Мъжът от Константинопол

I.

БЛЕДАТА СВЕТЛИНА НА СЛЕДОБЕДА обагряше в тъмножълти тонове стръмните квартали на Марсилия; къщите се отразяваха с накъсана симетрия във водното огледало на Средиземно море, а слънчевите лъчи, галещи морето, разпръскваха хиляди светлинки като дълъг коридор от искри, които пламваха и изгасваха в ритъма на леките вълни.

Облегнал лакти на парапета, Калуст Саркисян наблюдаваше града, докато корабът тихо се плъзгаше към Старото пристанище. Пасажерът бе запленен от гледката, която се разкриваше пред него, докато приближаваха брега, и особено от силуета на катедралата Нотр Дам дьо ла Гард, извисяваща се над града като фар, покорил света под себе си. Калуст за пръв път напускаше пределите на Османската империя. Той пристигаше в страна, управлявана от християни, и установи, че град, в който кулите не бяха минарета, а камбанарии, наистина изглеждаше различно.

Петнадесетгодишният младеж бе отпътувал от Константинопол преди няколко дни, следвайки съвета на баща си да завърши образованието си на Запад. Обучението в „Робърт Колидж“ бе добро, но Калуст все още изпитваше трудности с френския и английския. Щом Вахан искаше синът му да владее до съвършенство двата езика, за да успее в живота, какво по-подходящо място да ги научи от земите, където се говореха?

— Мосю Саркисян? — заговори го един мъж с цилиндър, когато пасажерът слезе на кея на Старото пристанище. — Добре дошли във Франция! — поздрави непознатият, като свали цилиндъра си и протегна ръка. — Аз съм Пиер Маршан — работя за Османската имперска банка тук, в Марсилия. Къде е багажът ви?

Калуст посочи с палец носачите, които го следваха — две момчета от екипажа мъкнеха три куфара, два от които големи. Маршан заведе новодошлия до каретата и след като подредиха багажа, напуснаха пристанището по оживената улица „Ла Канебиер“ и стигнаха до апартамента в Реформаторския квартал. Каретата спря на една тиха уличка и пътниците слязоха. Следвайки жеста на французина, младият арменец мина през открехнатата портална врата на една сграда и стигна до апартамент в сутерена. Като влязоха, момчето забеляза, че помещенията са малки в сравнение с къщите, където бе живял в Трабзон и Скутари, но мястото имаше особена атмосфера.

— Тук ли ще отседна?

— Надявам се да ви хареса — отвърна домакинът. — Наех тази къща по нареждане на нашия търговски представител в Константинопол, с когото вашият баща е разговарял. Поискаха апартамент с je ne sais quoi de charme^[13] и… воала!

Калуст прехапа устни, без да е наясно дали му харесва, или не.

— Хм, не е зле.

Маршан изръкопляска.

— Ах, браво! Знаех си, че ще ви хареса! Очарователен е, нали? — Хвърли поглед към кухнята, където за миг съзря преминаващ силует. — Мадам Динан? Мадмоазел Дюпре?

— Да? — отговориха два женски гласа в нестроен хор.

Новодошлият проследи погледа на французина и на дневната светлина от прозореца в кухнята забеляза две женски фигури на прага. Те се приближиха до входа на жилището, където стояха двамата мъже — жена на средна възраст с розово лице и престилка и девойка в синя рокля, с чуплива кестенява коса и големи кристалнозелени очи. По-възрастната беше около четиридесетгодишна яка френска селянка, но вниманието на Калуст бе привлечено от девойката. Имаше приветливо лице — ни красива, ни грозна, и изглеждаше на осемнадесет.

Маршан ги представи, Калуст свали червения фес с думите bonsoir madame, bonsoir mademoiselle^[14], те направиха лек поклон, едва-едва сгъвайки колене, към който момичето добави и срамежлива усмивка.

