Мъжът от Константинопол

XIV.

В МИГА, В КОЙТО МЪЖЪТ С ЛИЛАВА ВРАТОВРЪЗКА и дълъг засукан мустак влезе, в чакалнята настъпи гробна тишина. Седнали до прозореца с по един брой на „Таймс“ в ръце, Калуст и Хендрик разпознаха новодошлия и се спогледаха тревожно, преструвайки се, че не са го забелязали, и още повече забиха погледи във вестника. Но този малък театър не трая дълго, защото той се приближи и застана пред тях.

— Аз съм Уилям Дарси — представи се той. — Президент на „Англо-Персиян“.

Нямаше къде да се скрият. Двамата приятели свалиха вестниците и се направиха на учудени, че виждат и друг човек в чакалнята, сякаш не бяха забелязали кога е пристигнал.

— А, мистър Дарси! — възкликна холандецът, насилвайки се да се усмихне, и му подаде неохотно ръка. — Радвам се да се запознаем!

Тримата се поздравиха и Дарси се настани до тях, като кръстоса крака, очевидно чувствайки се като у дома си. Калуст остана мълчалив и с обичайното си непроницаемо изражение, като преотстъпи разговора на холандския си колега. Предпочете да наблюдава поведението на новодошлия и онова, което видя, никак не му хареса. Стори му се прекалено самоуверен, което вероятно означаваше, че конкурентът им от „Англо-Персиян“ имаше скрит коз. Но какъв ли? Опита се да преодолее съмненията си и си каза, че може би си въобразява.

— И вие ли сте тук за срещата с Първия лорд на Адмиралтейството? — попита президентът на „Англо-Персиян“ — Знаете ли дали адмирал Фишър ще присъства?

— Така изглежда.

Лаконичният отговор на Хендрик даде да се разбере, че не е в настроение за празни приказки. В чакалнята настъпи неловка тишина. Чуваше се само шумът от разлистването на вестници.

Дарси оправи вратовръзката си и след известно време се прокашля.

— Разбрах, че сте постигнали голям успех в Османската империя — каза той разсеяно, сякаш повдигаше темата, колкото да поддържа неангажиращ разговор. — Как беше името на компанията? — Присви очи, сякаш се опитваше да си спомни.

— Турска петролна компания, нали?

Двамата му събеседници не бяха много разговорливи и отново неспокойно се спогледаха.

— Да — промърмори Хендрик, който нямаше намерение да навлиза в подробности. — Точно така.

— Вярно ли е, че правителството на младотурците е дало концесията на тази компания?

— Аха — отвърна холандецът, стараейки се да звучи така, че нищо да не му се разбира.

— Моля?

Все пак не успя да го постигне.

— Да…

Със същата самоуверена усмивка Дарси отново прехвърли единия си крак върху другия.

— От известно време постоянно пътувам до Константинопол в опит да получа проклетата концесия — каза той. — Дадох луди пари на османците, те не престанаха да ми обещават, а накрая…

Калуст продължаваше да мълчи и както винаги прикриваше емоциите си, но Хендрик, неспособен да се владее, отново се насили да се усмихне и сви рамене, сякаш това нямаше нищо общо с него.

— Такъв е животът.

Президентът на „Англо-Персиян“ кимна, съгласявайки се с ироничната забележка.

— Тук сте прав — отвърна той. — Но нищо не пречи на „Англо-Персиян“ да се сдобие с дял от тази нова компания, нали така?

Двамата приятели отново се спогледаха, силно обезпокоени от фриволното поведение на конкурента си. Подобно изказване издаваше прекомерно нахалство. Как, по дяволите, си позволяваше да говори така?

— Опсявам се, че акциите ни не се продават — отвърна директорът на „Роял Дъч Шел“ с леден тон. — Но ако говорите с „Дойче банк“, може би те ще са склонни да се споразумеят с вас.

Дарси искрено се разсмя, сякаш бе чул някаква забавна шега.

— Много сте духовити!

