Мъжът от Константинопол

IV.

РЪМЕШЕ СИТЕН ДЪЖД, капките бяха толкова леки, че се рееха като листа във вихъра на вятъра, разсичайки металическата светлина на мъгливото небе на хиляди ресни; сякаш фин ефирен воал от ефирно сребро бе покрил града. През онази студена сутрин на 1885 година Хайд Парк Корнър кипеше от живот и ранния час, когато магазините отваряха и хората бързаха за работа; мъжете бяха облечени в шлифери и носеха шапки, някои — с вестник под мишница, а жените разнасяха разноцветни чадъри.

Докато нетърпеливо се вглеждаше в лондончани, които прекосяваха парка във всички посоки в странно организирана хаотичност, Калуст най-сетне съзря Дируа, която изникна от тълпата и се запъти към него.

— Закъсняхте! — беше първото, което младежът ѝ заяви с ядосан тон. — Не ви плащам по един шилинг, за да ме карате да чакам!

— Само пет минутки…

— И пет секунди да бяха! Щом сме се разбрали за девет сутринта, това означава точно девет сутринта!

Учителката на дъщерята Берберян реши да не отговаря. Вече бе минала година, откакто играеше ролята на тайния любовен куриер на арменеца, и знаеше, че си има работа с изключително дребнав човек по отношение на непредвидимите ситуации от хората, които посрещаха с огромни изблици на гняв и най-малкото отклонение от плана. В опит да смени темата Дируа спря погледа си на пакета, който претендентът за нейната възпитаничка пазеше от дъжда.

— Това ли е днешният подарък?

— Да — отвърна той. — Бисквити „Хънтли и Палмърс“. Вътре е и поемата. Този път избрах нещо на Маларме.

Девойката протегна ръка, за да поеме пакета.

— Днес бързам — каза тя. — Госпожа Виржини иска да заведе Нунуфар на разходка край Темза и сутрешният урок ще е по-рано от обикновено. Трябва да…

— Не бързайте толкова — сряза я Калуст, стискайки подаръка. — Мисля, че дойде време да си поговорим…

— Сега не мога…

— Да бяхте дошли навреме! — скара ѝ се отново той. Замахна с пакета в ръка. — Вече цяла година се занимаваме с това — всяка седмица вие идвате тук, взимате подаръците, носите ги на момичето и накрая аз изобщо не знам какво става! Така не може!

Тя осъзна, че няма да може да се измъкне веднага, смръщи вежди, въздъхна и реши да изчака.

— Какво ви тревожи?

— Питам се какви резултати дава този план. Искам да кажа, правим ли нещо наистина?

— Правим каквото можем — обясни Дируа. — Тя приема ли подаръците? Приема ги. Толкова е доволна! Чува ли добра дума за вас? Постоянно! Говоря ѝ за бъдещето, което имате пред себе си, казвам ѝ, че я харесвате и ще я защитавате, каквото и да се случи… Общо взето, правя всичко по силите си. Наистина се старая. Ето, когато тя чете романи, особено тези на Остин, аз използвам всяка възможност, за да ви сравнявам с героите от тези произведения. Онзи ден например на един дъх изчете „Гордост и предразсъдъци“ и не спря да ми разказва историята. Като я видях толкова ентусиазирана, веднага отбелязах, че много приличате на господин Дарси в арменската му версия, а тя би могла да е в ролята на Елизабет.

Калуст доволно въздъхна.

— О, чудесно хрумване! — похвали я той. — И Нунуфар? Как реагира тя?

Дируа замълча, сякаш обмисляше какво трябва да каже, и си пое дълбоко дъх.

— Честно казано, не знам дали приема идеите ми с отворени обятия. Харесват ѝ подаръците, разбира се. Радва се и на поемите, чувства се поласкана. Но… — Тя се поколеба, търсейки точните думи. — Да кажем, че още реагира много… инфантилно.

Младежът забеляза колебанието ѝ и ce учуди на тези думи.

— Инфантилно ли? Как така?

— Ами тя… — Отново замълча. — Знаете как е, госпожица Нунуфар още е много млада, все пак е само на дванадесет, и живее в измислен свят. Тя си представя принца, който ще се появи на кон под прозореца и ще я отведе в нощта. Разбирате какво имам предвид, нали?

Калуст направо се ужаси.

