и работи с минерално масло.

— Лампа? Минерално масло? — заекна жената, повтаряйки новите думи. — Какво е това?

Вахан разглоби предмета, отделяйки стъклото от металната част.

— Ще ви демонстрирам — каза той, като им показа вътрешната част на металното тяло. — Виждате ли тази течност?

Жената и момчето наведоха глави и надникнаха вътре. Видяха кафеникав разтвор, който отделяше силна и неприятна миризма, от която дори им се догади.

— Това ли е минералното масло?

— Казва се керосин — обясни съпругът. — Погледнете тази памучна нишка, виждате ли? Стига до коритото, за да се намокри от керосина. Външната част е тук отгоре. Искате ли да видите какво ще стане сега?

Съпругът извади пурата от устата си и долепи запаления ѝ край до белия фитил. На върха му лумна синкав пламък и започна да блести силно и да играе в тишината като далечен фар. Последваха възгласи на изненада и възторг.

— О!

Вахан взе стъкления капак и го зави за металната основа, сглобявайки лампата.

— Стъклото предпазва пламъка — обясни той, след като приключи. Вдигна лампата като трофей. — След това изобретение домът ни вече не се нуждае от свещи, чухте ли?

— За бога, мъжо! Ами димът?

— Дим ли? Какъв дим? Тази лампа не изпуска дим, нито миризма, жено. Освен това светлината ѝ е по-силна от свещите. Погледнете! — Приближи лампата до един тъмен ъгъл на салона, за да демонстрира. — Виждате ли? Прекрасна светлина, а? Прогресът идва в този дом, хора! Прогресът!

Новата придобивка очарова всички, включително прислужниците, които дотичаха, за да присъстват на началото на прогреса, известен от синия пламък, който стъклената фуния излъчваше, сякаш трепкащата светлина пророкуваше бляскаво бъдеще.

— Мъжът ти още не ти е казал всичко — намеси се Григорис, като едва сега наруши мълчанието си. — Остава голямата новина!

— Още ли има? — учуди се Верон и най-сетне отдели хипнотизирания си поглед от трепкащия пламък. — Донесли сте още изобретения от Константинопол?

Господарят направи знак на прислужниците и всички почтително се оттеглиха.

— Голямата новина — започна той, когато останаха сами — е една сделка, която Салим бей ми предложи.

— Кой? Съветникът на султана?

— Точно той — потвърди Вахан. — Знаеш, че винаги обядваме заедно, когато съм в Константинопол. Салим бей е добър авер.

— Ама, разбира се! — възкликна Верон с неприкрита злоба. — С всички килими, които си му подарил! Да не говорим за рушветите! Човекът сигурно е забогатял благодарение на нас!

— А ние — благодарение на него! — отбеляза съпругът ѝ със сурово изражение и премерена строгост в гласа. — Не забравяй, жено, че именно той представи нашите килими в двореца! Заради него клиентите ни се умножиха стократно и сега всички искат от нашата стока! Ние зареждаме двореца, а това е най-добрата реклама в цялата империя. Ето защо не трябва да плюем в ръката, която ни храни.

— Прав си — призна стопанката на дома, която всъщност не се оплакваше от благата, които това взаимноизгодно приятелство им предоставяше.

— Да не забравяме, че по съвет на Салим бей султанът ме назначи за валия на Трабзон и ми повери събирането на данъци в Месопотамия.

— В замяна на много рушвети…

— Това няма значение! — Вахан махна с ръка наоколо, сякаш за да покаже къщата. — Всичко това, което имаме, също дължим на Салим бей. Добре е да го запомниш. Рушветът е справедлив армаган за всички услуги, които му дължим!

Верон сведе глава.

— Прав си.

След като усмири жена си и утвърди авторитета си, Вахан пое дълбоко дъх и възвърна господарския си маниер. Не беше обичайно подобни въпроси да се обсъждат с жени, но в такива ситуации той се бе научил да се доверява на преценката на Верон. Тази жена сякаш притежаваше особен нюх към сделките и само глупак Не би се допитал до нея.

— Добрият Салим бей ми предложи сделката с керосина — обяви той. — Изключителни права за султанския сарай.

Верон повдигна вежди с недоверие. Също като съпруга си, тя добре знаеше, че никой в двореца, като се започне от приятеля му Салим бей, не предлага нищо даром.

— Колко иска?

— Депозит от пет хиляди турски лири и петнадесет процента от печалбата.

В салона настъпи тишина.

Седнал на своето килимче от агнешка кожа, Калуст се стараеше да остане незабелязан, докато следи разговора. Приказките за бизнес го очароваха, но не биваше да го забележат, за да не го отпратят като слугите.

— Пет хиляди турски лири са много пари — бавно отбеляза Верон. — Как ще ги намерим?

— Ще продадем имота в Кадъкьой — предложи Вахан. — Имаме хиляда лири, нали? Продажбата ще ни осигури още две хиляди. Останалите две ще взема от банките в Константинопол — Той вдигна безпомощно рамене. — Ще останем без пукната пара, разбира се, но рискът си струва.

Погледът на Верон се спря върху пламъка, който все още гореше на върха на памучния фитил.

— Не знам… — поколеба се тя. — Това са много пари.

— Не смяташ ли, че сделката е добра?

Жената присви очи, докато размишляваше по въпроса. Това бе важно решение и преди да се произнесе, трябваше да научи повече.

— Какво точно представлява тази сделка? — поинтересува се тя, като махна с ръка към лампата. — Изключителни права за внос на тази дрънкулка? Това ли е?