При тази забележка Кауст се върна към вестника и се престори, че чете с интерес официално съобщение отпреди два дни — от 3 юли 1911-а, което даваше нови подробности за навлизането на бойния кораб Panther в пристанището на Агадир — въпрос, който силно вълнуваше автора на материала. Но арменецът всъщност трескаво анализираше поведението на конкурента си и казаното по време на краткия им разговор. Заключението бе ясно: Дарси със сигурност криеше нещо. Но какво?

В уречения час вратата на кабинета се отвори и мъж малко над тридесетте, с добродушно изражение и димяща пура между зъбите си поздрави и ги покани да влязат. Кабинетът беше просторен, с британското знаме зад бюрото и портрет на Джордж V окачен на стената. Животът е жесток, помисли си Калуст, взирайки се в Негово Величество; кралят е мъртъв, да живее кралят. Около седемдесетгодишен мъж с бели коси, облечен в тъмна униформа, покрита с медали на гърдите, седеше на почетното място на дълга маса. Когато тримата мъже от петролния бизнес влязоха в кабинета, той веднага стана да ги посрещне.

— Господа, представям ви адмирал Фишър — каза младият домакин, — най-великия морски вълк, когото нашата земя на мореплаватели е раждала!

Когато всички се настаниха около масата, Калуст ги разгледа един по един. Нямаше защо да се задълбочава върху Хендрик и Дарси, затова насочи вниманието си към останалите двама. Адмирал Фишър бе известен с буйния си темперамент и твърдите си убеждения. Говореше се, че по време на спор с Фишър покойният крал Едуард VII накрая му казал: „Бих искал да престанете да размахвате юмрук пред лицето ми“.

Колкото до домакина, Калуст не бе сигурен как да го определи. Новият Първи лорд на Адмиралтейството — най-високата длъжност във флота, заемана от гражданско лице, му се струваше обикновен младеж, който се стараеше да прилича на мъж. Имаше вид на находчив, със силна воля и склонност към напълняване, живите му очи издаваха проницателност и чувство за хумор.

— Причината да ви поканя, както сигурно предполагате, е свързана с много важен избор, пред който е изправен Британският кралски флот — заяви Първият лорд на Адмиралтейството в началото на срещата. — Дали да продължим да ползваме въглища като гориво за бойните ни кораби, или да минем на петрол?

— Петрол! — извика веднага адмирал Фишър и удари силно по масата. — Златното ми правило, мистър Чърчил, е никога да не позволяваме на другите да ни изпреварят! Твърдо вярвам, че само петролът може да гарантира…

Като видя как адмиралът превъзбудено започна да защитава все същите си твърди убеждения, Първият лорд на Адмиралтейството — младият и амбициозен Уинстън Чърчил, вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Успокойте се, господин адмирал — прекъсна го той като коняр, който укротяваше див кон. — След малко ще ви дам думата, не се тревожете. Позволете ми първо да изложа въпроса пред нашите гости, за да можем все пак да го обсъдим.

— О, извинете — изчерви се адмирал Фишър. — Разбира се…

След като вече можеше спокойно да се изкаже, Първият лорд на Адмиралтейството блажено си дръпна от пурата и издуха облак дим с екзотично ухание.

— Както знаете, в правителството няма единомислие по въпроса — продължи той. — Поради липса на средства министърът на финансите — мистър Лойд Джордж, не е съгласен да инвестира в петрол за флота. Парите не стигат за всичко. За да построим нови кораби, трябва да прекратим пенсионната реформа, която подехме само преди две години. Това е решение, което…

— Нима ще рискуваме британското морско превъзходство заради старците? — възмути се адмирал Фишър. — Така ли се гради империя в днешно време? Това ли е начинът да…

— Успокойте се, господин адмирал — отново каза Чърчил.

— Моля ви, позволете да довърша.

Адмирал Фишър наведе глава като дете, което току-що са хванали да бърка в кутията с бонбони.

— Извинете.

Първият лорд на Адмиралтейството отново си дръпна от пурата.