— Какво? Тя иска аз да… да яхна кон и да я отвлека? Но това е…

— Няма предвид точно вас — прекъсна го гувернантката, на която все още ѝ бе трудно да обясни. — Просто някакъв принц, разбирате ли? Висок и рус младеж, който не спира да ѝ казва колко е красива. Вижте, трябва да разберете, че госпожица Нунуфар е на дванадесет и в главата ѝ са само историите на госпожа Остин и господин Скот. Трябва да бъдете търпелив и да изчакате да порасне, за да падне накрая в прегръдките ви.

Калуст погледна учителката в очите.

— Значи, казвате, че още не съм я покорил, ако ви разбирам правилно.

Раменете на Дируа много бавно се свлякоха надолу, сякаш се отказваше да търси по-завоалиран начин да му го съобщи.

— Точно така.

— Тогава какво да правя?

— Имайте търпение — посъветва го тя. Отново се поколеба, сякаш водеше вътрешна борба дали да говори, или да замълчи. Накрая се реши. — Ако позволите, има и друг проблем, който смятам, че ви засяга.

— Какво става?

— Господин и госпожа Берберян вече предугадиха вашите намерения, хубаво е да го знаете. При толкова цветя и подаръци само глупак или слепец не би се досетил. Така стана, че онзи ден ги хванах да обсъждат въпроса. Господарят, изглежда, ви харесва. Казва, че сте добро момче, свястно и умно. Но…

Тя проточи последната дума и замълча, сякаш не би се осмелила да сподели недоизказаното, но то се подразбираше.

— Но какво?

Гувернантката отново направи опит да намери точните думи но тази деликатна тема.

— Съмняват се, че сте на тяхното ниво, ако ме разбирате…

Калуст присви очи, докато осмисляше последните ѝ думи.

— Защо го казвате? — запита той. — Какво точно чухте? Моля, повторете ми, и то съвсем точно, думите, които чухте.

— Подслушах разговор между господарите преди време… Когато отгатнаха за намеренията ви към дъщеря им, чух господин Оханес да казва, че семейство Саркисян, макар и заможно, все пак няма достатъчно високо положение, за да се свърже с Берберян. Опасява се, господин Калуст, че вие сте просто дилетант, който…

— Дилетант? Тази дума ли използва?

— Да, дилетант. И каза още, че трябва да се увери, че сте достатъчно амбициозен, за да се изкачите едно стъпало по-горе от родителите си. — Дируа преправи гласа си, имитирайки Берберян. — Младежът е само студент, дори няма работа. — Възвърна нормалния си глас. — Точно това каза, дума по дума.

Калуст кимна леко. Отмести поглед от лицето на събеседничката си и се загледа някъде далеч. На Дируа ѝ отне известно време да разбере, че той се взира във фасадата на номер 11 на Хайд Парк Терас — дома на Берберян.

— Значи, той се съмнява — прошепна арменецът със свити устни, сякаш предизвикваше противника си на дуел. — Ще му покажа с кого си има работа.

След този ден с подаръците, цветята и поемите за Нунуфар бе свършено, което означаваше, че Дируа също се прости със своя шилинг на седмица. Но ако си мислеше, че Калуст се е отказал, много грешеше; една вътрешна искра, от която от време на време лумваха буйни пламъци, просто му пречеше да се предаде. Сякаш за него препятствията бяха предизвикателство, с което трябваше да се справи, и всичко това бе само игра, в която колкото повече трудности срещаше, толкова по-голямо удоволствие изпитваше.

Реши да смени тактиката. Запази обещанието си към Дируа за премия от десет суверена в случай, че каузата му успее, за да си гарантира всичките ѝ усилия да събуди интереса на момичето. Струваше му се много важно тя да остане на негова страна. Освен това я разпитваше за подробности около Оханес, за да разбере най-вече неговите вкусове и предпочитания. Всяко полезно сведение бе възнаграждавано с един шилинг — отплата, която развързваше езика на арменката.

— Господин Берберян не одобрява танците — каза му тя веднъж. — Смята също, че нощният живот е за уличниците и мъжете със слаб ангел. Мисли, че сегашното поколение е изгубено, и постоянно повтаря, че по негово време не било така, тогава имало ценности… такива работи.

Всички тези подробности се запазваха в съзнанието на Калуст за цели, за които гувернантката си нямаше и най-малка представа, макар да бе очевидно, че са важна част от новата тактика. А за да я приложи с най-голям шанс за успех, претендентът трябваше да обърне повече внимание на гардероба си.