— Мадам Динан ще се грижи за домакинството — обясни французинът, посочвайки румената госпожа. — Тя ще чисти апартамента, ще пере, ще пазарува и ще приготвя храната. — Сетне се обърна към момичето. — Мадмоазел Дюпре ще се заеме с вашето обучение. Ще ви дава уроци по френска история и литература и ще ви помогне да усъвършенствате френския си, което, вярвам, е и целта на посещението ви. — Замълча за момент, сякаш нямаше какво друго да добави. — Мисля, че това е всичко от мен. Има ли нещо друго, с което мога да съм полезен?

— Не се сещам.

С жест на човек, който цени времето си, домакинът му подаде някаква бележка.

— Това е адресът ми — каза той. — Сетне сложи цилиндъра си и се приготви да тръгва. — Службата ми се намира тук наблизо, до Café Radieuse. — Протегна ръка за довиждане. — Ако се нуждаете от мен, знаете къде да ме намерите. Ще бъда на ваше разположение, мосю.

Маршан докосна цилиндъра си за сбогом и си тръгна, оставяйки младия арменец сам с двете жени. За разлика от турските мюсюлмани, като християнин Калуст бе свикнал да живее под един покрив с противоположния пол, но за пръв път се намираше затворен в една къща с две непознати жени, без друг мъж наблизо. Подобна ситуация бе немислима в страната, от която идваше, особено за младеж, навлизащ в пубертета, сблъскващ се с истините от живота. Все пак бе дошъл във Франция, където на порядките се гледаше далеч по-свободно. Трябваше да ги приеме нормално.

Така и стори.

— Ще бъдете ли така добри да ми покажете стаята ми?

Макар ученето обикновено да се счита за трудно занимание, Калуст винаги го приемаше повече като игра. Въпреки това в Марсилия това забавно понятие за образование премина може би малко отвъд границите на разумното и ако въобще нещо по време на престоя в този смущаващ град би могло да се нарече академично, то това бе откриването на сетивата в най-голямата им дълбочина.

Храната, приготвяна от мадам Динан, се оказа изненадващо изискана. Младежът смяташе, че финесът е характерен за Изтока, но да гледа как френската готвачка майсторски забърква млечни сосове, гъби и какво ли още не, за него бе неочакван и благодатен дар. Особено за небцето. А чарът на местната гастрономия, веднага разбра арменецът, не се заключаваше във вкусната домашна кухня. Достатъчно бе веднъж да посетиш някои от локалите в града, за да откриеш истински съкровища на кулинарното изкуство.

След това идваха часовете с мадмоазел Дюпре — извор на безкрайна наслада. Девойката се появяваше винаги добре облечена, с парфюм и с дискретен, елегантен грим, имаше невероятно грациозни жестове и изключително нежен и мелодичен глас. С други думи, всичко бе comme il faut^[15]. След кафето с кроасани и топла багета прекарваха предобедите в учене на граматика или — което бе за предпочитане — като се наслаждаваха на френската литература, особено на романите на Оноре дьо Балзак, Емил Зола, Алфонс Доде, Стендал и Гюстав Флобер, на разказите на Ги дьо Мопасан и поезията на Шарл Бодлер, като обръщаха специално внимание на великолепните стихове от Les Fleurs du mal^[16], които тя декламираше със сладкия си глас, придавайки му страстна меланхолия.

Ô toison, moutonnant jusque sur l’encolure!

Ô boucles! Ô parfum chargé de nonchaloir!

Extase! Pour peupler ce soir l’alcôve obscure

Des souvenirs dormant dans cette chevelure,

Je la veux agiter dans l’air comme un mouchoir!

^[17]

Произнасяше думите така, сякаш ги вкусваше, изучавайки сладостта на всяка сричка, очите ѝ бяха затворени, гърдите ѝ потрепваха, а крехкото ѝ тяло се полюшваше в носталгичния ритъм на тези очарователни стихове. Докато я гледаше така — потънала в дълбок поетичен унес, на Калуст му се свиваше нещо под лъжичката, сякаш пламенният рецитал бе някакъв зов, може би дори похотлив намек, и той трябваше да положи усилие, за да не запуши устата ѝ със страстна целувка.

