Мъжът от Константинопол

XVI.

ЧЪРЧИЛ ЗАКЪСНЯВАШЕ ЗА СРЕЩАТА И КАЛУСТ, на когото не му се говореше с Дарси, нито с Хендрик в присъствието на конкурента им, взе днешното издание на „Таймс“ от 17 юни 1913-а и се зачете. Новините наистина го интересуваха. След победата на италианците в Италианско-турската война, която бе приключила преди няколко месеца, Италия бе завладяла Триполитания и Киренайка^[74], а съюзът между сърби, гърци, българи и черногорци бе разгромил турците в Балканската война. Статията даваше подробности за мирния договор, подписан в Лондон през миналия месец, и се коментираше, че Османската империя бе изгубила почти цялата си територия в Европа.

— Турците сигурно са отчаяни — прошепна той.

Погълнат от вестника, Калуст не забеляза, че Уинстън Чърчил най-после се бе появил. Тримата мъже от петролния бизнес поздравиха своя домакин и тихо влязоха в кабинета. Напрежението помежду им беше огромно; резултат от натиска и задкулисните разговори, водени през последните две години, които бяха изнервили всички.

Първият лорд на Адмиралтейството, който сякаш нямаше нищо общо с обтегнатите отношения между тримата петролни предприемачи, седна на мястото си, пъхна пура в устата си и изпусна облак горчив дим, докато се взираше в гостите си с дебнещ поглед.

— Събрах ви тук, за да изясним веднъж завинаги разногласията си — бяха встъпителните му думи. — Знаете, че Кралският военноморски флот вече строи само кораби, задвижвани от течно гориво, и на мен се пада отговорността да гарантирам, че нацията ни няма да бъде лишена от гориво в мирно време и особено по време на война. — Заговори по-тихо, с печален глас. — Защото войната, драги приятели, наближава. — Издуха нов облак дим. — Затова трябва да се разберем. Помнете, че националните интереси са на първо място. — Той спря поглед върху президента на „Англо-Персиян“. — Уилям, да чуем вашата гледна точка.

Уилям Дарси се намести на стола си, подготвяйки враждебната си реч.

— Убеден съм, че правителството на Негово Величество добре знае, че „Англо-Персиян“ всъщност е единствената британска петролна компания — заговори той спокойно. Очевидно внимателно бе обмислил думите си. — Великобритания не може да повери сигурността си на чужденци, които, искаме или не, са…

— Чужденци ли? — обиди се Хендрик, като схвана прекрасно за кого говори съперникът му. — „Роял Дъч Шел“ е англо-холандска компания със седалище в Лондон, господине!

— Англо-холандска — повтори Дарси, като натърти на втората дума. — Управлявана от чужденци!

— Аз съм холандец, но скоро ще получа британско гражданство — обясни директорът на „Роял Дъч Шел“. — А нашият почетен президент и основател на „Шел“, уважаваният господин Марк Самюел, е британски гражданин.

Дарси смръщи нос.

— О, евреин…

— Британски евреин!

Дарси посочи Калуст.

— А главният частен акционер на „Роял Дъч Шел“, господин Саркисян, трябва да отбележа, случайно или може би по съвпадение, е арменец! Още един чужденец!

Калуст повдигна вежди и само за миг се изчерви.

— Извинете — намеси се той. — Роден съм арменец, но живея в Лондон и от повече от десет години съм гражданин на Великобритания. Това е моята страна. А и не виждам какво значение има това в нашия разговор.

Дарси вдигна ръка в знак на помирение.