Освен че се стараеше да бъде информиран за всичко случващо се на Хайд Парк Терас 11, младият арменец започна да се появява в по-изискан и елегантен вид. Продължи да се снабдява с костюми от най-добрите магазини на „Севил Роу“, както се очакваше от джентълмен от висшата класа, тъй като предпочиташе тъмните цветове. Смяташе, че му придават по-консервативен вид, и имаше право.

Остави брадата си да порасне, за да изглежда по-възрастен и да вдъхва уважение и доверие, и започна грижливо да я поддържа в най-добрия викториански стил. Когато реши, че е постигнал желания ефект — нито прекалено гъста, нито нелепо къса, Калуст се огледа в огледалото и не можа да скрие възхищението си от мъжа, когото виждаше.

— Направо ще ги разбия!

Отначало Оханес изобщо не забеляза брадатия, добре облечен мъж с вече по-елегантно и зряло излъчване, който мина през порталната врата и влезе в салона с цилиндър в ръка, затова посрещна госта си по обичайния начин.

— Ще изпратя да повикат Нунуфар — каза главата на семейство Берберян. — Тя е горе и учи за изпита си по пиано.

— Не се тревожете — отвърна веднага Калуст. — Не съм дошъл при нея, а при вас.

Банкерът повдигна вежди. Това определено не беше отговорът, който бе очаквал.

— При мен ли?

— Да — потвърди гостът. — Нужен ми е съветът ви за една инвестиция.

След като се съвзе от първоначалната изненада, домакинът се усмихна любезно и, познавайки предпочитанията на събеседника си, го покани с жест да се настани на ориенталския диван.

— Разбира се — каза той. — Седнете, седнете! — Самият Оханес се разположи удобно на дивана и кръстоса крака. — Кажете сега, каква е тая сделка, дето ви води при мен?

Младежът седна на ръба на дивана и се наведе към Оханес като дете, търсещо бащина подкрепа.

— Имам един приятел — помощник-секретаря във Външно министерство, който…

— А, Филип Блейк! — прекъсна го домакинът. — Познавам го много добре!

— Той ме посъветва да закупя акции на компания, която произвежда напитка от мляко и шоколад. Името на фабриката е „Кедбъри“. Блейк смята, че инвестицията е добра, особено сега, докато тече кампания за предимствата на шоколада пред алкохола. Според него шоколадовата индустрия ще се разрасне.

— Калуст се наведе още по-близо. — Признавам, че печеля добре, играейки на борсата, но… шоколад? — Той се намръщи. — Какво мислите? Смятате ли, че това производство действително има бъдеще?

Оханес сбърчи нос.

— За да бъда напълно честен с вас, трябва да призная, че тези модерни стоки са отвъд моята компетентност — каза той. — Факт е обаче, че Нунуфар обожава да пие този бъркоч. Ако повече хора мислят като нея, защо не?

— Значи, мислите, че трябва да действам?

Домакинът вдигна ръка с дланта навън, сякаш искаше да спре карета, устремила се право към него.

— Успокойте се, не съм казал това — побърза да обясни той.

— Бизнесът трябва да бъде огледан от няколко страни. Каква е тази фабрика? Как се управлява? Как се е развил пазарът от появата на тази напитка? Кои са главните конкуренти? Расте ли пазарният дял на компанията? С две думи, има множество фактори, които трябва да се вземат предвид, преди да решите, нали така?

Калуст си пое дълбоко дъх.

— Отличен съвет! — възкликна той. — За мен е привилегия и истинско облекчение, че познавам толкова добре осведомен човек като вас. — Заговори по-тихо, сякаш споделяше някаква тайна. — Естествено, вече съм проверил всички тези подробности. Нямаше да съм добър инвеститор, ако не го бях сторил. — Възвърна нормалния тон на гласа си. — Сведенията, които събрах, несъмнено са обещаващи. Единственото, което ме притеснява и именно заради това съм тук, е самият продукт. Смятате ли, че шоколадът наистина ще се продава?

Домакинът неопределено махна с ръка.

— Бих казал, че не — заключи той. — Но ако пазарните сведения са добри…

Младият гост се плесна по бедрото като съдия, който удря с чукчето, когато произнася присъда.

— Значи, е решено! — възкликна той. — Убедихте ме да инвестирам в „Кедбъри“.

— Ами… това е голяма отговорност, не искам да ви се бъркам. Представете си, че нещата не потръгнат? Ще хвърлите вината върху мен!

