Мъжът от Константинопол

IV.

НОВИНИТЕ ЗА БУРЯТА В ЮЖНА ИТАЛИЯ ЗАСТИГНАХА КАЛУСТ седмица по-късно една сутрин по телефона — апарат, който бе наредил да инсталират в дома му и който се оказа изключително полезен. Обади се в службата, за да научи новини за Мюрекс — танкера на „Шел“, който плаваше във водите на Средиземно море с товар на Зиновиев от Баку. След това звънна в клиниката в Холбърн и нареди на лекаря да го посети вкъщи. Той го помоли да му даде два часа, тъй като имаше пациенти, които го чакаха, но това не убеди събеседника му.

— Идвайте веднага! — заповяда Калуст. — Затова ви плащам толкова!

Доктор Аджемян беше арменец от старата школа, а дългата бяла брада му придаваше вид на същински католикос на Светата Арменска църква. След като богатият му сънародник така настояваше, Аджемян нямаше друг избор, освен да отложи прегледите и веднага да тръгне към дома на Калуст. Двадесет минути по-късно пристигна на Хайд Парк Гардънс 38 с неизменното си кожено куфарче.

— Следвахте ли стриктно предписанията, които ви дадох — попита той, след като преслуша пациента. — Включително и упражненията?

— Всяка сутрин.

— Добре ли се храните?

— Да, без месо.

— Тогава какво ви притеснява?

След като лекарят го прегледа, Калуст отново сложи ризата си и закопча копчетата.

— Съществува ли еликсир на младостта?

Доктор Аджемян се засмя, златните му зъби блеснаха в устата му.

— Доколкото знам, не. Защо питате?

— Като дете случайно попаднах в харем — разказа Калуст.

Отивах на училище с парахода, който пресичаше Босфора, и не помня как, нито защо, се озовах в каютата, запазена за харема. Един евнух ме погна. Но по повод на това неочаквано посещение ми казаха, че турските паши винаги държали в харема си момичета, които нямат и осемнадесет години. Вярвали, че да спят с такива жени, удължава младостта им. — Той хвърли любопитен поглед към лекаря. — Вярно ли е, докторе?

Доктор Аджемян кимна.

— Всъщност да. Турците имат теория, която, мисля, е научно доказана, че сексът между млада жена и по-възрастен мъж подмладява мъжа. Тоест, това е добре за него и… лошо за нея, разбира се. Той получава младост, тя я губи.

Пациентът слушаше внимателно. Когато лекарят млъкна, Калус потри ръце, както правеше винаги, когато потъваше в мислите си. После изведнъж скочи, сякаш се бе върнал в настоящето, и се взря в събеседника си.

— Разбрах, докторе.

След като обядва на новото си любимо място в Лондон — ресторанта на хотел „Карлтън“, той мина през службата на Сейнт Хелънс Плейс, за да научи нещо ново за Мюрекс.

— Мюрекс се движи по разписание, мистър Саркисян — информира го Робърт Кук, млад адвокат и негов секретар, на когото бе поверил ежедневните задачи. — Но, страхувам се, че не мога да кажа същото за Баку.

— Какво означава това?

Кук му подаде дълъг лист хартия, изписан плътно с печатни букви.

— Вижте този текст на телеграфната компания „Ройтерс“, сър — каза той. — Пристигна по обяд.

Заинтригуван, Калуст взе листа и когато започна да чете, сърцето му подскочи. Дългата статия започваше плашещо: „Стачка парализира Баку. Работнически протест блокира петролната индустрия в Кавказ“. Пишеше още, че руската полиция е извършила редица арести, овладяла е ситуацията, но напрежението остава. Лидерът на стачното движение Йосиф Джугашвили, познат под псевдонима Коба, заплашвал да поднови протестите като форма на борба, която наричал „диктатура на пролетариата“.

— Положението в Русия става все по-лошо — процеди арменецът през зъби и върна листа на секретаря. — Новият цар е такъв глупак! Вместо да оправи нещата в Баку, позволи районът да се превърне в развъдник на размирници. — Поклати глава. — Това няма да свърши добре…

Новината бе погълнала Калуст до такава степен, че му отне известно време да забележи знаците, които му правеше Кук.

— Дошъл е господин Китабджи — каза англичанинът, кимайки към чакалнята. — Иска да говори с вас.

Калуст отиде в кабинета си и покани посетителя да влезе. Мъжът се представи като генерал Антоан Китабджи, грузинец, който изпълняваше длъжността на генерален директор на Персийската митница. След като размениха любезности и си поговориха за нещата в Кавказ, посетителят спря да увърта и обясни защо е дошъл.

— За жалост, моето правителство среща огромни трудности с бюджета — каза генерал Китабджи — и реши да отдаде на концесия минни терени, за да спечели пари и да се справи с проблема.

— Проблем ли? Какъв проблем?

Смутен от въпроса, генералният директор на Персийската митница притеснено се усмихна.

— Да кажем, че шахът е човек с особен нрав… Как да ви обясня… прахоснически нрав.