— Трябва да кажа, че известно време бях съгласен с господин Лойд Джордж. Но си промених мнението. — Посочи към вестниците, подредени на масичката в кабинета. — Не знам дали сте чели новините. Преди няколко дни германски боен кораб навлязъл в пристанището на Агадир — очевиден опит за провокация. Това веднъж завинаги ме убеди, че германците са враждебно настроени и искат да предизвикат военноморските ни сили.

Адмирал Фишър използва момента да се намеси.

— През следващите години Германия ще се превърне в най-големия враг на Англия! — извика той. — Рано или късно, ще водим война! Помнете ми думата!

— Да, от това се опасявам — съгласи се Чърчил. — Римляните са казвали si vis pacem para bellum. И са имали право. Ако искаш мир — готви се за война! Ако пренебрегнем хвърлената ръкавица от страна на германците, един ден ще осъмнем с хуните пред портите ни. За да имаме мир, трябва да сме готови за война. — Той махна с ръка по посока на останалите в кабинета. — Ето защо ви поканих на тази среща. За мен случилото се в Агадир означава, че германците подготвят офанзива. За да се изправим срещу тях, трябва да внесем промени във флота. Но дали наистина петролът е решение?

Хендрик отвори уста, за да отговори, но преди да е казал и думичка, адмирал Фишър вече се бе разпалил.

— Това е единственият начин! — твърдо заяви той. — Германия демонстрира своята Weltpolitik^[69], или политика за завладяване на света, а кайзерът е решил да създаде морски флот, който да се мери с английския. И дума да не става! Английското морско превъзходство не може да се поставя под въпрос! И за да го постигнем, трябва да модернизираме корабите си.

— В това няма спор, господин адмирал — побърза да уточни Чърчил. — Сега обсъждаме дали флотът трябва да използва петрола като гориво. Какви всъщност са предимствата на тази суровина?

Преди отново да бъде изпреварен от адмирал Фишър и нетърпелив да блесне с познанията си, директорът на „Роял Дъч Шел“ побърза да се намеси.

— Петролът има много преимущества, мистър Чърчил — увери го Хендрик. — Кораб, задвижван от петрол, достига максимална скорост по-бързо от този на въглища. Освен това самата максимална скорост е по-висока.

— Най-високата скорост, която нашите крайцери достигат, е двадесет и един възела — обясни адмиралът. — Обаче германците строят кораби, задвижвани от петрол, които развиват двадесет и пет възела. Както знаете, скоростта е основен фактор в битка. Не можем да ги оставим да ни изпреварят!

— Да не забравяме и по-лесната поддръжка — добави холандецът, притеснен да не му вземат думата. — Един моторен кораб може да остане в открито море по-дълго от този, задвижван с въглища. Освен това може да се зарежда с гориво в морето, ако водата е спокойна; нещо, невъзможно за парахода.

Но адмирал Фишър не отстъпваше. Всъщност той разполагаше със сведения относно важни оперативни въпроси, свързани с военноморските стратегии, които мъжете от петролния бизнес не познаваха. Ето защо той отново лесно взе думата.

— Мистър Чърчил, забелязали ли сте, че параходите изпускат черни облаци дим? Това позволява на врага да забележи приближаването им отдалеч и затруднява всяка изненадваща маневра. Моторните кораби не оставят никаква диря във въздуха, което ги прави почти невидими, когато са далеч. Ако германците се сдобият с такива, а ние си запазим въглищата, нашите кораби ще се превърнат в движещи се мишени. После идва проблемът със захранването на пещите. При моторните кораби е лесно, тъй като горивото е течно и трябва само да се налее в двигателя. Но не така стоят нещата с въглищата, както знаете. Една четвърт от екипажа непрекъснато хвърля въглища в пещите, което е истинско разхищение на работна ръка. Случвало ни се е по време на битка да преразпределяме мъжете на оръдията да хвърлят въглища в пещите. Това е опасно и ни прави по-уязвими в решителни моменти на битка. Петролът спестява и този проблем.