Въпреки еротичния привкус, който тя влагаше в рецитираното, постепенно стана ясно, че приема задачата сериозно и с голям професионализъм. Това не пречеше на младата учителка да се вълнува от някои четения, особено на най-популярните творби на Йожен Сю и Александър Дюма. Бе толкова запалена по тези автори, че една сутрин го заведе до Старото пристанище и седнаха в рибарска лодка, в която ужасно смърдеше на риба.

— Къде отиваме? — попита Калуст, смутен от миризмата.

— Искаш ли да четем? — отвърна тя със загадъчно изражение и показа книгата, чиято корица младежът веднага разпозна. — Ще те заведа при граф Монте Кристо.

Целта на пътуването им се очертаваше на хоризонта — загадъчният замък Иф на миниатюрен остров на около два километра югозападно от Марсилия, който Дюма увековечи в романа си „Граф Монте Кристо“, който бяха чели миналата седмица и чиито корици тя галеше в скута си. Когато пристигнаха, Калуст откри, че прословутият остров е изцяло зает от средновековна крепост, превърната в затвор — мястото, на което бе заточен главният герой на романа.

Слабостта на мадмоазел Дюпре към двамата романисти освен всичко друго позволи на младежа да забележи черта в характера ѝ, която му се стори специална — неизлечим романтизъм. Бе невероятно как дишането на учителката му се учестяваше, докато чете любовни сцени, описани с ярък драматизъм, което представляваше истинско предизвикателство за свенливия ѝ ученик. Как можеше да помири в себе си страстта на французойката към любовните литературни моменти и огъня, който го изгаряше отвътре по време на уроците?

Книгите нямаха отговор на този въпрос.

Щом страниците не предлагаха решение на новите предизвикателства в живота, Калуст разбра, че може да разбули загадката по улиците на Марсилия. По-точно с помощта на дамите, които се въртяха край оживения булевард в сърцето на града — Ла Канебиер. Тези жени носеха къси до коляното поли, раменете им бяха голи, като понякога дори показваха зърната на гърдите си, а силно гримираните им лица бяха усмихнати и подканящи — нещо, към което младият чужденец не можеше да остане безразличен.

Виждаше ги всяка вечер, когато се връщаше от разходка, или constitutional^[18], както я наричаше баща му. Гледаше ги с престорена надменност, тъй като бе чувал, че госпожиците за лесна любов носеха в слабините си неизлечими болести. Любопитството обаче като червей усърдно дълбаеше съзнанието му и го изкушаваше. Как да остане равнодушен към тези женски съблазни?

След известно време събра кураж и измисли как да спомене темата в разговорите си с мадмоазел Дюпре. Подходяща възможност за това изникна през една петъчна утрин, докато четяха „Парижките потайности“ на Сю, чието действие, изпълнено с мелодраматични моменти със съмнителна достоверност, се въртеше около парижкия пролетариат. В един пасаж се разказваше за жена, която продаваше прелестите си на улицата, и, съзирайки удобния случай, Калуст веднага се възползва.

— Интересна е тази история за лесните жени — отбеляза той с най-невинното изражение, на което бе способен. — Знаете ли, мадмоазел, в Константинопол няма такива неща.

Учителката престана да чете и вдигна поглед от книгата.

— В Константинопол няма изкусителни дами?

— Със сигурност има — отвърна младият арменец, — но не се показват така безсрамно по улиците. — Всичко е… как да кажа, някак си по-дискретно. А тук… Виждали ли сте какво става около Ла Канебиер? Ами те са навсякъде! И ако случайно мина покрай тях, ме заговарят! Пращат ми въздушни целувки! Искат да ме прелъстят! Дори снощи ми се случи, забележете.

Мадмоазел Дюпре тихо се засмя.

— Това тревожи ли ви?

— Малко… — отвърна той с престорена свенливост. Замълча за момент, сякаш се колебаеше дали да продължи. Естествено, не искаше да се показва като мамино детенце. — Искам да кажа, че съм просто любопитен, признавам.

— Любопитен ли? За какво?

— Да разбера какво е.

Момичето го погледна със загадъчно изражение, сякаш обмисляше някаква идея.

— Никога ли не сте били с жена?