Съпругът нервно се разсмя.

— Не е лампата — отбеляза той. — Керосинът. Салим бей ни предлага права за продажба на керосин на султана. Освен това петте хиляди лири отиват към личните финанси на султана. Самият Салим бей ще се задоволи с петнадесетте процента.

Верон изглеждаше заинтригувана, но все още не разполагаше с достатъчно информация, за да вземе крайното решение.

— Какво всъщност представлява керосинът? — попита тя. — Откъде се добива?

— Керосинът е дериват на едно масло, което се добива от скалите. Оттам идва и името му — „масло от камък“^[4]. Камък на гръцки е петра. Масло от камъка. Днес има по-модерна дума — петрол. Изглежда, големи количества от него са открити в Америка.

— И ти ще купуваш това масло от Америка?

— Разбира се! Ако бизнесът потръгне, ще стана официален представител на най-големия американски износител „Станд Ойл“, което ще…

— „Стандарт Ойл“ — поправи го тъстът.

— Точно така — Вахан постави пръст под десния си клепач и добави: — Освен това държа под око и Русия. Открили са петрол недалеч от тук — в Баку. — Той посочи към трепкащия пламък. — Това е бъдещето, жено! Когато лампата се появи на пазара, хората ще престанат да използват восъчни свещи. Всички ще искат такива газени лампи. И когато това се случи… ще станем богати! — Мъжът се поколеба, опитвайки се да отгатне мислите на Верон по израза в очите ѝ. — Нима се съмняваш?

Погледът на жената не се отделяше от лампата. Наистина, как да устоиш на пламък без дим и миризма? Пет хиляди златни лири са цяло състояние — това наистина бе на границата на техните финансови възможности, та дори и отвъд нея. Рискът ѝ се струваше огромен. Нямаше да им остане и пукнат грош и щяха толкова да затънат в дългове, че можеха да фалират — опасност, която женският ѝ разум не можеше да пропусне. Но дори идиот би видял търговския капацитет, скрит в този прекрасен синкав пламък.

— Защо ние? Защо предлагат на нас?

— Салим бей ми има доверие.

Верон наклони глава настрани с онова толкова присъщо за нея скептично изражение, сякаш молеше да ѝ спестят празните приказки.

— Добре. А сега сериозно?

— Защото сме на правилното място — отбеляза Вахан. — Само погледни картата. Имаме бизнес в Константинопол, където американците могат да доставят стоката. Живеем в Трабзон, на две крачки от Батуми и на половината път до петрола в Баку. Освен това ще им осигурим печалба. От финансовия колапс насам сметките на империята са на минус и султанът спешно се нуждае от пари.

— Хайде моля ти се, та той има пари — отбеляза саркастично жена му. — И то много.

— Грешиш. Доколкото ми е известно, външният дълг на империята е над двеста милиона лири. А най-лошото е, че от тях тук са усвоени само сто и двадесет милиона. — Заговори по-тихо. — Изглежда, че осемдесет милиона са били преведени по лични сметки.

— Рушвети — поясни ненужно Григорис, триейки палеца и показалеца си. — Както знаете, в Константинопол това е начин на живот.

— Така е — съгласи се Вахан. — Пълна мизерия. Останалите пари бяха пръснати за покриване на разходите около глупавата Кримска война и за операцията на остров Крит^[5]. Останахме бедни като просяци.

— Откъде знаеш всичко това? — учуди се Верон. — Кой ти разказва тези неща?

Съпругът ѝ сви рамене.

— Това разправят всички в Константинопол. От тези двеста милиона заем знаеш ли колко са достигнали до бизнеса? Някакви жалки десет милиона, представяш ли си? После дойде кризата и — бам! — сметките на Османската империя останаха с отрицателен баланс. — Той сниши глас. — Един приятел от Османската имперска банка ми разказа, че когато международните банки създали ликвидационна комисия и поискали да разгледат нашите сметки, направо се ужасили. Изглежда, империята няма никаква счетоводна система! — Вахан поклати глава. — Никой не знае точно колко се харчи и за какво, пълна анархия! Европейците разбрали, че искаме заеми, за да изплащаме други заеми. Какъв позор! Когато великият везир трябвало да извърши плащане и откривал, че в сметката няма пари, знаеш ли какво правел? Вземал нов заем! — Той разпери ръце в знак на отчаяние. — Направо е непростимо! Мошеничество!

Григорис поклати глава и въздъхна.

— Империята е разграбена, няма съмнение!

— И то така, че султанът няма пукната пара и започна да дава концесии на безценица — продължи съпругът. — И всичко това ти го казвам, за да ти обясня защо ни дава изключителни права за доставките на керосин в рамките на империята срещу пет хиляди златни лири.

— Знам, че това са много пари — отново се намеси Григорис. — Но предвид залога, може да донесе и голяма изгода. Трябва да признаем, че се намираме пред голяма възможност. Щом толкова хора забогатяват от липсата на добро управление, защо и ние да не вземем своя дял?

Верон потърка брадичката си, сякаш искаше да изтъкне и последните си съмнения, но истината бе, че вече не изпитваше такива. Интуицията ѝ подсказваше, а и опитът я бе научил, че най-добрите инвестиции се получават, когато продавачът е притиснат от кредиторите и спешно трябва да продава. Очевидно, колкото и невероятно да звучеше, такъв бе случаят и на султана.

— Имате право — отсъди накрая тя, отстъпвайки пред солидните аргументи. — Наистина изглежда добра сделка!