— Не се обиждайте, не съм искал да нараня чувствата ви. Просто излагам фактите. В „Роял Дъч Шел“, както самото име „Дъч“ разкрива, има холандско участие. Вашият изпълнителен директор е холандец, почетният президент е евреин, а главният акционер и техен партньор е арменец. Знаем, че поради географското си положение холандското правителство е уязвимо на натиск от страна на Германия — държава, с която сме във влошени отношения и с която вероятно накрая ще воюваме. Поверяването на бизнеса на „Шел“ в известен смисъл означава той да бъде поднесен на тепсия на германското правителство. Това е нещо, което…

— Как смеете! — изръмжа Хендрик с глас, който предполагаше, че е напът да избухне. — Холандия е автономна и независима страна! Но дори и да не беше, това нямаше да промени нищо, ясно ли ви е? Седалището на „Роял Дъч Шел“ е в Лондон и е управлявана от лондонските финансови кръгове, а не от Германия! Освен това съюзът между Холандия и Англия бе жизненоважен, за да се опълчим на американската „Стандарт Ойл“! Без този съюз щяхме да фалираме, Англия нямаше да има нито една петролна компания и да зависи от прищевките на господин Рокфелер! — Той размаха пръст срещу конкурента си. — Господин Дарси си служи със съмнителни, да не кажа мръсни и низки методи, целящи да…

Чърчил спокойно стана от мястото си и заговори с обичайния си кротък, провлачен глас:

— Успокойте се — помоли той, прекратявайки спора. — Господин Ван Тигелен, моля ви, оставете господин Дарси да довърши мисълта си, без да се обиждате.

— Но… но той ни обвини в…

— Оставете го да довърши!

Калуст се наведе напред и докосна партньора си по ръката, показвайки му, че трябва да сдържа емоциите си. Темпераментният директор на „Роял Дъч Шел“ си пое дълбоко дъх и с трудност преглътна потока от думи, които напираха на езика му. Конкурентът му от „Англо-Персиян“ едва сдържа усмивката си; нещата се развиваха в негова полза.

— Както казвах, преди да бъда прекъснат така грубо, „Англо-Персиян“ е единствената петролна компания, която е сто процента британска. Разполагаме с обширни терени в Персия, от които тази година добихме осемдесет хиляди тона петрол и планираме да удвоим това количество през следващата. — Той се прокашля и унило махна с ръка. — За жалост обаче, сме изправени пред сериозни финансови затруднения. Истината е, че сме отчаяни. Сондажът и експлоатацията на терена изискват огромни инвестиции и се опасявам, че финансовите институции не ни отпускат заеми. На всичкото отгоре рафинерията, която изградихме в Абадан, ни създава големи проблеми.

— Съжалявам да го чуя — каза съчувствено Чърчил. — Надявам се, че тези пречки няма да навредят на компанията ви.

— Страхувам се, че всъщност оцеляването ни е под въпрос. Освен, разбира се, ако правителството на Негово Величество не стане акционер и ни предостави финансова помощ.

Предложението подразни директора на „Роял Дъч Шел“.

— Моля ви, спестете ни проблемите на „Англо-Персиян“! Не и това! Ако компанията няма достатъчно средства, за да оцелее, как би могла да гарантира доставките? Това е смешно!

— Ако „Англо-Персиян“ фалира, Великобритания остава без своя петролна компания — настоя Дарси, без да обръща внимание на холандеца. — При тези условия сигурността на доставките е застрашена.

— „Роял Дъч Шел“ — изрева Хендрик — гарантира тези доставки!

— Но тя не е изцяло британска — отвърна конкурентът му. — Ако германците притиснат холандското правителство, Великобритания ще загази!

— Не ми излизайте с тези лъжи и националистически номера! Седалището на „Роял Дъч Шел“ е в Лондон, това значи, че е британска!

— Тогава защо се казва „Дъч“?

— Сега се заяждате заради името? Ами ако…

Двамата отново се вкопчиха един в друг като бойни петли и Първият лорд на Адмиралтейството отново трябваше да се намеси. Домакинът удари с ръка по масата, подобно на говорителя на Долната камара по време на сесия за въпроси.

— Господа, моля ви! — отново повиши глас той. — Замълчете! — Чърчил продължи да удря по масата, докато двамата мъже се успокоят. Когато спорът приключи и най-сетне настъпи тишина, домакинът отново издуха облак дим и придоби замислено изражение, като съдия, който обмисля присъдата. — Господин Дарси е прав. Щом горивото на военния флот зависи от доставките на петрол, Великобритания трябва да подкрепи една изцяло британска петролна компания и да избегне монопола на пазара. Следователно ще предложа на Негово Величество да закупи петдесет и един процента от акциите на „Англо-Персиян“. Има и още нещо…

— Това е оскърбително! — прекъсна го Хендрик, неспособен да се сдържа повече. — Откога правителствата се месят в търговския сектор и помагат на едни фирми за сметка на други?