Първият лорд на Адмиралтейството вдигна ръце, давайки да се разбере, че се предава, и заговори с пура в уста.

— Добре, добре, разбрах! — възкликна Чърчил. — Но за какво ни е водка, щом имаме уиски?

Думите му накараха всички присъстващи почти едновременно учудено да повдигнат вежди.

— Моля?

— Този въпрос ми задават министрите винаги, когато заговоря за модернизирането на флота с моторни кораби. Имаме планини от въглища в Уелс и нито капка петрол на огромната ни територия. Защо да заменяме въглищата, с които разполагаме, с петрол, който нямаме?

— Извинете, мистър Чърчил — каза Хендрик, — но „Роял Дъч Шел“ разполага с петролни концесии на много места в света. В състояние сме без проблем да гарантираме доставките.

— „Англо-Персиян“ също — побърза да добави Дарси. — Кладенците ни в Персия разполагат с достатъчно петрол, за да осигурят военноморския ни флот за десетилетия напред.

В отговор Първият лорд на Адмиралтейството издуха нов облак дим и изглеждаше изцяло съсредоточен в пурата, която прехвърляше между пръстите си.

— Всичко това е много хубаво — каза той, без да вдигне поглед. — Но какво ще стане, ако врагът прекъсне доставките на гориво по време на война? Какво ще правим тогава?

Изправени пред такъв песимистичен сценарий, мъжете не отговориха. Знаеха, че проблемът е напълно възможен, и никой от тях нямаше решение. Освен ако не открият петрол в земите на Негово Величество… Там беше сериозен проблем.

— Значи, казвате — промърмори адмирал Фишър, — че ако изберем петрола, няма да имаме сигурност на доставките…

— Точно така.

В кабинета отново настъпи напрегната тишина. В този момент един от присъстващите се размърда и енергично поклати глава.

— Не виждам проблем.

— Моля?

Калуст, който дотогава не бе обелвал и думичка, се прокашля и се наведе към масата, което му придаде внушителен вид, въпреки дребното му тяло.

— Какво се пее в онази наша патриотична песен? — попита той с мек тон. — Britannia rules, нали? Ето ви отговора. Britannia rules!^[70]

— Не ви разбирам — отвърна Чърчил. — Какво имате предвид?

Изражението на арменеца с британско гражданство остана непроницаемо, сякаш носеше маска.

— За да владеем моретата, трябва да минем на петрол. Като контролираме морските пътища, никой няма да може да спре доставките ни. Това е отговорът. Превъзходството във военното корабоплаване е едновременно средство и цел. Разбирате ли?

Естествено, разбраха. Останалите двама мъже от петролния бизнес и адмирал Фишър се усмихнаха пред простото и все пак брилянтно решение, но Първият лорд на Адмиралтейството все още обмисляше последните думи на арменеца. Не беше лесно да реши.

— Значи, според вас, ако използваме петрол, проблемът с доставките ще се разреши от само себе си, защото гарантира контрол над океанските пътища? — Той бавно изпусна струя дим. — Признавам, че звучи примамливо. — Погледът му се спря върху адмирал Фишър. — Какво мислите?

Последва предвидимо възторжен отговор.

— Пълен напред към петрола!

Уинстън Чърчил погледна бележките си.

— Вече имаме петдесет и шест разрушителя, задвижвани изцяло от петрол, и седемдесет и четири подводници — пресметна той. — Крайното решение засяга крайцерите „Кралица Изабел“ — най-добрите ни бойни кораби. Трябва да построим пет, но все още не сме решили с какво гориво да ги захранваме. Ако изберем петрола, няма да има връщане назад, предвид че сигурността на доставките не е напълно гарантирана. Наистина ли мислите, че трябва да действаме?

Старият адмирал посочи към Калуст.

— Смятам, че господин Саркисян вече предложи решение на този проблем.

