Мъжът от Константинопол

IX.

КОЛАТА ПРЕСЕЧЕ ПОРТАЛА НА ОРЛИ ФАРМ и Крикор погледна към внушителната оранжева сграда в тюдорски стил. Имаше нещо обезпокоително в нейната величествена и тайнствена фасада. Наоколо се простираше голяма тревна площ, по която се виждаха младежи, облечени в безупречно бели униформи, които упражняваха ударите си на крикет в мократа трева.

— Харесва ли ти новото училище? — запита майка му, когато слязоха и огледаха мястото. — Хубаво е, нали? Точно тук се развива действието в онзи роман на господин Тролъп…

Крикор не можеше да откъсне очи от зловещата фасада на Орли Фарм.

— Да, майко.

Зад лаконичния отговор се криеше ураган от емоции, който бушуваше в душата му. Докато го подготвяше за прогимназиалното образование, мис Брокуей непрекъснато повтаряше, че то е жизненоважен период в живота на човека. — В прогимназия отиват само порасналите мъже! — бе му казала тя, напомняйки му постоянно, че от този момент нататък трябва да остане твърд и непреклонен пред всички препятствия, колкото и тежки да са те. Това означаваше, че трябва да престане да хленчи като бебе. Като мъж, вече навършил десет и постъпващ в прогимназията, той трябваше да се изправя пред трудностите без колебание и леност. Не че Крикор се чувстваше мъж, та той не забелязваше никаква разлика от детето, което беше вчера. Преди всичко искаше да скрие тъгата, която изпитваше от факта, че трябваше да живее далеч от дома, в интерната — място, което не познаваше.

След като почакаха малко в коридора, семейството бе прието от домакинката на училището — изнервена слаба жена на средна възраст, с прошарена коса, прибрана в кок. Тя ги посрещна делово и скоро даде да се разбере, че си има друга работа, затова родителите трябваше да побързат да се сбогуват.

— Хайде, кажете довиждане на майка си — нетърпеливо подкани тя Крикор. — Нямаме цялото време на света. Имаме много неща за вършене, времето не достига.

Притиснат, Крикор се обърна към майка си и спомняйки си заръките на мис Брокуей, се усмихна леко, почти безразлично, и ѝ подаде ръка. Нунуфар малко се изненада от начина, по който синът ѝ се сбогуваше с нея, без да я прегърне и целуне. Той просто ѝ подаде ръка — обикновен жест на един непознат, но се примири и я стисна, преди да си тръгне.

Ах, Крикор се бе превърнал в истински мъж! Да се сбогува с майка си с ръкостискане? Смелчага! Какво по-голямо доказателство за това, че вече е пораснал? Ако го бе видяла, мис Брокуей несъмнено щеше да се гордее с него. Чувствайки се вече като голям човек, новият ученик на Орли Фарм изправи рамене и придружи домакинката до първия етаж, за да види стаята, в която отсега нататък щеше да спи. Представляваше миниатюрна кутийка с легло, малко бюро, мивка и гардероб. Помещението бе много по-тясно в сравнение с Хайд Парк Гардънс 38. Но какво значение имаше всичко това, щом той вече беше мъж?

Остави куфара на леглото и със същото решително изражение, както го бе учила мис Брокуей, се приближи до прозореца и подозрително надзърна навън. Беше толкова безстрашен! Долу видя майка си да влиза в колата и я наблюдава, докато не напусна училището през портала. В този миг се върна в действителността. Осъзна, че случващото се не беше игра на възрастни, а жестоката действителност. Майка му си бе заминала и го бе оставила сам. Изведнъж се почувства ужасно самотен и когато се обърна към домакинката, усети лицето си мокро от сълзи.

Първите дни в Орли Фарм бяха тежки, най-вече защото не бе свикнал да живее далеч от семейството си. Не му помогна дори и мъжката му гордост. Родителите му го посещаваха през почивните дни и това бяха най-щастливите часове в училището, но постепенно свикна с новата обстановка и живота в интерната.

