Мъжът от Константинопол

XVII.

ПО ОБТОЧЕНИЯ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ С ДЪРВЕТА ЦЕНТРАЛЕН БУЛЕВАРД Попелсдорфер Алее вървяха групички хора; нещо обичайно за неделя сутрин в Бон. Докато се разхождаше по оживената улица, Крикор имаше усещането, че се намира в паралелен свят на Лондон. Срещаха се приятели, поздравяваха се, разменяха погледи с някоя девойка и весело разговаряха.

— Прилича на църковния парад — отбеляза младият арменец, внезапно налегнат от носталгия. — Хайд Парк изглежда така понякога.

Той вървеше по Попелсдорфер Алее с Петер — унгарския му приятел от университета. Двамата бяха излезли на лов за красиви момичета и се оглеждаха като златотърсачи, взиращи се в дъното на реката.

— Германките са симпатични — призна Петер. — Но не могат да се сравняват с момичетата от моята родина. — Той въздъхна. — Будапеща е мястото за тези неща.

По-голямата част от хората, изпълващи булеварда, бяха офицери и войници от гарнизона в Бон, които се наслаждаваха на почивния ден. Униформените мъже вървяха на малки групички или по двойки със своето момиче и носеха барети и каски. Когато срещнеха някой по-висшестоящ, те изправяха рамене, отдаваха му чест с рязко движение и заставаха мирно като статуи, докато офицерът се отдалечи.

— Тези германци… — прошепна презрително Петер. — Милитаризмът им ще ни донесе неприятности, ще видиш. Още няколко години и… бум!

— И баща ми смята така — отбеляза нехайно Калуст, и се обърна назад, за да разгледа поклащащите се задни части на две блондинки c плитки, които му ce усмихнаха палаво. — Постоянно повтаря, че Германия става все по-силна, което се превръща в заплаха за нас и няма да свърши добре. С две думи — песимист.

— По-скоро пророк.

Утрото беше ясно, слънцето напипаше приятно, приканвайки неделните минувачи по булеварда да се порадват на деня. Затова младежите седнаха в едно кафене на открито, поръчаха си бира, от която блажено отпиваха, докато наблюдаваха оживения град и се наслаждаваха на лекия ветрец.

По едно време погледът на Крикор се спря върху момиче с дълга руса коса, което се приближаваше отляво. Беше красива, от онези, по които обикновено се заглеждаше, но скоро забеляза, не без известна завист, че до нея върви войник. Двамата се усмихваха и оживено разговаряха. Арменецът разсеяно ги проследи с поглед. Двойката бе така увлечена в разговора, че германският войник се размина с офицер, без да го забележи. Беше толкова пленен от своята блондинка, че пропусна да го поздрави.

— Halt!^[75]

Заповедта на офицера стресна войника и самия Крикор. Видя го да се приближава до подчинения си с почервеняло от гняв лице и така ожесточено се разкрещя, че пръскаше слюнка на всички страни като дъжд. Хвана носа на войника и го стисна, сякаш момчето беше парцалена кукла, след което здраво го нарита по задника. Всичко това се случи пред приятелката на нещастника и безразличните погледи на тълпата, която вървеше по пътя си, сякаш случващото се нямаше нищо общо с нея. Явно по тези места подобни сцени не бяха рядкост. След като приключи с публичното унижение, офицерът се отдалечи, а войникът продължи разговора с приятелката си от мястото, откъдето ги бяха прекъснали, сякаш нищо особено не се бе случило.

— Казах ли ти? — попита Петер и поклати неодобрително глава. — Този милитаризъм ще ни съсипе.

Образованието и животът в Германия се оказаха много по-различни от порядките в Англия. Благодарение на връзките на баща си, който се бе сдобил със забележителни египетски килими от Карнакския храм и така се бе запознал с едни от изтъкнатите египтолози, младежът се настани в дома на професор Вилкен, известен в академичните среди като най-добрия специалист по папируси в света.

