Мъжът от Константинопол

III.

МЛАДАТА ЖЕНА ЗАБАВИ КРАЧКА, за да си проправи път през тълпата, като заобикаляше минувачите, които се изпречваха на пътя ѝ. Носеше голяма платнена торба и вървеше замислена за своите си работи, без да забележи силуета, който я следеше, откакто бе излязла навън. Спря се на бордюра, тъй като тракането на копита я накара да се огледа на двете страни — отдясно идваше карета, а отляво приближаваха двама конници. Изчака да минат и пресече по калната улица от другата страна на „Хаймаркет“.

Силуетът, който я следваше като сянка, също пресече улицата. Когато стигна от другата страна, той забърза крачка и пресрещна девойката до една продавачка на вестници, която крещеше с пълно гърло, приканвайки хората да си купят „Илюстрейтид Лондон Нюз“ или „Дейли Телеграф“.

— Извинете!

Изненадана, че някой я заговаря на арменски, тя се обърна и съзря нисък чернокос младеж в безупречен костюм.

— Да?

— Името ми е Калуст Саркисян — представи се непознатият. — Миналата седмица бях на приема, организиран от господин Берберян, не знам дали си спомняте…

Девойката поклати глава.

— Простете, господине. Имаше толкова хора…

— Така е — съгласи се неохотно той. — Имате ли минута?

Арменката хвърли поглед към сергиите на отсрещния ъгъл и показа платнената торба, която носеше.

— Трябва да напазарувам, господине — заоправдава се тя. — До час трябва да съм се върнала в къщата и…

Видът на монета от една корона^[22] прекъсна мисълта ѝ. Калуст веднага разбра, че бе привлякъл вниманието на девойката с короната, която прехвърляше между пръстите си, и ѝ направи знак с глава да го придружи.

— Монетата ще е ваша, ако ми правите компания за десетина минути в онзи пъб.

Без да се колебае, младата жена последва непознатия и двамата влязоха в мрачно помещение, пълно с грубовати мъже, надвесени над бара, на име „Кинг Едис“. Снишиха се на една маса до прозореца и Калуст поръча две бири и парче пай. Дамата му гледаше стеснително в пода и очевидно се чувстваше неудобно: бе свикнала тя да сервира, вместо на нея да ѝ сервират. Още по-добре, помисли си арменецът, докато вадеше тефтерче, за да си води бележки. Колкото по-срамежлива, толкова по-полезна щеше да му бъде.

— Доколкото знам — започна той, — името ви е Дируа и сте гувернантка на дъщерята на господин Оханес Берберян. Прав ли съм?

— Да, господине — потвърди тя. — Наистина работя като гувернантка в дома на господин Берберян.

— И всеки ден сте с госпожица Нунуфар?

Дируа замълча и недоверчиво се взря в него, готова всеки момент да побегне.

— Защо питате?

Младежът изправи рамене. Мислеше, че няма да е нужно да дава обяснения, но ако искаше да разчита на услугите ѝ, явно тя трябваше да знае поне каква бе целта на всичко това. В крайна сметка говореше с някакъв непознат.

— Да кажем, че съм кандидат за ръката на госпожица Нунуфар — обясни арменецът. — Сигурен съм, че сте отлично осведомена за дългия списък от кандидати за ръката ѝ, което значи, че трябва да намеря начин да стигна до сърцето на… ами, на моята любима. — Тогава сложи короната на масата, за да подсили ефекта от думите си. — Тази монета ще бъде ваша, ако ми дадете сведения, които могат да се окажат полезни.

Изражението на гувернантката малко поомекна, но все още изглеждаше стъписана.

— Какво по-точно ви интересува?

— Искам да узная какво харесва госпожица Нунуфар — обясни той. — Парфюми, цветя, храна, дрехи… Всичко, което би ми помогнало да я спечеля.

Дируа сведе алчен поглед към короната, която проблясваше на масата. Това са много пари! Една корона се равняваше на пет шилинга, или четвърт лира. Чудесна отплата за кратък разговор. Какво имаше да губи?

— Ако ви кажа, ще ми дадете ли монетата?

— Разбира се.

Не бе трудно да удовлетвори молбата му и след известни размишления гувернантката, преодоляла своята стеснителност, реши, че няма нищо лошо, ако сподели малко информация. Какво пък толкова? В крайна сметка тя просто помагаше на една голяма любов да разцъфне, нали така? Това бе благородна кауза. И ако така можеше да изкара една корона, кой би могъл да я съди? В днешно време животът на прислугата не беше лесен…

— Госпожица Нунуфар обича всичко, свързано с розите — заговори накрая тя и отприщи истинска лавина от ценна информация. — Цветя, парфюми, платове, цветове… неща, които ухаят на рози, имат нарисувани по тях рози или цвят на рози — всичко това ѝ допада.

Калуст бързо си записа.

— Мхм — измънка той, докато пишеше. — А храна? Предполагам, че не яде рози.

Дируа нервно се засмя.