Не бе лесно да си намери приятели. Арменското му лице се отличаваше от останалите русоляви съученици и те го намираха за странен. Освен това имаше смешно име и не участваше в груповите занимания — изрична заръка на баща му, която включваше и крикета, а това му пречеше да се сближи с другите. Но Крикор успя да се справи. След известно време бе приет като кротък ексцентрик и дори се сприятели с Роджър — ирландско момче с луничаво лице и много рижа, щръкнала коса. Двамата станаха неразделни. Роджър помагаше на Крикор по латински — най-слабия му предмет, а той му се отплащаше със знанията си по френски — дисциплината, в която превъзхождаше всички в училище, благодарение на мадмоазел Клеманс — неговата бавачка от детството.

Тази дружба обаче невинаги вървеше добре. Една сутрин Роджър помоли Крикор за помощ, за да провери съчинението му по френски, озаглавено Promenade sur les Champs Elysees ^[63]. В текста имаше толкова правописни и граматически грешки, че Крикор счете за невъзможно да го поправи и реши да го напише наново. Писмената работа беше предадена и всичко изглеждаше наред.

Следващият понеделник обаче, още в началото на часа, господин Браун изправи Роджър пред дъската и започна да му задава въпроси по съчинението пред целия клас.

— Още от второто изречение на перфектната ви работа останах силно впечатлен! — отбеляза загадъчно той. Сведе поглед към листа, който ученикът му бе предал, и намести очилата си.

— Чуйте този съвършен изказ! — Прочисти гърлото си и прочете с най-добрия си френски акцент: Le tout dans un ecrin d’ecorce de pin recouvrant les paves de la plus belle avenue du monde. — Той ce взря в ученика си. — Прекрасно, нали?

Роджър се насили да се усмихне.

— А… Благодаря.

Устните на господин Браун помръдваха, докато препрочиташе наум същото изречение, като че ли размишляваше по него. След това стана от стола си и подаде листа на момчето.

— Сега ни обяснете какво означава това.

Роджър се ужаси. Хвърли поглед назад, сякаш търсеше помощ, но бързо разбра, че можеше да разчита само на себе си. Преглътна сухо и се взря в изречението.

— Ами… означава, че… Шан-з-Елизе е най-красивата улица в света.

— Много добре, много добре — каза учителят с престорено одобрение. — А началото? Например, фразата Le tout dans un ecrin d’ecorce de pin. Как точно ce превежда?

По слепоочията на ученика избиха капчици пот, които се стекоха надолу зигзагообразно, сякаш за да заобиколят всички лунички. След като ги изтри с опакото на ръката си, Роджър зарови пръсти в косата си и настойчиво се взря във въпросното изречение, сякаш очите му сами по себе си можеха някак си да разгадаят значението на непонятните думи.

— Говори се за всичко, което съществува в една… една ирландска борова горичка.

Млъкна и боязливо погледна учителя, като се надяваше силно, че отговорът му е приемлив и ще може да се върне на мястото си. Той обаче не изглеждаше убеден. Почука с пръсти по дървената катедра, с вперен в ученика поглед, сякаш обмисляше следващия си въпрос. В класната стая настъпи неловка тишина, нарушавана само от лекото потракване на ноктите му върху дървената повърхност. След цяла вечност господин Браун огледа учениците си и погледът му се спря на Крикор.

— Саркисян?

Когато чу името си, сърцето на арменеца подскочи и той с ужас осъзна, че учителят се взираше в него.

— Да, господине?

— Вие сте най-добър по френски в цялото училище. — Той посочи листа в ръцете на приятеля му. — Смятам, че знаете как се превежда това изречение.

— Да, господине.

Господин Браун отново стана от мястото си и спокойно се отправи към арменеца. Спря пред него и се наведе така, че сините му очи бяха само на една ръка разстояние от кафявите очи на Крикор.

— Вие сте написали това съчинение, нали, драги Саркисян.

Чувствайки как неумолимият поглед на учителя го разгадава изцяло и съзира вината в душата му, Крикор наведе глава и усети как очите му се насълзяват.

— Аз бях.

