Мъжът от Константинопол

VIII.

ГЛАСОВЕТЕ HA ПРОДАВАЧИТЕ HA ВЕСТНИЦИ В ХАЙД ПАРК привлякоха вниманието на Калуст. Както всеки ден в този час, арменецът бе излязъл за сутрешната си разходка. Когато мина покрай младежите с вестниците, се смая от новините, които те подвикваха, размахвайки сутрешните ежедневници.

— Кланета в Русия! — провикваше се единият. — Мюсюлмани убиват християни! Прочетете повече в „Таймс“!

— Само в „Дейли Телеграф“! Татарите унищожават Баку! Всичко в „Дейли Телеграф“!

Потресен от новините, разгласявани от вестникарчетата, Калуст се приближи и им даде шепа монети. Зашеметен от всички тези думи, той се подпря на бастуна си и с неуверена стъпка се заклатушка към най-близката скамейка, за да прочете вестниците. Новините бяха направо смазващи.

Цяла Русия се тресеше от стачки и сблъсъци. В интерес на истината това не го изненада. Вече от няколко години напрежението ескалираше, а само преди няколко месеца, през декември 1904-та, ситуацията излезе от контрол, когато бунт и убийства пред Царския зимен дворец в Санкт Петербург предизвикаха бурни протести в цялата страна. Недоволството стигна дори до Кавказ и отново блокира работата по петролните терени в Баку. Новото, което вестниците съобщаваха, бе, че руското управление, в страха си от протестиращите в Баку, раздало оръжие на татарите мюсюлмани. Резултатът се оказал катастрофален. Татарите се обърнали срещу арменците и убили хиляди.

— Глупак! — извика Калуст, докато четеше. — Този цар е истински глупак!

„Дейли Телеграф“ пишеше, че петролните терени в Баку са били унищожени от татарите, но не съобщаваше повече подробности. Калуст нетърпеливо разлисти „Таймс“, за да научи повече, но и там нямаше подробности. За сметка на това, за отвличане на вниманието имаше обширна статия за Руско-японската война, избухнала предишната година по вина на царя и превърнала се и поредната катастрофа за Москва. Руснаците бяха изгубили Порт Артур, Балтийският флот бе потопен при Цушима, а войската им бе дала осемдесет хиляди жертви при Мукден. Пишеше още, че екипажът на броненосеца „Потьомкин“ вдигнал стачка сред редица други демонстрации в Севастопол, Владивосток, Кронщат и хаосът бе обхванал цялата страна.

— Русия е загубена! — въздъхна Калуст. — Това е краят.

С внезапна решимост той стана от пейката и пресече улицата на път към дома си. Това не бе ден за разходки. Когато пристигна на Хайд Парк Гардънс 38, завари лекаря си да го чака. Тогава си спомни, че имаше час за седмичния преглед.

— Днес нямам време, докторе — каза той с нотка раздразнение в гласа. — Не знаете ли новините? Трябва веднага да отида в кабинета си!

Като го видя в това състояние, доктор Аджемян разтревожено повдигна вежди.

— Какво става?

— Баку гори! Не знаете ли?

Лекарят посърна.

— А, да… Ужасно, наистина — отбеляза той. — Царят е полудял! Разбрахте ли, че е раздал оръжие на татарите?

Калуст се запъти директно към спалнята си и направи знак на лекаря да го последва.

— Вие как мислите? — отвърна той, докато вече събличаше пуловера си. — Те съсипаха Баку.

— Статиите във вестниците са ужасяващи! Фактът, че татарите са опожарявали петролните полета и хладнокръвно са разстрелвали работници, това е…

Калуст спря да се съблича и изгледа лекаря така, сякаш искаше да го изпепели с поглед.

— Какво? — прекъсна го той. — Къде го пише?

Доктор Аджемян сякаш се смали под ожесточения поглед на Калуст.

— Ами… В „Обзървър“. Не го ли видяхте?

— Не. Какво казват?

— Изглежда, са подпалили кладенците и сондажните кули, предизвиквайки истински огнен ад из целия полуостров. После обградили района и застреляли всички, които се опитвали да избягат от пламъците. Вестникът цитира телеграма, в която се казва, че Баку прилича на Помпей през последните си дни — навсякъде има огън, пушек, гърмежи, експлозии и крещящи хора. Казват, че димът бил толкова черен, че закрил слънцето и денят се превърнал в нощ.

Калуст дълго стоя в коридора, опитвайки се да възприеме цялата тази информация. Значи, кладенците горяха? Какви последствия имаше това за него? Дали Зиновиев е успял да избяга? Още ли имаше петрол, който да продава?

— Мили боже!