— А…

Китабджи се наведе да отвори куфарчето си и извади документи с текст, изписан с арабски символи и превод на френски.

— Поръчаха ми да намеря концесионер за терен с петролни залежи в Персия. Цената, която моята страна определи, е петнадесет хиляди лири. Препоръчаха ви като човек — специалист в областта, който, в замяна на прилична комисионна в моя полза, би могъл да се заинтересува от концесията. Прав ли съм?

Калуст се почеса по брадата, докато обмисляше въпроса.

— Дайте ми две седмици и ще ви отговоря.

В момента, в който мъжът напусна кабинета му, Калуст забрави за предложението. Загрижен за последствията от страшните новини около стачките в Баку, той повика Кук и му продиктува телеграма до Зиновиев, в която го молеше за информация и прогнози за евентуални събития в краткосрочен и дългосрочен план, за да бъде подготвен за въпросите на клиентите. Най-лошото, което предвиждаше, бе спиране на доставките, а това щеше да бъде фатално. За щастие Мюрекс беше отплавал преди последните събития. Но дали нещата щяха да се нормализират преди следващото пътуване?

Докато не получи отговор от Зиновиев, Калуст нищо не можеше да направи. Когато секретарят излезе, за да изпрати телеграмата, арменецът остана в кабинета и се залови с писмата си. Подател на едно от тях беше зет му, който се намираше в Константинопол и управляваше „Пера Палас“. Новините не бяха добри. Салим бей, приятелят на баща му, изпаднал в немилост и бил изгонен от султана.

— Горкият… — прошепна Калуст.

Взе лист хартия за писма и изказа съчувствието си към турчина, предлагайки помощта си. Дължеше му достатъчно услуги, за да го изостави в този труден момент.

После прегледа официалните съобщения на „Ройтерс“ относно последните новости на „Роял Ексчейндж“. По-конкретно го интересуваше покачването на акциите на „Роял Дъч Шел“, чието сливане бе протекло под негово ръководство и от което се бе сдобил с добър брой акции. Там нещата вървяха добре и Калуст печелеше доста. Бе купил първите си акции на „Роял Дъч“ на много ниска цена — добра инвестиция, която бе направил по съвет на Филип Блейк. Освен това, тъй като петролните залежи на „Роял Дъч Шел“ се намираха в Борнео и Суматра, цените на акциите им не бяха засегнати от кризата в Баку. Не можеше да се каже същото за Ротшилд и Нобел, които пряко зависеха от кавказкия нефтодобив. Впрочем, и самият Калуст.

На вратата се почука.

— Какво има?

Русата глава на Кук надзърна в кабинета.

— Телеграма, сър — каза той, подавайки му един плик. — Току-що пристигна.

— От Баку ли? — учуди се арменецът. — Зиновиев вече е отговорил?

— От Хага.

Щом е от Хага, можеше да бъде само Хендрик ван Тигелен, помисли си Калуст. Той отвори плика и зачете. Изпълнителният директор на „Роял Дъч Шел“ искаше да говори с него. Хендрик предлагаше да се срещнат на половината път между Англия и Холандия и тъй като знаеше за ежемесечни пътувания на арменеца до Париж, свързани с продажбите на Зиновиев във Франция, той бе избрал именно този град.

Калуст започна да пише отговора, но го сепна металическа какофония, която нахлу в кабинета му. Някои шумове идваха отблизо, други — отдалеч. Учуден от това ритмично и на моменти хаотично блъскане, той стана и отиде до прозореца. Имаше няколко спрели карети, а минувачите изглеждаха също толкова изненадани. Тогава Калуст си даде сметка, че биеха камбаните.

— Робърт!

— Да, сър?

— Иди да видиш какво става.

Младият мъж излезе, а Калуст хвърли последен поглед през прозореца и се върна на бюрото си. Камбаните не спираха, но той бързо престана да обръща внимание на случващото се навън. Отново взе писалката и написа писмото до Хендрик, като прие предложението му и уточни датата и мястото на срещата. Щяха да се видят следващата седмица, когато и без това имаше други уговорени срещи в Париж. Сетне написа друго писмо, което също щеше да пусне по телеграфа, адресирано до бившата му учителка и любовница от Марсилия, мадмоазел Дюпре, с която през всичките тези години продължаваше да си кореспондира.

Тъкмо приключи, и чу захлопване на врата; секретарят се връщаше. Трябваше да му даде писмата, за да отиде до пощата, преди да затворят, и да ги изпрати с телеграма.

— Робърт? Ела!

Англичанинът влезе в кабинета с объркано изражение, разрошена коса и тъжен поглед.

— Сър…

Калуст забеляза това.

— За бога! — възкликна притеснен той. — Какво има? Случило ли се е нещо?

— Кралицата… — заекна младият адвокат. — Кралицата…

— Какво? Какво е станало?

Робърт Кук пристъпи в кабинета, сякаш механично, и се свлече на креслото за посетители пред бюрото на шефа си, лицето му се четеше шок и недоумение.

— Кралица Виктория е починала.