— Разбира се, че не. За закуска иска печен боб с наденички, което малко дразни госпожа Виржини. Иначе обича арменска кухня — суджук и харпутски кюфтенца. Но най-любим ѝ е шоколадът.

Събеседникът ѝ се намръщи, думата му беше непозната.

— Как го казахте?

— Шоколад — повтори тя почти на срички, за да може той да запише правилно. — Една напитка, която се появи наскоро. Майка ѝ се опитва да я ограничава, което страшно ядосва момичето. Онзи ден се нацупи и се затвори в спалнята, защото госпожа Виржини не ѝ позволи да изпие една чаша на закуска. Каква сцена само!

— Шоколад, значи. Някакъв по-специален вид?

— Всяка сутрин пие млечен шоколад „Сър Ханс Слоънс“. Но ако някой ѝ предложи следобедна чаша, няма да откаже.

Като всичко останало, той записа прилежно и тази информация в бележника.

— Ами дрехите? Къде се облича?

— В най-шикозния магазин в Лондон, разбира се. „Херъдс“, в Найтсбридж. Пожарът миналата година прекъсна посещенията в магазина, но докато завършат новите складове, управителят уреди да ѝ носят дрехите вкъщи, за да ги пробва, което всъщност е по-удобно.

Калуст не спря да записва.

— Боже! Колко е часът?

Сведенията бяха много подробни и разказът ѝ отне половин час. Когато си даде сметка за времето, прекарано в пъба, Дируа подскочи на стола и се изправи, почти в паника заради забавянето. Взе монетата и светкавично излезе от „Кинг Едис“. Калуст хвърли една корона на масата за бирите и пая и хукна след нея. Настигна я на ъгъла с вестникарката и я придружи до пазара с бърза крачка.

— Исках само да ви помоля още нещо.

— Не сега, господин Саркисян! — Лицето на гувернантката издаваше тревогата ѝ, че бе загубила представа за времето. — Какъв ужас! Госпожата ще ме уволни, ако закъснея! Бог да ми е на помощ, трябва да побързам!

Младият мъж вече знаеше как да привлече вниманието ѝ, затова извади от джоба си монета от един шилинг и я подхвърли пред погледа на прислужницата на Берберян.

— Ще ви плащам един шилинг на седмица, ако ми направите една малка услуга.

Това накара Дируа да спре, сякаш волята ѝ бе подвластна на парченцето метал. Поколеба се дали да се затича към пазара, или да се отдаде на изкушението. Второто спечели.

— Каква услуга?

— Да се срещаме всеки петък до Уелингтън Арч в Хайд Парк Корнър — предложи той. — Ще ви давам малки подаръци, които да поднасяте от мое име на госпожица Нунуфар. За тази работа ще получавате по един шилинг на седмица.

— Много добре — съгласи се тя. — Може да разчитате на мен.

Младата жена понечи да тръгне, но Калуст я сграбчи за рамото.

Освен това бих искал да ѝ говорите за мен. Хубави неща, разбира се.

— Какви например?

Младежът се изчерви; беше му неудобно така да се изтъква, но ако искаше да успее, трябваше да го направи.

— Ами, кажете ѝ, че… че ме намирате за красив например. — Изчерви се още повече, смутен от образа, който си изграждаше. — Че съм щедър и… истински джентълмен. Всичко, което жените харесват. Представете ме като най-галантния кавалер в Уест Енд.

— Какво ще спечеля от това?

Дируа вече се бе научила да играе играта, доволно си помисли младият арменец. Още по-добре! Така по-лесно щеше да осъществи плана си.

— От добрите думи за мен ли? Нищо. — Той замълча, за да ѝ даде да разбере, че още не е казал всичко. — Но имате интерес да я убедите, че аз съм правилният човек за нея.

— Защо?

— Защото, ако тя се омъжи за мен, вие ще получите хубава премия. — Извади още една монета от джоба си, като напълно съзнаваше, че това е победният му коз. — Десет суверена^[23].

Масивното злато проблесна на дневната светлина, което направо слиса учителката. Дируа не откъсваше поглед от монетата и не можеше да повярва, че един ден може да притежава подобно съкровище, умножено по десет. Суверенът бе най-ценната монета в Англия: тежеше двадесет и четири унции и бе изработена от двадесет и две каратово злато. Как да устои на такава печалба?

— Господин Саркисян — заговори тя, задъхана от емоцията и неспособна да откъсне поглед от златото. — Считайте, че вече сте женен за госпожица Нунуфар!

За дъщерята на Берберян петъците се превърнаха в ден за подаръци. Използвайки Дируа за куриер, Калуст ѝ изпращаше букети от рози, бонбони, рокли от „Херъдс“, флакончета парфюм от „Флорис“ и малки дрънкулки по препоръка на гувернантката.

Към тези дарове младежът обикновено добавяше по някоя поема на френски, изписана на парфюмирана хартия, най-често стихове на Бодлер; вярваше, че галантните думи на поета ще разтопят сърцето ѝ. След като бяха подействали на мадмоазел Дюпре, защо да не проработят и при Нунуфар?