Той се обърна и се отправи към стаята, по-решителен от всякога. Съблече се и си сложи костюм „Севил Роу“. Без повече да се бави, бързо излезе и каретата го закара право в кабинета му на Сейнт Хелън Плейс. Прецени положението като сериозно и че трябваше веднага да изпрати телеграма на Зиновиев, за да разбере какво става.

Когато влезе, съзря Робърт Кук, който държеше пощенски плик. Без да обръща внимание на поздрава му „Добър ден“, тъй като всъщност денят не беше никак добър, арменецът изтръгна писмото от ръцете му.

Разкъса го нетърпеливо, обзет от отчаяние. Разгърна листа и забеляза, че бе изпратено от Баку.

КЛАДЕНЦИТЕ СА УНИЩОЖЕНИ

СЪОРЪЖЕНИЯТА СА ОПОЖАРЕНИ

КРАЙ С ПЕТРОЛА СТОП

ТРЯБВАШЕ ДА БЯГАМ СТОП

ЗАТВОРИ ПРЕДСТАВИТЕЛСТВОТО СТОП

ЗИНОВИЕВ

— Какво има, сър? — попита Кук. — Какво става?

Калуст остави телеграмата на бюрото с дълга въздишка и се взря в секретаря си с празен и отчаян поглед.

— Приключихме с петрола в Баку.

Всяка сряда в пет следобед в голямата къща на Хайд Парк Гардънс 38 имаше обществено събитие. Още от дете Нунуфар бе свикнала с големите приеми, които бяха наистина обсебващи в бурния социален живот на семейство Берберян като най-видните банкери в Османската империя. Сега, като омъжена жена, тя нямаше намерение да изоставя тези си навици, които смяташе за задължителни за хората с амбиция да заемат подобаващо място в обществото.

— Имате изискан вкус, госпожо Саркисян — поздрави я един от гостите — Чарлз Рубенщайн, с чаша ликьор в ръка. — Вашите приеми са дори по-забележителни от тези на господин баща ви, когото имах привилегията да познавам.

— О, много сте мил — изчерви се Нунуфар, докато галеше пекинеза в скута си. — Но се опасявам, че тези скромни коктейли не могат да се мерят с онези, които майка ми организираше.

В салона имаше десетки гости, които оживено разговаряха помежду си, пиеха шампанско и похапваха предястия като задушени охлюви, гъши дроб или знаменитите ortolans farcis a la Talleyrand^[61]. Великата английска аристокрация все още оставаше недостъпна за Саркисян, но домакинята канеше гости от финансовите среди, предимно еврейски банкери, като Рубенщайн и други — всички те лични приятели на крал Едуард VII, артисти, дипломати и, разбира се, партньорите на съпруга ѝ от петролния бизнес, между които Филип Блейк или Хендрик ван Тигелен, който този път се бе отбил в Лондон.

Главата на семейството, както обикновено, дойде късно. Сутринта Калуст бе прегледал списъка с гостите, но настоя да се появи по средата на вечерта; намираше това за най-удачно.

— Как сте, господин посланик? — попита арменецът на влизане, поздравявайки френски дипломат. След това се здрависа с мъж с папийонка — уредника на Националната галерия. — Драги сър Кенет! Радвам се да ви видя! Кога ще ми покажете още картини? Вашите беседи за изкуството са толкова завладяващи!

— Едва чул отговора, той вече бе вперил поглед в красивото момиче, заобиколено от обожатели. — Елалийн! Каква изненада! Достави ми истинско удоволствие да ви гледам в Уест Енд в онзи ваш мюзикъл… Как му беше името? The Beauty of Bath, нали така? Бяхте великолепна! Великолепна! Но най-много ми хареса да видя името ви, изписано с огромни букви на афиша на Екс Тиътър: Елалийн Терис! Истинска класа!

Не можеше да се каже, че Калуст се чувстваше на място. Въпреки че се опитваше да бъде общителен, тези приеми противоречаха на вродената му мизантропия и го изтощаваха. Но какво можеше да направи? Тези приеми в сряда му предоставяха възможност да завърже полезни контакти — нещо, което след замразяването на бизнеса на Зиновиев бе много важно. Краят на голяма част от независимите производители в Баку, чиито представител в Европа беше Калуст, бе истински удар по джоба му. Но само удар, все пак не бе краят на света. Всъщност руският петрол вече не се търсеше на световния пазар заради завишените цени, дължащи се на неефикасната експлоатация и новото облагане на транспорта, наложено от царя. Ето защо от известно време арменецът проучваше други възможности.

— Най-сетне се появихте, приятелю! — чу се възглас с префърцунен английски акцент. — По мое мнение най-труден за откриване на този прием е домакинът! Каква ирония, а?

Калуст бързо разпозна гласа.

— Филип! — възкликна той. — Е? Забавлявате ли се?

Филип Блейк повдигна русите си вежди.