Умните очи на Първия лорд на Адмиралтейството за момент се взряха в Калуст. Сетне младият политик отиде до бюрото си, за да потърси някакъв документ. Върна се на масата и го показа на останалите. Официална заповед за построяването на пет моторни крайцера. Той тежко се отпусна на стола си, въздъхна шумно, сякаш за да събере кураж, извади писалка от вътрешния джоб на сакото си и с бързо движение надраска името си в края на документа.

— Господа — каза тържествено той, провлачвайки думите с мелодична интонация. — Кралският флот на Негово Величество току-що се гмурна в петрола. Това решение, както навярно предполагате, поражда редица въпроси. Няма да ви изброявам всички, а ще обърна внимание само на тези, които ви засягат пряко. Снабдяването.

— А! — прекъсна го Хендрик. — Колкото до това…

Първият лорд на Адмиралтейството вдигна пълната си ръка и с императорски жест го накара да замълчи.

— Каквото и да кажете, аз залагам на петрола, преди да съм разрешил проблема със снабдяването — заяви той, повишавайки тон, за да попречи на холандеца да се намеси. — Така се изправяме пред множество трудности. — Размаха пурата към събеседниците си. — Великобритания разполага само с две компании за доставки на петрол — „Роял Дъч Шел“ и „Англо-Персиян“. Това сте вие. На вас се пада задачата да намирате петрол, да го добивате на приемлива цена и да го доставяте евтино и редовно в мирно време и абсолютно сигурно по време на война. — Замълча, за да придаде драматизъм на думите си. — Помислете си добре. — Умните му очи се местеха между Хендрик, Калуст и Дарси, сякаш ги преценяваше. — Наистина ли сте готови за такава отговорност?

— Разбира се! — отвърна уверено Хендрик. — „Роял Дъч Шел“ разполага с достатъчно терен и транспорт, за да покрие нуждите на Англия.

Чърчил се взря в Калуст, принуждавайки го да наруши мълчанието, в което той се чувстваше най-комфортно.

— Както знаете, аз съм индивидуален играч — защити се Калуст. — Но проучвам нови концесии, които несъмнено ще разширят дейността на „Роял Дъч Шел“ и ще гарантират спокойствието на правителството на Негово Величество.

— Месопотамия ли имате предвид?

Мъжът от Константинопол повдигна гъстите си вежди, учуден че Първият лорд на Адмиралтейството споменава именно тази концесия.

— Ами… да.

Чърчил и Дарси си размениха многозначителни погледи, които не убягнаха на останалите двама.

— Научих за учредяването на Турската петролна компания, която ще експлоатира петролните богатства на Месопотамия — Чърчил прониза Калуст и Хендрик с леден поглед. — Искам да продадете вашия дял на „Англо-Персиян“.

Холандецът и арменецът отвориха широко очи, чудейки се дали са чули правилно.

— Моля?

— В интерес на Великобритания е „Англо-Персиян“ да притежава контролния пакет на тази нова компания. Следователно ще ви бъда благодарен, ако предоставите вашите акции на господин Дарси, за да…

Неспособен да владее буйния си темперамент, Хендрик изведнъж скочи на крака, целият тресящ се от възмущение.

— Никога! — извика той. — Никога, чувате ли? Как се осмелявате дори да го предлагате?

— Господин Ван Тигелен, трябва да се успокоите — посъветва го домакинът. — Във ваш интерес е да действате съгласно желанията на правителството на Негово Величество.

— Затова ли ме поканихте на тази среща?

— Всъщност да.

Директорът на „Роял Дъч Шел“ рязко протегна ръка на изненадания Първи лорд на Адмиралтейството, кимна на останалите мъже в кабинета и решително се отправи към вратата.

— За мен въпросът е приключен — заяви той. — Приятен ден!

Чърчил и Дарси го проследиха с поглед, смаяни от неочакваната реакция, докато лицето на Калуст остана спокойно, а адмирал Фишър очевидно не разбираше какво става. Без да се обръща назад, Хендрик невъзмутимо отвори вратата и излезе.