Калуст се разсмя.

— Не се тревожете, господин Берберян. Щом става въпрос за бизнес, аз никога не губя! — увери той събеседника си. — Сделките са моята страст! — Махна с ръка към входната врата.

— Знаете ли, мъжете на моята възраст предпочитат да си губят времето в танцовите салони и да посещават нощни заведения — тези дупки на порок и морален упадък, пълни с уличници. Места за неудачници! Моето поколение е изгубено! Изгубено, казвам ви! Но аз изповядвам други ценности, ценности от отминали времена, несъмнено, и предпочитам да използвам енергията си, за да трупам богатство.

От устните на Оханес се изтръгна одобрително подсвирване. Главата на семейство Берберян никога не се бе надявал в днешно време да срещне млад човек, който говори така.

— Ето това са думи намясто!

Сделките се превърнаха във водеща тема в разговорите между Оханес и Калуст по време на седмичните му визити в дома на Берберян. Младежът бе престанал да се интересува от Нунуфар до такава степен, че самите домакини го питаха дали иска да види дъщеря им — привилегия, с която гостът учтиво се съгласяваше, сякаш им прави услуга.

Берберян организираха все повече приеми, тъй като бяха заможно семейство, и именно по време на тези сбирки присъствието на Калуст бе най-полезно. Младежът гледаше да е наоколо, когато имат нужда от него — някой гост се обръщаше към Оханес или пък самият домакин искаше да поговори с някой инвеститор, банкер или дипломат, който бе уважил събитието.

Докато траеха тези приеми или по време на редовните си посещения в дома на Берберян, Калуст осведомяваше Оханес за случващото се като цяло и с някои конкретни персони. Настаняваше се на ръба на ориенталския диван, където домакинът се разполагаше удобно, и също го заливаше с информация относно всякакви възможности за инвестиции.

Разговорите за бизнес толкова ги бяха сближили, че един ден главата на семейство Берберян се отпусна достатъчно, за да сподели своята най-ревностно пазена тайна.

— Искате ли да научите как натрупах богатството си? — попита Оханес с предизвикателен тон. — Знаете ли кой беше най-големият ми удар?

Съзнавайки, че за да му сподели подобно нещо, събеседникът му явно му има огромно доверие, Калуст още повече се приведе към него.

— Целият съм в слух.

— Знаете ли, не съм разказвал на никого тази история — предупреди го домакинът и се огледа наоколо, за да се увери, че наблизо няма някой прислужник, който би могъл да го чуе. — Това го знаем само аз, брат ми, един министър и още една шепа хора.

— Не се безпокойте — увери го гостът. — Гроб съм, от моите уста нищо няма да излезе.

Оханес отпи глътка уиски и се настани по-удобно, като изпъна краката си напред.

— Семейството ми е от Кайсери, не знам дали сте чували…

— Дядо ми и баба ми са от там.

Усмивка на изненада озари лицето на Берберян.

— Не думайте! — възкликна той, видимо доволен. — Корените ви са от Кайсери? Но това е чудесно! Кайсери, както със сигурност знаете, е град Кесария, който се споменава в Новия завет^[27]. — Придоби отнесено изражение. — Знаете ли какво ще ви кажа? Искаме или не, най-добрите арменци идват от там.

— Не се съмнявам! — потвърди убедително Калуст. — Вие сте жив пример!

Изчервен от ласкателството, Оханес се размърда на ориенталския диван.

— В Кайсери имах магазинче, където продавах всичко: килими, кухненски съдове, украшения и какво ли още не. Сред цялата стока, с която се занимавах, се намираха и разни метални вехтории. Така се случи, че изкупуването и продажбата на скрап потръгна и решихме да инвестираме предимно в нея. След известно време, когато бизнесът се разрасна достатъчно, аз се свързах с мой човек в Министерството на корабоплаването и му предложих да доставям мед на Османската държава. Този човек ме свърза с министъра и докато се усетя, вече имах изключителни права на доставка. Сключих сделката за нула време!

Гостът му го погледна невярващо.

— Просто така?

Домакинът се разсмя.

— Естествено, не беше толкова просто — призна той. — Платих на моя познат, който ме свърза с министъра, после платих на министъра, за да ми даде изключителни права и да подпише договора.

— С други думи, трябвало е да подплатите със солидни рушвети…

Оханес разпери ръце, сякаш се канеше да съобщи нещо очевидно.