— Откогато става дума за националните интереси, господин Ван Тигелен.

— Но нима не виждате, че „Англо-Персиян“ е зле управлявана? Щом има финансови проблеми, то е защото онези, които я управляват, не са достатъчно компетентни. Нима ще поверите сигурността на страната си на такива хора?

— Страхувам се, че качеството на управление на „Англо-Персиян“ не е ваша работа.

— Щом този проблем кара британското правителство да се меси в петролния бизнес и да помага на конкуренцията за моя сметка, можете да сте сигурен, че е точно моя работа!

— Има логика Негово Величество да придобие мажоритарен дял в „Англо-Персиян“, господин Ван Тигелен — обоснова се Чърчил. — За да осигури доставки на гориво на разумна цена, е съвсем удачно Адмиралтейството да притежава част от тях… или поне да ги контролира. А ако управлението на компанията не е надеждно, правителството на Негово Величество като акционер може да назначи други лица на тези длъжности и така ще се справи с проблема. Вече взех решение.

— Не съм съгласен! — изръмжа Хендрик. — Това се нарича нелоялна конкуренция! Правителството помага на една фирма за сметка на друга! Подобна ситуация е неприемлива за свободния пазар!

Първият лорд на Адмиралтейството хвърли изпепеляващ поглед на холандеца.

— Съветвам ви да си мерите думите — предупреди той. — Може да не спрем дотук. Когато правителството на Негово Величество се сдобие с мажоритарен дял от „Англо-Персиян“, ще трябва да реши кой точно ще снабдява военния ни флот. Това е важен договор, както знаете. Бих искал да разчитам на „Англо-Персиян“ и „Роял Дъч Шел“, за да стимулирам конкуренцията между двете компании, но за да бъде това възможно, се нуждаем от още нещо.

Събитията изпреварваха мисълта на Хендрик, който вече не знаеше какво да прави, тъй като смяташе всичко това за неприемлива намеса в нормалното функциониране на пазара. Той се обърна и отчаяно погледна Калуст, сякаш търсеше помощ. Но арменецът не каза нищо. Все пак мълчанието му не се дължеше на факта, че не разбираше какво става. Напротив, той вече бе навързал нещата, които бе чул на предишните срещи, и далновидно бе проумял всичко.

— Вие искате да ни вземете Месопотамия.

При тези първи думи на арменеца Чърчил и Дарси не можаха да прикрият неприятната изненада, която се изписа по лицата им.

— Не извъртайте нещата по този начин — каза политикът. — Никой нищо не иска да взима.

— Следих внимателно всичко, което се случи до момента — каза спокойно Калуст, за разлика от резките изблиците на Хендрик. Той махна с ръка към домакина и президента на „Англо-Персиян“. — Очевидно е, че от самото начало двамата играете комбина.

— О, що за глупости!

— Дори мисля, че предварително сте подготвили думите си за пред нас. — Махна с ръка във въздуха, сякаш въпросът не го засягаше. — Но това няма значение. Трябва да решим как да се споразумеем, за да се измъкнем от тази ситуация. Какви точно са исканията ви?

Въпросът смути Чърчил и Дарси.

Виждайки, че дребният арменец е разкрил плана им, двамата смутено се спогледаха. Първият лорд на Адмиралтейството преглътна сухо, преди да отговори.

— Месопотамия.

При други обстоятелства отговорът би накарал Калуст да се усмихне, но това не се случи. Въпросът бе прекалено сериозен.

— Както ви казах, това вече го знам — отбеляза той. — Какво точно имате предвид? Какво включва бизнес планът ви?

Домакинът се облегна назад и си дръпна от пурата, както обичаше да прави винаги, когато чувстваше, че владее положението. Властта го опияняваше и той я упражняваше именно по този начин: събеседниците му трябваше да се подготвят за онова, което щеше да последва. Той се наведе над масата и се взря в Калуст и Хендрик сред облак дим, който се изви във въздуха като змия.