Гласът му прозвуча плахо и много тихо, но достатъчно ясно, за да се приеме като признание за случилото се. Професор Браун прати Роджър на мястото му и продължи урока, но после заведе двамата ученици при директора — многоуважавания Кар, и му разказа за случилото се. След като бе надлежно информиран, директорът прошепна нещо на господин Браун, който бързо изхвърча от кабинета. После изпрати Крикор да чака отвън и остана сам с Роджър.

Арменецът седна на един стол до вратата на кабинета и зачака нареждания, докато нервно търкаше ръцете си. След минута видя господин Браун, който се връщаше при директора с дълга пръчка в ръка, и разбра, че приятелят му е загазил. Излезе бързо и Крикор забеляза, че не носеше пръчката.

Напрегнатата тишина внезапно бе раздрана от остър плющящ звук, последван от приглушен стон; бяха започнали да налагат Роджър. Чуха се още удари. Общо шест, всичките съпроводени от все по-силни ридания, а последните две си бяха направо писъци. Две минути по-късно вратата се отвори и Роджър излезе от кабинета, накуцвайки, със зачервено лице и подути от плач очи, като потъркваше наболяващия го задник.

Директорът се появи на вратата.

— Сега вие, господин Саркисян.

С разтуптяно сърце и тежка буца в стомаха Крикор се подчини и влезе в кабинета с наведена глава. Знаеше, че го чака същата доза пердах, и при вида на поставената върху бюрото пръчка го побиха тръпки. Беше обречен. Спомни си накуцващия Роджър и неговото страдалческо лице и си пожела всичко да приключи бързо. Способен ли бе и сега да остане твърд? Подозираше, че ако беше там, мис Брокуей би наблюдавала внимателно как той понася наказанието.

Директорът взе пръчката, а ученикът постави ръка на колана си, за да го разкопчее и да свали панталоните си, подлагайки голия си задник на заслуженото наказание. Но господин Кар, макар че все още изглеждаше ядосан, изненадващо седна зад бюрото си.

— Престъплението, което извършихте, драги Саркисян, е просто отвратително от интелектуална гледна точка — заговори той. — Хитрувате, но по-лоша е пълната липса на почтеност. Това е безнравствено, неприемливо и недостойно поведение за джентълмен. В нашето училище няма място за такива неща. Джентълменът трябва винаги да се държи добре, да спазва правилата и винаги да бъде честен. — Директорът се прокашля. — Разбира се, господин Димбълби е по-виновният от двама ви. Все пак изгодата от тази лъжа се пада на него. Затова бе наказан по-строго и справедливо. Колкото до вас, драги Саркисян, надявам се днешните събития да ви послужат за урок. Урок за това как трябва да се държите в училище и бих казал, също и в живота. Бягайте далеч от пътя на лъжата и непочтеността. Бъдете достоен джентълмен и примерен представител на тази институция. — Той посочи вратата на кабинета. — Този път ще ви пощадя, като се надявам да си вземете поука. Следващия път няма да излезете през тази врата, а през портата на училището.

Изплашен, но облекчен, Крикор се извини за държанието си, обеща да не се повтори и когато вече нямаше какво да каже, се приготви да тръгва. Когато стигна до вратата, директорът отново го повика.

— Не мислете, че ще се измъкнете толкова лесно, Саркисян — каза англичанинът. — Утре искам на бюрото си няколко страници с прилежно изписана първата строфа от „Енеида“.

— Моля, господине?

Многоуважаваният Кар премигна и започна да рецитира по памет:

Arma virumque cano, Troiae qui primus ab oris

Italiam, fato profugus, Laviniaque venit

litora, multum ille et terris iactatus et alto

vi superum saevae memorem Iunonis ob iram;

multa quoque et bello passus, dum conderet urbem,

inferretque deos Latio, genus unde Latinum,

Albanique patres, atque altae moenia Romae.

— Искате да препиша строфата на лист ли, господине? Директорът наведе глава и започна да разлиства някакви документи, връщайки се към задълженията си. Изглеждаше, сякаш се бе отнесъл някъде далеч, но това бе само заблуда, защото след няколко секунди наруши внезапното си мълчание.

— Искам да я препишеш хиляда пъти — заяви той, без да вдига поглед. — Приятен ден, Саркисян.