— Какво става, Саркисян? Преди малко говорих с румънския посланик и научих някои неща, които биха могли да ви заинтересуват. — Направи му знак да го последва. — Хайде, елате.

Англичанинът, който бе напуснал Ротшилд, за да се посвети на политическата си кариера, наскоро бе станал депутат. Все пак трябваше да запази източниците си на доходи, които включваха и комисионните от Калуст. Затова, когато заведе домакина при посланика на Румъния, той просто откриваше поредната възможност за бизнес за себе си и арменското си протеже.

— Много съм чувал за вас — каза румънският посланик, когато английският депутат го представи на Калуст. — Затова помолих нашия общ приятел господин Филип Блейк да ми уреди покана за този прием.

— Наистина ли? — учуди се домакинът, предчувствайки, че срещата им не е случайна. — Е, какво има?

Посланикът гръмко се изсмя.

— Има петрол! — весело възкликна той. — Интересувате ли се от нашите залежи във Влахия?

— Разбира се, но чух, че Ротшилд имал монопол там.

— Имал! Добре го казахте. Монополите обаче не са здравословни и моето правителство иска да предостави терените и на други компании. Мислим да основем нова фирма, за да добиваме този петрол. Ще я наречем „Астра-Романа“. Проблемът е, че ни липсва капитал и ноу-хау. — Той посочи към събеседника си. — Ето къде ще се включите вие, ако желаете, разбира се. — Наведе се към него. — Заинтересован ли сте?

Калуст откъсна поглед от дипломата и почти инстинктивно потърси Хендрик ван Тигелен, който разговаряше оживено с един от секретарите на Външно министерство.

— Още тази седмица ще ви дам отговор — каза той и се сбогува, ръкувайки се с посланика. — Беше ми приятно.

Арменецът се промъкна между гостите, поздравявайки ги любезно; усмихваше се на едни, казваше по две думи на други и понякога дори се спираше за кратък разговор. Разстоянието от единия край на салона до другия не беше толкова голямо, но в тези случаи му се струваше огромно. Накрая, след като се наложи да изслуша няколко монолога, успя да се добере до директора на „Роял Дъч Шел“ и да го измъкне от разговора, който водеше от няколко дълги минути с един бюрократ от Уайтхол.

— Никога не съм бил на прием, на който домакинът пристига последен — изграчи Хендрик. — Как върви след раздялата ви със Зиновиев?

— И по-зле може да е — отвърна Калуст. — Проблемът не е Зиновиев, а Русия. Не забравяйте, че дори Ротшилд и Нобел срещат трудности в Баку. Знаете ли какво ще ви кажа? По-добре да спрем да разчитаме на кавказкия петрол.

Холандецът се намръщи.

— Ако изгубим руснаците, драги, трябва да има с кого да ги заменим. Няма да издържим само с кладенците в Суматра и Борнео. Имате ли нещо предвид?

Арменецът кимна.

— Румъния.

Хендрик изненадано го зяпна.

— Шегувате ли се? — разсмя се той. — Още от времето на Дракула единственото, което румънците могат да добиват, е кръв!

Калуст остана сериозен, давайки да се разбере, че не се шегува.

— Румъния, Хендрик, разполага с терени, които не са за подценяване — изтъкна той. — Във влашките плата има много петрол и аз ви предлагам да се заемем. Ако изгубим Кавказ, трябва да гледаме към Карпатите. Нямаме друг избор.

— Но, доколкото знам, на румънска територия действа Ротшилд — отбеляза холандецът. — Как предлагаш да влезем там?

Домакинът заговори по-тихо.

— Като се включим в учредяването на румънска компания — каза той. — Имам сведения, че се готви нещо такова. — Но работите по добива на петрол са прекалено скъпи и румънците нямат достатъчно средства. Така се включваме ние. Ако „Роял Дъч Шел“ има готовност, аз ще намеря парите. Не се тревожи.

— Как?

Домакинът посочи към Чарлз Рубенщайн, който разговаряше с Нунуфар в средата на салона.

— Не забравяйте, че имам връзки в банковите среди — напомни той. — Калуст замълча, докато наблюдаваше изражението на събеседника си. — Какво мислите? Да действаме ли?

Хендрик скръсти ръце на гърдите си.

— Карпатите, значи… Наистина ли смятате, че там има място за нас?

— Според моите източници — да.

След миг на размишление лицето на едрия холандец бе озарено от пленителната му усмивка и той кимна утвърдително.

— Добре тогава, да го направим.

Обичайните пътувания до Париж заплашваха да се превърнат в истинско изпитание винаги когато Нунуфар искаше да го придружи. Напоследък жена му често настояваше да пътува с него при ежемесечните му посещения във Франция. Калуст отиваше в Париж привидно по бизнес дела, но и с намерението да споделя леглото и други лечебни удоволствия с красавицата, която живееше в апартамента му в „Риц“. Нунуфар искаше да пазарува, да ходи на театър и да се разхожда в Булонския лес. Макар и огромен град, Лондон ѝ се струваше прекалено груб и простоват, много различен от изтънчения и артистичен Париж.

