Мъжът от Константинопол

XI.

С ЛЮБЕЗЕН ЖЕСТ ОСМАНСКИЯТ ПОСЛАНИК ПОКАНИ ГОСТА СИ на канапето, а самият той се настани на любимото си място. Един прислужник влезе в кабинета с кръгъл поднос и остави на масата чиния с баклава и две чаши турско кафе.

— Много неща се промениха в Константинопол, господин Саркисян — започна посланикът, като търкаше нервно ръце. — С Младотурската революция и свалянето на Негово Величество султан Абдул Хамид II страната ни най-сетне прие модернизацията и конституционната монархия.

— Надявам се, ефенди — каза Калуст, като прикри пословичната си мнителност зад формални думи. — Наистина ми се струва, че страната ни е на прав път.

— О, не се съмнявайте! — увери го дипломатът. — Не знам дали ви е известно, но „Османско единство“ е секуларна партия и в редиците ѝ има много привърженици на Франция и Англия. Опасявам се, че Негово Величество султанът се остави Германия да го подведе, но мисля, че това сега ще се промени.

— Много добре, ефенди — одобрително отвърна Калуст. — Бъдещето принадлежи на Англия, а не на Германия.

— Естествено. Самият аз настоявах пред Константинопол, че се нуждаем от…

Думите на посланика постепенно се превърнаха във фонов шум в съзнанието на госта. Монологът се въртеше около общи опорни точки и вече познати сведения за значението на Младотурската революция, необходимостта от обединена империя и добрите ѝ отношения с европейските страни. Калуст вече бе чувал тези приказки и докато кимаше и от време на време механично промърморваше по едно мхм, се любуваше на красивите килими в кабинета. Гордееше се със собствената си колекция, но от известно време търсеше нещо различно. Изобразителното изкуство. Уредникът на Националната галерия сър Кенет Барк бе събудил интереса му към картините. Винаги ги бе харесвал, но никога до степен, че да обмисля да ги колекционира. Все пак, благодарение на сладкодумните си беседи, уредникът бе успял да събуди любопитството на арменеца.

— … под влиянието на Салим бей, който настояваше да…

Като чу посланикът да споменава името на турския му приятел, Калуст се сепна от мислите си и едва не подскочи.

— Салим бей ли? — учуди се той, връщайки се в реалността. — Какво за него?

Изненадан от въпроса, посланикът прекъсна монолога си.

— Той е в управлението. Не знаехте ли?

— Моля?

— Да. Както сигурно сте чули, той бе изпаднал в немилост в двора на Негово Величество султана заради връзките си с „Османско единство“. Но сега, когато партията взе властта, бе назначен в администрацията на новия велик везир.

— Не думайте! В кое министерство?

— На финансите — отвърна посланикът, учуден, че за събеседника му всичко това бе новост. — Нима не знаете? Той е новият финансов министър на Османската империя.

Първоначалното учудване на арменеца прерасна в тиха еуфория. Умът на Калуст кипеше от идеи; това променяше всичко. Щом Салим бей беше в управлението, може би той отново можеше да се домогва до концесия в Месопотамия. Развълнува се още повече, когато, след като разговорът приключи, османският посланик се прокашля и най-сетне мина на въпроса, поради който бе поканил госта си, като го уведоми, че има предложение за него.

— Всъщност идеята е на Салим бей — обясни дипломатът. Той дълбоко ви уважава и благодарение на вашите познания и положение ви смята за идеалния човек, който може да помогне на правителството по патриотичните въпроси, които се задават на дневен ред.

— На ваше разположение съм, ефенди — заяви арменецът, заинтригуван и в очакване. — Още повече, щом предложението идва от Салим бей, на когото истински се възхищавам.

— О, чудесно! Радвам се да го чуя. — Домакинът се изправи и взе някакъв документ от бюрото. Върна се на мястото си и се взря в госта си. — Имайки предвид вашата квалификация и факта, че сте постоянно пребиваващ в Лондон, като пътувате често и до Париж, бихме искали да ви назначим за финансов съветник на посолствата ни в двата града. — Разбира се, не знам дали ангажиментите ви ще ви позволят да изпълнявате тази длъжност…

Предложението изненада Калуст.

— Аз… — поколеба се той. — Вижте, аз вече не съм поданик на Османската империя. Преди няколко години получих британско гражданство и…

Домакинът махна с ръка.

— Знаем това и, повярвайте ми, за нас няма никакво значение.

— О, добре… — отново се подвоуми той, но само за миг. — Щом е така, ефенди, за мен ще е чест. Разбира се, че приемам.

Посланикът се усмихна.

— Много съм доволен! — възкликна той и незабавно се зае с документа, който лежеше на бюрото. — Впрочем Салим бей има предвид и нещо друго. Господин министърът ми изпрати инструкции да ви предложа да станете финансов съветник на самата Османска империя. Какво ще кажете?

Предложението накара Калуст да замълчи за момент в опит да обмисли многобройните възможности, които изведнъж му се предоставяха.

— Разчитайте на мен.