— Драги приятелю, в Османската империя никой не забогатява, без да бутне пари на управниците и кликата, която ги заобикаля, както сигурно ви е известно — напомни Берберян. — Но пък ще ви кажа, че истинският бизнес съвсем не беше този. Тайната бе в цената. Медта, която доставях, беше два вида: с добро и с лошо качество. Затова имах един договор за единия вид мед и втори — за другия. В замяна на солиден рушвет убедих министъра да допусне малка грешка и да размени договорите, така че доброкачествената мед да се продава за определена сума, а тази с лошо качество — за три пъти повече.

Калуст отвори широко очи невярващо. Добре ли беше чул?

— Какво? — учуди се той. — Медта с лошо качество е била три пъти по-скъпа от добрата стока?

Оханес не можа да се сдържи и шумно се разсмя, последван от събеседника си, който тъкмо бе схванал същността на сделката.

— И аз, разбира се, ги залях с долнокачествена мед! — разкри домакинът през сълзи от смях, като си пое дъх. — Тонове! Все пак лошата мед ми струваше стотинки, а те ми даваха цяло състояние за кило!

— Гениално!

Двамата продължиха да се кикотят още известно време, забавляваха се искрено и целите се тресяха от смях. Пристъпът им бе толкова силен и шумен, че привлече любопитните погледи на слугите, но бе прекъснат от Оханес, чийто кикот прерасна в безспирна кашлица. Тогава трябваше да го изправят на дивана и да му дадат чаша с вода.

— Станах богат за една нощ! — каза той, след като се съвзе. — Тогава разширих бизнеса. Купих няколко кораба и започнах да се занимавам с корабоплаване. Все още недоволен от постигнатото, отворих банка и така станах най-богатият арменец в цялата империя.

— И всичко това заради някакви си разменени държавни договори…

Може би заради пристъпа на кашлица, Оханес усети, че пикочният му мехур го притиска. Направи знак на госта си да му помогне да се изправи. Преди да напусне салона, арменецът хвана ръката на Калуст и го дръпна към себе си.

— Никога не забравяйте този урок, драги — прошепна в ухото му. — На този свят никой не се издига, без първо да натъпче с пари нечий управнически джоб.

Младият арменец смяташе преди всичко да напълни собствените си джобове. Тази мисъл не му излизаше от главата, докато разпределяше времето си между няколко дейности.

Добре информираните залози на „Роял Ексчейндж“ му позволиха да натрупа значителна сума спестявания, поради което отделяше доста време на обичайните обяди с покровителя си Филип Блейк и на честите си посещения в Ситито. Това бе отлично спестовно средство, но на Калуст този източник на пари не му се струваше много надежден. Разбира се, сведенията на помощник-секретаря бяха сигурни, но от друга страна, какво щеше да прави, когато Блейк вече не заема тази длъжност? Откъде, по дяволите, щеше да черпи информацията, която му позволяваше да залага на правилните акции?

Останалите дейности, които изпълваха живота му в Лондон, бяха ориентирани към по-дългосрочни инвестиции. Една от тях, която му отнемаше цял ден в края на седмицата, бе свързана с плановете му за Нунуфар. Да стане част от семейство Берберян, бе главна цел за Калуст и момичето представляваше неговият пропуск. За да го постигне, продължаваше да поддържа контакт с Дируа, която го осведомяваше за случващото се на Хайд Парк Терас 11. Гувернантката обаче бе слисана от поведението на младия арменец.

— Господине, та вие спряхте да правите подаръци на Нунуфар и почти не говорите с нея! — отбеляза тя, озадачена. — Как очаквате да я покорите така?

Въпросът прозвуча прекалено дръзко и младежът искаше да ѝ отвърне, че това не е нейна работа, но се сдържа. Имаше нужда от нея и може би най-разумно бе да ѝ обясни; това щеше да запази мотивацията ѝ.

— Наистина ли не схващате? В заможните арменски семейства браковете се решават по сметка от родителите. Кой уговоря брака на Нунуфар с далечния братовчед? Не е нито един от двамата, а родителите им!

— И какво от това?

— Опитвам се да се харесам на господаря ви! — извика Калуст. — Защото точно той, драга моя, ще ми даде дъщеря си.