— В интерес на Обединеното кралство е „Англо-Персиян“ да се сдобие с всички акции на Турската петролна компания, принадлежащи на Турската национална банка, на „Роял Дъч Шел“ и на господин Саркисян — заяви той, говорейки бавно, за да бъде разбран правилно. — Тази сутрин разговарях с представители на Турската национална банка и те се съгласиха да продадат своя дял на „Англо-Персиян“. Дори побързаха да уточнят, че приоритетът им не е петролът, а банковото дело. Разумни хора. Затова имайте добрината също да продадете акциите си на „Англо-Персиян“.

Както можеше да се очаква, Хендрик отново реагира бурно.

— Никога!

Уинстън Чърчил прониза холандеца със смразяващ поглед, сякаш той не бе нищо повече от досадна муха, която лесно може да смачка.

— Господин Ван Тигелен, ако наистина милеете за британските интереси така, както твърдите, сега е моментът да го докажете. Продайте акциите си на „Англо-Персиян“.

Директорът на „Роял Дъч Шел“ скочи на крака, целият се тресеше от възмущение.

— Това е пълен абсурд! Как е възможно да искате подобно нещо? Ще се оплача на моето правителство! Една компания с холандско участие, която има законен дял в британска компания, е подложена на натиск да се откаже от собствените си права! Това не може да се толерира!

— А! — възкликна Чърчил. — Значи, все пак е холандска компания.

— Частично. Англо-холандска. Никога не съм го крил. И моето правителство ще научи за отчаяния ви опит да ни отнемете петрола в Месопотамия!

Първият лорд на Адмиралтейството безразлично сви рамене.

— Не се страхувам от Холандия.

— Вие може би не — отвърна саркастично Хендрик. — Но бъдете сигурен, че застрашава британските интереси в нашите колонии; например вашите предприемачи в Нидерландските Източни Индии и техния бизнес. Ето тези интереси ще пострадат благодарение на холандското правителство!

Домакинът допуши пурата си. С преднамерено бавни движения Уинстън Чърчил стана, извади от чекмедже кутия пури, взе си една, сряза я в края и я запали с кибритена клечка. Бавно изпусна ароматния дим през устата и се върна на мястото си с блуждаещ поглед.

— Какво предлагате тогава?

— Турската национална банка е съгласна да продаде акциите си на „Англо-Персиян“, нали така? — припомни Хендрик, вече по-спокоен, след като заплахата му бе постигнала ефект.

— Това са тридесет и пет процента от Турската петролна компания — най-големият и доста щедър дял. Предлагам „Англо-Персиян“ да остане с това участие и приключваме темата.

Чърчил поклати глава.

— Тридесет и пет не са достатъчни — каза той. — Искаме контролния пакет.

Холандецът докосна слепоочието си.

— Вие сте луди! — извика той. — Кой ще ви продаде останалите?

Домакинът кимна към Калуст.

— Господин Саркисян притежава петнадесет процента, нали така? Ще ги купим. Като прибавим неговия дял към този на Турската национална банка, достигаме петдесет процента. Ако „Роял Дъч Шел“ ни даде един процент от своите акции, имаме мажоритарен дял.

Арменецът смръщи чело.

— Я стига! И защо да ви продавам моята част?

— Вие сте британски гражданин, прав ли съм, господин Саркисян? Трябва да го направите в интерес на националната сигурност. Такава е волята на Негово Величество. Бъдете така добър да ни отстъпите своя дял.

Хендрик се обърна към колегата си.

— Забранявам ви да продавате без мое съгласие, ясно ли е? — извика холандецът. — Ако го направите, между нас е свършено! Няма да позволя „Англо-Персиян“ да контролира компания, в която „Роял Дъч Шел“ участва! Никога!

Попаднал под кръстосан огън, Калуст местеше поглед между директора на „Роял Дъч Шел“ и Първия лорд на Адмиралтейството.