Когато малко по-късно напусна османското посолство в Лондон, на Калуст му се прииска да отпразнува случая някак по-специално. Но как точно? Вечеря? Прием? Разходка до Париж, за да се срещне с настоящата си красавица? Всичко това несъмнено изглеждаше приятно, но му се стори прекалено банално пред огромната промяна, която току-що му се бе случила. Трябваше да отбележи събитието по специален, неповторим и незабравим начин.

В същия миг се сети за художествената галерия, която сър Кенет Барк му бе показал преди няколко седмици. Намираше се в една пресечка зад „Чаринг Крос“, от страната на Ковънт Гардън. Качи се в каретата си и нареди на кочияша:

— Площад „Трафалгар“! В галоп!

Не беше много далеч. Каретата мина през Уест Енд до Оксфорд Съркъс, спусна се по Риджънт Стрийт, през Лечестър Скуеър и пресече Чаринг Крос, докато накрая стигна до Трафалгар.

Въпреки че пътуването бе кратко, Калуст отново забеляза колко много се бе променило движението в Лондон. Още се виждаха много коли, карети, каруци и животни — предимно мулета и коне, но броят на автомобилите значително бе нараснал. Въпреки това те привличаха вниманието на хората, очаровани от тези странни, димящи и шумни коли без впряг. В този миг Калуст осъзна, че трябва да е в крак е времето. В края на краищата нима бизнесът му не зависеше от бъдещето на подобни машинарии? Затова трябваше да послужи за пример и да се сдобие с автомобил възможно най-скоро.

След като пристигнаха, арменецът слезе и набързо взе стъпалата до Националната галерия, където изненада сър Кенет Барк в кабинета му.

— Днес ще е! — заяви той направо. — Днес ще купя Гуарди!

— Наистина ли?

Задъхан от вълнение, Калуст нетърпеливо махна с ръка.

— Да вървим!

С триумфиращия поглед на продавач, на когото най-сетне клиентът е в кърпа вързан, уредникът на музея облече палтото си, сложи шапката и последва Калуст.

Изкачиха се пеш по Чаринг Крос, минаха покрай театрите до входа на Ковънт Гардън с цветните им афиши, които разгласяваха бляскави драматични или музикални пиеси. Стоманеното небе изпълваше Лондон със синкав студен здрач, а минувачите приличаха на призрачни силуети, които ту изплуваха, ту потъваха в гъстата мъгла. Падаха дъждовни капки, като сълзи — мокри пръски, които танцуваха по течението на неспокойния вятър, но всички знаеха, че това беше само лек дъждец.

— Какво ви хрумна? — попита сър Кенет, вдигайки яката на палтото, за да се предпази от влажния студ. — Какво се случи, та точно днес решихте да купите картината?

— Да кажем, че имах добър ден. Искам да го отпразнувам по по-специален начин и Гуарди ми се струва идеален за случая.

Пресякоха улицата, заобикаляйки две коли и един димящ автомобил; тракането на конски копита сякаш тактуваше на буйния рев на двигателя като забързан метроном.

— Решението ви да купите картината всъщност служи за доказателство, че носите артистична душа.

Арменецът кимна едва забележимо.

— Днес повече от всякога чувствам, че трябва да се обградя от красота — призна той. — Усещам я като вътрешен мир, не знам как да ви обясня… — Захапа долната си устна. — Знаете ли кое е интересно? Мисля, че красотата ме прави по-добър човек.

— Любопитно наблюдение — отвърна англичанинът. — Спомняте ли си, когато веднъж ви казах, че изригващият вулкан и лъвицата, излязла на лов, носят красота?

— Красиви са — съгласи се Калуст, като вдигна пръст, за да покаже, че си е научил урока. — Ако не ни заплашват, разбира се.

— Точно така! Ако лавата пада отгоре ни, вулканът се превръща в нещо ужасяващо. Ако лъвицата ни преследва, тя става опасен звяр. Но ако наблюдаваме спектакъла на вулкана или на лъвицата, която преследва зебра от безопасно разстояние, когато нито вулканът, нито лъвицата ни застрашават, това е върховна наслада. Това означава, че съществува тясна връзка между красотата и доброто, както между злото и красотата. Ако нещо ни заплашва, то изначално е грозно. А величествените явления, които не представляват опасност за нас, винаги са прелестни.

— Това доказва нещо, в което винаги съм вярвал — отбеляза арменецът. — Красотата е неделима част от доброто.