Смутен, Калуст почувства, че се изчервява. Бе започнал разговора, без да знае докъде ще го доведе и какво ще му каже тя, но не бе очаквал подобна дързост от страна на учителката си.

— Не — призна тихо той.

Тя замълча и внимателно се взря в него, сякаш го изучаваше.

— А бихте ли искали да пробвате?

Младежът опита да отговори, но бе неспособен да промълви и дума. С усилие успя да произнесе някакъв звук, смътно наподобяващ онова, което би искал да каже.

— Да.

Мадмоазел Дюпре смръщи тънките си вежди и прехапа устни. Изглежда, обмисляше отговора. След това сякаш се реши. Вдигна ръка и бавно погали меките черни коси на своя ученик, разресвайки ги с пръсти — жест, който много приличаше на милувка.

— Заплатата ми е ниска, а времената са трудни — каза тя със същия сладък глас, с който декламираше поемите на Бодлер. — Но при едно щедро увеличение на възнаграждението ми, несъмнено бих могла да включа в услугите си и други учебни предмети, които… да кажем, биха обезсмислили необходимостта да прибягвате до тези дами с долен произход и подозрително здравословно състояние. Допълнително обучение за живота и природата.

Предложението шокира Калуст. Той се взира в нея в продължение на един дълъг миг с настойчивостта на човек, който се опитва да разгадае събеседника си, и тя издържа на погледа му. Разбра, че бе имал грешна представа за нея. Противно на впечатленията му, мадмоазел Дюпре не беше непоправима романтичка, а развратна лицемерка. С други думи — това, от което се нуждаеше.

— Това увеличение на заплатата ви… — започна той с пресипнал глас. — За каква сума говорим?

— Спестявам пари, търся начин да замина да уча литература в Сорбоната — обясни тя със същия спокоен тон, с който му бе направила предложението. — Мисля си за добавка, да кажем от… четиридесет процента. — Кимна утвърдително. — Да, четиридесет. Струва ми се разумна цифра.

— Тридесет.

Тя отдръпна ръката си, сякаш с този си жест искаше да го накаже, и сърдито сбърчи нос.

— Един кавалер не се пазари с дама — смъмри го тя. — По мое мнение четиридесет процента отгоре е справедливо възнаграждение в случая. Забележете, че ще научите всичко необходимо от госпожица с моите познания и произход, с абсолютна дискретност и отлична хигиена. — Примигна изкусително. — Е? Споразумяхме ли се?

За Калуст преговорите бяха като втора природа. Все пак тук залогът не бе една, макар и сребърна, декадрахма от Сиракуза, а французойка от плът и кръв, която се предлагаше по начин, който му се стори колкото интересен, толкова и стряскащ. Моментът не бе подходящ за безцелни уговорки, тъй като месечната издръжка от баща му позволяваше странични разходи по обучението му.

— Тогава да бъдат четиридесет процента.

— Които влизат в сила от кога?

Чувството в стомаха му, особено изгарящо в този миг, превърна уроците в неотложност и именно този прост факт продиктува отговора.

— От днес… сега.

Лицето на младата жена разцъфна в усмивка. Отново погали косата му, докато съблазнително облизваше устните си, сякаш за да го изкуши, но бързо отдръпна ръката си. Този жест беше просто за аперитив.

— Днес ще си тръгна в обичайния час — прошепна тя с прелъстителна сладост. — След вечеря, когато мадам Динан си отиде, сложете лампата на прозореца, за да ми покажете, че пътят е чист. — Лукаво му намигна със зелените си очи. — Тогава ще мина от тук и когато видя светлината, ще почукам на вратата ви, за да ви дам първия урок.

В същия миг чувствената поза на разгонена женска изчезна, отстъпвайки място на сериозната учителка. Мадмоазел Дюпре отново насочи вниманието си към „Парижките потайности“, сякаш загадката можеше да бъде истински разкрита в страниците на романа на Сю, вместо в невероятните превратности на съдбата, които ни сполитат понякога.