В дома на прочутия учен не се случваше нищо интересно, може би защото професорът по цял ден се занимаваше със своите скъпоценни папируси, но не можеше да се каже същото за университета. За разлика от германското общество, дисциплината в университета се оказа изненадващо запусната. Присъствието на студентите на лекциите не се контролираше и беше достатъчно само да се запишат в началото на семестъра, за да се каже, че учат в университет. Никой не се интересуваше от посещаемостта на лекциите. Дори нямаше изпити, а за да получат оценки, студентите трябваше да представят само писмена работа.

— Не се заблуждавай — предупреди го Петер още първата година, когато се запознаха. — Германците живеят само за да работят и ако внимаваш, ще забележиш, че местните спират да учат единствено когато трябва да ядат, да спят или да отидат до тоалетната. — Той сбърчи чело, сякаш му бе хрумнало още нещо. — Е, понякога се разхождат по булеварда или отиват на бирария, за да се напият. Като изключим това, всичко останало е работа.

Германският начин на живот не се нравеше на арменеца. Въпреки че не беше мързелив, Крикор смяташе, че човек трябва да работи, за да живее, а не обратното. Затова младежът живееше в Бон и примирено спазваше неговите порядки. Вечер посещаваше градските бирарии и кафенета с изглед към Рейн, защото там срещаше най-приветливите момичета. Германките, които ходеха в подобен тип заведения, не оставаха безразлични към чужденец, тъпкан с райхсмарки, какъвто бе Крикор няколко дни, след като баща му му изпратеше месечната издръжка.

Именно така няколко месеца по-късно Крикор привлече вниманието първо на Хелга, а после и на Маргарет — две едри руси германки, отракани и порочни, големи почитателки на германското Sekt^[76] и скъпото френско шампанско, с което ухажорът им щедро ги черпеше.

Тези приключения доведоха до огромна изненада само няколко месеца след като бе престанал да се вижда с тези дами. Крикор получи писмо с официалния печат на Райха, в което го уведомяваха, че съдът на Негово Величество кайзера е завел дело за бащинство и е отсъдил издръжка в размер на пет марки на седмица, които да изплаща на госпожа Хелга Хелман за всяко едно от трите ѝ новородени деца — малките и невинни Каспар, Балтазар и Мелхиор — три небесни ангелчета, чието бащинство е безпогрешно установено в полза на британския поданик, понастоящем пребиваващ в Бон, Крикор Саркисян.

— Какво?!

Младият студент реагира с обяснима паника на подобна спорна присъда. Обезумял, без да знае какво да прави, виждайки как светлото му до вчера бъдеще безмилостно му се изплъзва, той си представи как баща му го лишава от наследство, проклина го и го наказва. Отчаян, Крикор се срещна с професор Вилкен, в чийто дом живееше по време на престоя си в Бон, и едва сдържайки сълзите си, му разказа всичко и го помоли за съвет.

— Ами сега? — повтаряше той и проклинаше лошия си късмет. — Какво ще правя сега, хер Вилкен? Как да се измъкна от тази каша? Смятате ли, че трябва да се обърна към адвокат?

Изтъкнатият папиролог не отговори веднага. Верен на заслужената си репутация на гениален и прецизен учен, той разгледа официалното писмо със същото сериозно внимание, което влагаше в разчитането на любимите си йероглифи. Внимателно се вгледа дори в запетайките и словореда на текста, докато накрая откри нещо, което го усъмни. По-точно някаква особеност в печата на Райха.

— Колко души знаеха за връзката ви с тази госпожица Хелман? — попита той. — Имам предвид хора от вашето обкръжение, разбира се.

— Само приятелят ми Петер — увери го младежът. — Въпреки че често посещавам бирариите, винаги съм се старал да бъда дискретен. А Петер е доверен човек.

По лицето на професор Вилкен се появи усмивка.

— Не се тревожете за това — каза той и върна писмото на Крикор. — На ваше място бих говорил с този приятел.

— Защо? Какво общо има той?

— Каспар, Балтазар и Мелхиор — припомни професорът — са имената на Тримата мъдреци. С други думи, освен ако не се смятате за библейски персонаж, не виждам причина да се тревожите.

— Моля?!

Домакинът се усмихна снизходително и развеселено погледна към документа, който Крикор все още държеше в треперещите си ръце.

— Това, драги, е просто една момчешка шега.