Винаги когато жена му и синът му решаваха да го придружат, на Хайд Парк Гардънс се събираше цял отряд от слуги, неколцина носачи на куфари, двама готвачи и един valet de chambre^[62]', изглеждаха така, сякаш отиваха на сафари. Групата заемаше три купета във влака и спретваше истеричен спектакъл по гарите и пристанищата, през които минаваше.

— Ах, така имам нужда от соли! — негодуваше Нунуфар, размахвайки силно ветрилото си. — Тези пътувания направо ме довършват. Уф, какъв ужас! Изморена съм…

Веднъж пристигнали в Париж, мадам Дюпре ги посрещаше на гарата с две коли, които ги откарваха до симпатичния апартамент на четвъртия етаж на Ке Д‘Орсе 27, който шефът ѝ наскоро бе наел. Нунуфар, Крикор и конвоят слуги се настаняваха там, а Калуст се отправяше към лъскавите си покои в Риц.

— Не ме взимай за глупачка — каза веднъж съпругата му с леден глас. — Много добре знам какво става в хотела!

Калуст се изчерви от срам.

— Уверявам те, че… само спазвам предписанията на лекаря — заяви твърдо той, трудно преодолявайки неохотата си да обсъжда с жена си толкова деликатен въпрос. — Доколкото знам, не ти липсва нищо, нали?

Тя го изгледа гневно.

— Просто искам да знаеш, че не съм глупачка.

Нунуфар прекарваше по-голямата част от времето си в Париж в пазаруване в Кало Сьор — големия моден магазин, за който работеха едни от най-изтъкнатите френски дизайнери, и Калуст подозираше, че именно там е научила за момичетата, които живееха в „Риц“. Та нали мадам Дюпре ги обличаше толкова стилно от магазина на улица „Тебу“? Въпреки класата си, това място се оказа истински клюкарник.

Тъкмо бяха влезли в галерия „Аполон“ в Лувъра, когато Калуст внезапно спря пред една гръцка статуя и се обърна към асистентката си.

— Момичето, което сега живее в апартамента ми, вече навърши осемнадесет — отбеляза той, сякаш това му бе хрумнало току-що. — Времето ѝ изтече. Моля, освободете я, когато замина за Лондон.

Мадам Дюпре неохотно завъртя очи.

— О, не! — въздъхна тя. — Правят невъобразими сцени винаги когато им казвам да си тръгнат. Последния път трябваше да викам персонала, за да я изведе на улицата. Много неприятно, не можете да си представите! Знаете ли? Момичетата свикват c луксозния начин на живот и смятат, че им се полага по право! Ужасно досадно е!

— Ами… — учуден запита Калуст — възнаграждението, което им давам накрая?

— Това малко ги успокоява, наистина. Като видят парите, някои покорно си тръгват. — Тя въздъхна. — Но последната… истински кошмар! Надявам се с тази да мине по-добре.

— Ако протестира, кажете, че няма да ѝ платите. Така веднага ще я поставите на мястото ѝ.

Асистентката кимна.

— Прав сте — каза тя. — А колко да ѝ дам? Както обикновено ли?

— Да. Десет хиляди франка. Това са много пари, не мислите ли?

Мадам Дюпре се усмихна.

— И как иначе? С тези пари момичето може да си живее пребогато! — Прехапа устната си. — Ами заместничката ѝ? Имате ли предвид някоя?

Те тръгнаха отново и разглеждаха подробно фреските, които украсяваха разчупения таван на галерията. Арменецът бръкна във вътрешния джоб на сакото си извади син лист от тефтер, от онези, които постоянно носеше у себе си, за да си записва идеите, които му хрумваха. Подаде го на асистентката си.

— Тази сутрин закусих в кафе „Прокоп“ и там забелязах млада сервитьорка — каза той. — Управителят ми даде адреса ѝ. Тя е от Нормандия, с млечнобяла кожа, каквато никога не съм виждал! Говорете с нея и я подгответе, както обикновено. Цветя, бижута „Картие“ и така нататък. — Калуст рязко махна с ръка. — Но не я водете в Кало Сьор, ясно? Жена ми ходи там и мисля, че някой от персонала се е раздрънкал и ѝ е разказал за моето… лечение. Няма да е добре Нунуфар да я срещне там. Не искам скандали.

Мадам Дюпре хвърли поглед на адреса, записан на листчето, но не успя да разчете първите думи.

— Какво е това?

Калуст погледна и се усмихна въодушевено.

— Името ѝ — каза той с известен блясък в очите. — Казва се Йожени.