— Кажете дали ще хареса тази — казваше той при всяка среща с учителката, търсейки мнението ѝ. — Слушате ли?

— Разбира се.

Прочистваше гърлото си и с мелодичен глас демонстрираше най-добрия си френски акцент. В случая рецитира стихове от поема с така подходящото заглавие Hymne à la beauté^[24].

— Tu contiens dans ton œil le couchant et l’aurore; tu répands des parfums comme un soir orageux; tes baisers sont un philtre et ta bouche une amphore, qui font le héros lâche et l’enfant courageux.^[25]

— Не разбирам италиански — призна тя, — но направо ще я сразите.

Калуст допълваше ухажването си с чести посещения в дома на Берберян. Под претекст, че прави компания на Оханес, който чезнеше от мъка заради изолацията, породена от езиковите ограничения, Калуст намираше повод да се среща с избраницата си. Когато го видеше в къщата, Нунуфар се изчервяваше и загубила ума и дума, покриваше лицето си с ръце и побягваше в стаята си. Тази сцена много забавляваше всички присъстващи.

— Ех, детство! — възкликваше Оханес. — Когато си дете, можеш да бъдеш невинен!

Заедно с усилената работа по ухажването на наследницата на Берберян младият арменец усърдно се посвети на обучението си в „Кингс Колидж“ и усвояваше новата материя с лекота, което изненада приятно учителите му. Линейна алгебра, диференциално смятане, съпротивление на материалите, геометрично моделиране и добивни процеси бяха дисциплини, които Калуст изучи без особени затруднения, въпреки че най-голямата му страст, откри той, бе физиката.

— Имате голямо бъдеще в астрофизиката — каза му професор Уилям Томсън, считан за най-голямото светило в тази сфера на Британските острови. — Защо не се запишете във Висшето еталонно училище в Париж^[26]? Това е точното учебно заведение за тази наука.

Тази идея накара Калуст да се размечтае. Ах, звезди, мъглявини, галактики! Жул Верн го изкушаваше, мадмоазел Дюпре също. Писа на баща си, че е „решен да учи физика“ и Париж е най-подходящото място за това, но отговорът разби илюзиите му.

„Не се забърквай в академични щуротии, младежо — смъмри го старият с раздразнение, което прозираше във всеки ред, който бе написал. — Никой не си изкарва хляба с мечти.“

Може би именно защото искаше да живее от мечтите си, или поне да не се ограничава да ги следва, младият студент продължи да играе на борсата, от която започна да печели значителни суми. Филип Блейк го бе взел под крилото си и освен че често го канеше на обяд в „Симпсънс“ на улица Странд, където сервираха най-добрата храна в града, англичанинът му правеше и подплатени със сведения предложения, които се оказваха изгодни; някои в краткосрочен план, което позволяваше приличен паричен поток, а други изискваха повече работа и планиране. Почти всички съвети на Блейк водеха до добри резултати, но никой не беше толкова печеливш, колкото онзи, който англичанинът му даде по време на третия им обяд.

— Случайно да имате някакви скрупули да инвестирате в оръжие?

Помощник-секретарят в Министерството на външните работи зададе интригуващия въпрос, докато разрязваше парче ростбиф.

— Оръжие ли? — учуди се Калуст. — Да не предлагате да си купя пистолет за самозащита?

— Не, за бога — невъзмутимо отвърна англичанинът. — Говоря за оръжейната индустрия, драги. Изпитвате ли угризения да инвестирате в тази област?

— Щом е печеливша…

Блейк пъхна в устата си парче месо и го сдъвка бавно и мълчаливо. Преглътна и отново заговори.

— Мой приятел, полковник, ми разказа за мъж на име еди-кой си Максим, който разработвал революционна картечница. Не знам дали сте в течение, но въоръжените сили не си падат по картечници. Вероятно защото имат недостатъка да засичат в най-неподходящия момент. Например по време на сражение.

— Сигурно е неприятно…

— Много неудобно. Заради тази пречка акциите на производителите държат ниска цена.

— Щом отворихте дума, подозирам, че тази картечница ще е различна.

— Правилно! — потвърди Блейк, сграбчвайки чашата с вино, което „Симпсънс“ внасяше от Франция. — Полковникът ме уверява, че играчката на въпросния Максим минава безпогрешно всички тестове. Бих казал, че е истинска машина за убиване. Ако е така, а не се съмнявам, че сведенията ще се окажат верни, е въпрос на време нашите въоръжени сили да преодолеят резервите си и да се докопат до тях. Когато това стане… бум! Печалбите на акционерите във фабриката ще се изстрелят нагоре като куршум от същата картечница!

Моливът и бележникът вече бяха извадени.

— Как се казва фабриката?

Англичанинът отпи глътка вино и попи устата си с избродирана с името „Симпсънс“ салфетка, като грижливо прекара безупречно бялата кърпа по краищата на русия си мустак.

— „Максим Гън Къмпани“ — каза той. — Тези акции, драги, ще се превърнат в машина за отстрелване на пари.