Сред всички планове и задължения по-голямата част от времето на младия арменец, естествено, бе заето със следването. От инженерната специалност в „Кингс Колидж“ Калуст разбра, че призванието му не бе изграждането на мостове или небостъргачи като онези, за които казваха, че се строят от другата страна на Атлантика. Но ако нищо от това не го интересуваше, защо тогава учеше инженерство? Как образованието щеше да е полезно за бъдещето му? Нима просто си губеше времето?

Потърси съвет от Блейк. След няколко идеи, които протежето му отхвърли, на англичанина му хрумна нещо ново точно по време на десерта в „Симпсънс“.

— Баща ви не е ли най-големият вносител на керосин за Османската империя? — припомни му той. — Защо не се ориентирате към тази сфера? В тая работа има бъдеще!

— Керосинът ли?

— Петролът, приятел! Петролът!

Идеята постепенно проникна в съзнанието на Калуст. В крайна сметка отговорът на въпроса му бе очевиден. Тогава започна да проучва всичко, свързано с маслото, което извираше от камъните. Същото, за което така ентусиазирано говореше неговият покровител и което бе донесло толкова пари на семейството му. Внимателно прочете докладите на американската „Стандарт Ойл“ и колкото повече научаваше, толкова повече се убеждаваше, че англичанинът има право.

Така, когато дойде моментът, в който ръководителят му от „Кингс Колидж“ го попита каква тема мисли да разгледа в дипломната си работа за завършване на курса, отговорът отдавна бе премислен.

— Петролно инженерство.

Отне му две години да подготви тезата си. Изучи технологиите на добив и рафиниране, но преди всичко се съсредоточи върху пазарните условия, нарастването на търсенето, проблемите на снабдяването и спада в цените, предизвикан от агресивните конкурентни практики на „Стандарт Ойл“.

Представи дипломната си работа през пролетта на 1887 г. и няколко месеца по-късно завърши образованието си с отличие и два медала за заслуги — един по естествени науки и един по инженерство. Когато баща му научи новината, му изпрати възторжена телеграма, в която го поздравяваше и изказваше гордостта си — синът му се бе дипломирал в Англия, и то с отличие! Кой не би се гордял? По-нататък краткото телеграфно съобщение завършваше с ясна заповед.

ВРЪЩАЙ СЕ ВКЪЩИ СТОП

При последното си посещение при Берберян Калуст дори не влезе в къщата на Хайд Парк Терас 11. На прага на портата Калуст се натъкна на Оханес, който тъкмо излизаше.

— Какво ви води насам, младежо? — поздрави той. — Хайде, елате. — Домакинът го хвана под ръка и го поведе към улицата. — Писна ми да стоя затворен в къщата. Искам да се разходя в парка, пък сам ще ми е скучно. Правете ми компания.

Пресякоха улицата внимателно, за да избегнат пръските кал, хвърляни от конете и каретите, и отидоха да се пошляят в големия парк в центъра на града. Докато обикаляха между градините, Оханес коментира времето в Лондон, наричайки го „нещастно“, като същевременно похвали британците за грижите, които полагаха за тревните площи. Събеседникът му слушаше, без да отговаря, и само кимаше механично, сякаш не обръщаше много внимание на думите му. Телом бе там, но в ума си — другаде. Тъй като този монолог не можеше да продължи безкрайно, между двамата се настани неловка тишина.

— Тръгвам си — каза внезапно Калуст. — Получих нареждания да напусна Англия.

Оханес спря, шокиран от новината.

— О, не! — възкликна той. — Защо? Случило ли се е нещо?

— Нищо непредвидено. Завърших колежа и баща ми иска да се върна в Константинопол.

Банкерът отново тръгна, като размишляваше за последствията от новината, забил поглед в земята.

— Какво ще стане с мен? — простена той. — Сега кой ще ми прави компания по време на ужасяващите приеми у дома?

Трябваше ли Калуст да даде ясен знак за намеренията си? Може би му се искаше да подготви повече стария Берберян и да избере по-добре момента, в който да съобщи желанието си, но всъщност нямаше време за това. Ако не го направеше сега, кога щеше да му се отдаде възможност? Кога, щом напускаше Англия?

— Винаги ще имате компания — подхвана той, събирайки кураж да говори по същество. — Била тя и от страна на бъдещия ви зет.

Въдицата бе хвърлена. Дали рибата щеше да клъвне?

— Кой? Далечният братовчед ли? — учуди се Оханес. — Той е в Кайсери, горкият. Не ми върши работа.