— Красотата вече е свързвана и със смисъл — отвърна сър Кенет, забързвайки крачка, за да догони приятеля си. — От рисунките в Ласко до великите платна на Констабъл, от валсовете на Чайковски до поемите на Кийтс, от прозата на Уайлд до скулптурите на Микеланджело изкуството е постоянно търсене на смисъла на живота. Съпреживяването на красотата ни кара да вярваме, че светът има цел, нещата изпълняват отредената им роля и заемат определеното им място. — Кенет спря и въодушевено разпери ръце, сякаш за да обхване пространството наоколо. — Когато съзерцаваме милиардите звезди, които обсипват черното небе, или спираме да се насладим на мелодията на скореца, скрит сред листата на чинара, или да усетим плътната мъгла, която обагря лондонските улици в тайнствено сиво, прелестната изненада, която откриваме, ни доказва, че светът е специално място и като част от него ние също сме специални, благословени от божествено докосване, сякаш самите ние сме божествени. Вселената, която прегръща тези чудеса, прегръща и нас, идва при нас и ние се потапяме в нея, сякаш сме едно цяло. Красотата едва доловимо ни показва, че животът има смисъл. Може да не знаем какъв е той, но познавайки красотата, някак усещаме, че го има, и именно поради това, драги приятелю, вие и аз, а и много други, се чувстваме така развълнувани от всичко, що е красиво. Когато търсим красота, всъщност търсим цел на собственото си съществуване.

Тръгнаха отново, като известно време никой не продумваше. Калуст размишляваше върху думите на Кенет и се опитваше да открие смисъла на естетиката, взирайки се в лицето на учителя си по изкуство като покорно на стопанина си куче. При Лечестър Скуеър завиха надясно и потънаха в уличките пред Ковънт Гардън.

— Тогава бихме могли да кажем, сър Кенет, че красотата е проявление на божественото.

— Щом така ви харесва — съгласи се уредникът на Националната галерия. — Чрез красотата на природата намираме смисъла на Вселената, а чрез изкуството изразяваме божествената искра, която гори вътре в нас.

— Затова ли красотата е лицето на доброто?

— Ако вярвате, че бог е добро, може би да. — Той отново махна с ръка към улиците наоколо. — Когато Чарлз Дикенс решил да ни покаже покъртителната мизерия, в която живеят децата по лондонските улици, написал „Оливър Туист“ — творба, която намираме за хубава, защото застава на страната на доброто и ни принуждава да съзрем злото, което живее сред нас. — Той се намръщи. — Но все пак не мисля, че изкуството задължително трябва да бъде морално. Това би му отнело красотата.

Този път Калуст се спря насред тротоара и се взря в приятеля си, понечвайки да възрази.

— Интересна идея — отбеляза той. — Но не смятате ли, че е възможно да съществуват много красиви неща, които са лоши.

— Красотата и доброто са субективни и относителни понятия — заяви сър Кенет Барк и поднови крачка. — Както ви казах преди малко, когато нещо ни заплашва, ние го намираме за страховито. Изригващият вулкан е красив, когато го наблюдаваме отдалеч, но и ужасяващ, когато заплашва живота. — Замълча за миг. — Обаче е вярно, че съществува красота, която може да бъде оприличена на нещо зло. Вагнер например е бил гениален музикант, но същевременно — нетолерантен човек и антисемит. Та той открито подкрепял гоненията на евреи. Как да оценим оперите му, след като е бил толкова отвратителен човек?

— А има ли значение какво всъщност си е мислел Вагнер? — запита арменецът. — Трябва ли фактът, че познаваме лошата му човешка страна, да влияе на мнението ни за неговата музика? Защо не приемем, че един несъвършен артист е способен да създаде съвършена творба? Ако хубавото изкуство може да се твори само от добри хора, светците биха били най-великите творци. А не това е истината, нали? Доколкото ми е известно, по-голямата част от хората на изкуството въобще не са светци.

Уредникът на Националната галерия спря пред една витрина, украсена с няколко маслени и акварелни платна. На табелата на вратата пишеше „Ричардсън“

— Предавам се! — възкликна той с ослепителна усмивка. — Вашите разсъждения, драги ми Саркисян, доказват, че имате душа на естет.

Кенет се обърна и влезе в сградата, последван от Калуст. Без да губят време, те се отправиха към картината, от която арменецът бе привлечен и която не излизаше от мислите му още от първото посещение. Когато стигнаха обаче, тя не беше на мястото си и разтревожени, те отидоха при управителя на галерията.

— Извинете — заговори Калуст, — къде е картината, която бе окачена тук? Не ми казвайте, че сте я продали.

Мъжът се приближи до указаното място и веднага разбра за коя картина става дума.

— А, питате за „Изглед към Доло от река Брента“? — Посочи нагоре. — Свалихме я и я качихме на първия етаж. Искате ли да я видите?

— Ако е възможно…

Тримата се качиха на горния етаж по нестабилна вита стълба, самата тя също произведение на изкуството, и там видяха картината — малка, но великолепна — маслена боя върху парче дърво, малко по-голямо от човешка длан. Управителят на галерията също я огледа възхитен, сякаш и той я обожаваше.

— Отличен избор! — възкликна той одобрително. — Шедьовър на Франческо Гуарди. Забележителен художник, не мислите ли? Истински гений в изобразяването на Венеция!

В този миг Калуст взе решението, което дълго време бе обмислял.

— Купувам я.

Той още не го знаеше, но това бе истината: спонтанното желание да притежава картината, завладяло го през този ден, всъщност бе резултат от бавно осмисляне в продължение на години — от деня, в който баща му му даде онази меджидия, с която купи първата си декадрахма, до мига, в който изпиваше с очи „Изглед към Доло от река Брента“ в компанията на сър Кенет Барк.