— Но… разбира се, че няма да продавам. Защо да го правя? Турската петролна компания е мое творение! Та аз я създадох! Аз постигнах споразумение с германците и убедих османците за петролната концесия! Нима смятате, че бих се съгласил да ме изхвърлят от собствената ми компания?

— Ще информирам моето правителство какво се случва тук! — заплаши Хендрик, размахвайки пръст във въздуха. — Ще сложа край на вашите долни игрички, каквото и да ми струва това!

— Правете каквото искате — каза Чърчил. — Но ако „Англо-Персиян“ не се сдобие с мажоритарен дял от Турската петролна компания, ще притиснем османското правителство да ви отнеме концесията в Месопотамия и да я даде на „Англо-Персиян“.

Директорът на „Роял Дъч Шел“ се изсмя истерично.

— Искам да видя това! Нима смятате, че „Дойче банк“ изобщо ще преговаря с вас? Константинопол никога няма да тръгне срещу германците. А хуните не са глупави. Защо да отнемат концесията на Турската петролна компания?

Всички около масата се умълчаха. Преговорите бяха стигнали до задънена улица и никой не искаше да отстъпи. Четиримата мъже се спогледаха, но, изглежда, бяха изчерпали аргументите си. Дарси започна да прибира документите си в куфарчето и Хендрик последва примера му.

Тогава, когато ситуацията изглеждаше безнадеждна, Калуст се прокашля, както винаги, щом искаше да каже нещо.

— Моят дял в Турската петролна компания всъщност е прекалено голям — призна той. — Петнадесетпроцентов пакет акции, както знаете, означава, че трябва да осигурявам петнадесет процента от инвестициите, което в петролния бизнес означава много пари. При това положение съм готов да продам две трети от моя дял, ако това ще ни помогне да се споразумеем.

Присъстващите веднага пресметнаха.

— Десет процента? — попита въодушевено Дарси. — Давате ни десет от своите петнадесет процента?

— Ако това разреши проблема.

Първият лорд на Адмиралтейството и президентът на „Англо-Персиян“ се обърнаха към Хендрик.

— Господин Ван Тигелен?

Президентът на „Роял Дъч Шел“ обмисля идеята в продължение на няколко минути и макар неохотно, накрая кимна утвърдително.

— Четиридесет и пет процента са много, но все пак не са мажоритарен дял. Ще го преживея.

Мъжете около масата, особено Чърчил и Дарси, въздъхнаха облекчено и се усмихнаха. „Англо-Персиян“ не бе постигнала целта си, но все пак беше близо. Току-що бяха стигнали до споразумение, което в началото им се струваше невъзможно.

— Слава богу! — възкликна домакинът и се изправи. — Ще донеса скоч, за да го отпразнуваме.

Но преди Първият лорд на Адмиралтейството да се отдалечи, арменецът вдигна ръка, за да го задържи.

— Само че имам едно условие.

Чърчил се спря и го погледна недоверчиво.

— Условие ли? Какво условие?

— За да няма повече игрички, държа на една изключителна клауза — каза Калуст. — Всички акционери на Турската петролна компания да бъдат задължени да добиват петрол единствено в рамките на компанията. Ако един от нас открие петрол на територията на Османската империя, тези залежи ще принадлежат на всички. И никой да няма право да прави сондажи извън работата и целите на Турската петролна компания.

Политикът погледна въпросително президентите на двете петролни компании. Дарси и Хендрик се спогледаха и след като нямаха за какво да възразят, свиха рамене и кимнаха.

— Приемаме клаузата.

След като най-сетне се споразумяха, Чърчил извади бутилка скоч от бюрото си и наля от златистата течност в четири кристални чаши, които занесе на масата. Четиримата вдигнаха тост за успеха на Турската петролна компания, обърнаха се към портрета на крал Джордж V, окачен на стената, с по едно въодушевено „Бог да пази краля“ и пиха до дъно.

Хендрик остави чашата си на масата и след като изтри устата си с опакото на ръката, се обърна към арменския си партньор.

— Да го погледнем от положителната страна, Саркисян — разсмя се облекчено той. — Отсега нататък вие сте господин пет процента!