— Тогава може би е добре да потърсите друг кандидат — осмели се да предложи Калуст. — Някой, който… е в по-добра позиция да ви подкрепи.

Банкерът го погледна заинтригувано и най-сетне разбра какво цели младежът. След това тръгна напред и мълча известно време, за да осмисли по-добре нещата. Когато заговори отново, подхвърли няколко тривиални забележки относно една цветна леха, за която смяташе, че трябва да се подреже. Излязоха от парка и свиха по Бейсуотър Роуд, докато Оханес разказваше за някакъв прием, организиран от жена му в края на седмицата, и накрая призна, че му липсва къщата в Константинопол.

Празните приказки на банкера бяха неговият начин да отхвърли претенциите на Калуст, без директно да го отсече. Наскоро дипломираният инженер схвана посланието и реши, че в този момент не си струва да настоява. Ще остави арменеца да говори, а по-късно насаме със себе си ще обмисли внимателно последствията от негативното му отношение и ще реши какво да прави занапред. Знаеше само, че е против природата му да се отказва, затова трябваше да намери друг начин.

Докато водеха неангажиращ разговор за цветята, за времето или за внушителната сграда на „Херъдс“, построена върху останките на опожарената постройка, Калуст внезапно спря и махна с ръка към една малка уличка.

— Елате, искам да ви покажа нещо.

Тръгнаха по късата Брук Стрийт и след няколко метра свиха надясно по тясна и спокойна уличка; от лявата страна се виждаха задните дворове на тухлени къщи, а отдясно се редяха спретнати бели фасади. Дърветата хвърляха широки сенки върху уличката, а до портите на една резиденция чакаха две коли.

— Какво става?

Калуст се обърна към една голяма къща в края на улицата.

— Виждате ли онази къща? — попита той, замахвайки с бастуна в същата посока. — Един ден ще живея там.

Оханес погледна към сградата, намираща се на Хайд Парк Гардънс 38. Забелязвайки, че къщата бе дори по-голяма от тази, в която живееше сега, и очевидно много по-скъпа, той избухна в смях.

— Ах, Калуст — възкликна той, сякаш му бяха разказали виц. — Понякога сте много духовит!

Инженерът се взря в него със сериозно изражение.

— Не се шегувам — увери го той с леко язвителен тон. — Един ден наистина ще живея там. Не се съмнявайте в думите ми!

Усмивката тутакси угасна на лицето на банкера, който чувстваше известен срам. Разбра, че събеседникът му говори сериозно, извини се смутено и замълча. Тишината отново се настани между тях и така повървяха доста време. Замисленият поглед на Оханес бе вперен в пътя, сякаш образите, които минаваха покрай него, не съществуваха, а виждаше само мислите си.

По някое време спря и, дошъл на себе си, се обърна към събеседника си.

— Вече знам, че сте амбициозен човек — отбеляза той, като внимателно подбираше думите си. — Това ми харесва. — Замълча за миг, сякаш все още обмисляше заключението, до което бе стигнал. — Единственото ми съмнение е дали сте на висотата на амбициите си. Ако успеете да осъществите делата, за които сега имате само думи, може би ще бъдете подходящият мъж за моята Нунуфар.

Сърцето на Калуст подскочи. Това изявление го свари неподготвен и той дори се зачуди дали е разбрал правилно. Но не. Оханес бе казал точно това, което той бе чул, нямаше съмнение. Можеше ли да храни надежда?

— Не се съмнявайте в това — убедително заяви той с пълното съзнание, че му се предоставя неочаквана възможност. — Имам големи планове и ще ги осъществя!

Вглъбен в мислите си, Берберян отново тръгна. Направи няколко крачки мълчаливо, сякаш все още обмисляше идеята си, и отново спря.

— Ето какво ще направим — каза накрая. — Нунуфар ще учи още две години в Лондон. Дотогава нещата остават така. Тя е сгодена за братовчед си и ще се омъжи за него след време. — Отново млъкна и продължи разходката си унесено. — Та този годеж ще бъде развален, ако и само ако аз се убедя напълно, че вие сте най-подходящ за нея.

Докато слушаше тези думи, в Калуст бушуваше вихрушка от емоции — хем се чувстваше потиснат, че годежът оставаше, хем се вълнуваше от възможността, която му се предоставяше.

— И… какво трябва да направя, за да ви убедя?

Оханес забави крачка за последен път и се взря в събеседника си с непроницаемо изражение.

— Не знам — отвърна той. — Изненадайте ме.