Новите уроци на мадмоазел Дюпре направиха престоя на Калуст в Марсилия значително по-приятен, прибавяйки известна доза трепет в нормалното му ежедневие. Освен уроците по френски сутрин и следобедната разходка, обикновено по Ла Канебиер, младият арменец се радваше и на много горещи вечери, докато учителката му го наставляваше как да задоволява най-загадъчните нужди на човешкото тяло.

Нещата вървяха толкова добре, че ученикът започна да кани учителката си на приятни разходки в околността. При първа възможност нае лодка на Старото пристанище и излизайки в морето с един рибар, я заведе да прекарат почивните дни в Камарг. Когато малката лодка се заклатушка из блатата на района, оставиха рибаря в Сент Мари дьо ла Мер — укрепена църква на средиземноморското крайбрежие, в която според легендата бе пристигнала Мария Магдалена след бягството си от Палестина, и отидоха да преговарят материала от среднощните уроци до езеро, на открито, заобиколени от птици фламинго и сиви чапли.

Докато пътуваха обратно, за да вземат рибаря, Калуст си мислеше, че няма по-хубав живот. Нежният бриз рошеше черните му коси, солени пръски мокреха устните му, той се обърна назад и като видя своята французойка със затворени очи и опиянена от страстен копнеж, сякаш бе открил бога в това кътче на земята, извика с пълно гърло:

— Vive la France!^[19]

Уви, нищо хубаво не трае вечно. Младежът научи това една сутрин няколко месеца по-късно по време на урока по френски със своята учителка. На вратата се почука и мадам Динан, която бе изоставила манджата, за да види кой е дошъл, влезе в стаята.

— Мосю Маршан е тук — обяви тя, докато бършеше мазните си пръсти в престилката. — Иска да говори с вас.

Калуст прекъсна заниманието, в което сега разглеждаха друг роман на Сю, и посрещна представителя на Османската имперска банка в Марсилия на чаша чай. След като си размениха обичайните любезности и Пиер Маршан се осведоми за здравето и работите около престоя във Франция на събеседника си, той извади плик от вътрешния джоб на палтото и му го подаде.

— Получихме телеграма от Константинопол, адресирана до вас — каза той. — Мисля, че е от баща ви.

Внезапно обезпокоен, Калуст взе плика и го разкъса в единия край. По принцип телеграмите никога не носеха добри новини, поради което той хвърли разтревожен поглед към Маршан. Изражението на посетителя обаче бе непроницаемо и младежът не можа да разбере дали той знае съдържанието на телеграмата, въпреки че щом бе получена в службата му, вероятно вече я бе прочел.

Със същото каменно изражение, за да прикрие емоциите си, Калуст разгърна листа и най-сетне зачете. Мигновено пребледня — единствената видима реакция, която макар и дискретна, бе достатъчна, за да разтревожи мадмоазел Дюпре.

— Нещо лошо ли?

Калуст я погледна печално и отново сведе поглед към телеграмата. Обърна листа и го показа на учителката си.

ФРЕНСКОТО ТИ ОБУЧЕНИЕ ПРИКЛЮЧИ (СТОП)

НЕЗАБАВНО ЗАМИНАВАШ ЗА ЛОНДОН (СТОП)

ЗАПИСАН СИ ЗА ПРИЕМЕН ИЗПИТ В КИНГ КОЛИДЖ (СТОП)

ТАТКО

Французойката прочете съобщението без коментар, прикривайки реакцията. Мосю Маршан, свикнал всичко да се върши веднага и както трябва, уведоми клиента си, че ще се погрижи за приготовленията по отпътуването, включително и за билет за първия кораб за Британските острови, и след пет минути вече бе на улицата, на път за канцеларията си.

Останали насаме, Калуст и мадмоазел Дюпре дълго мълчаха.

— Всичко се случи толкова бързо… — въздъхна тъжно тя. — Мислех, че ще останете по-дълго в Марсилия…

— Такъв беше планът.

— Тогава как ще обясните тази заповед да заминете? Защо Лондон? И защо сега?

Младият арменец сведе поглед към телеграмата, която още държеше в ръцете си, сякаш не знаеше какво да прави с нея.

Пое си дълбоко дъх, огорчен, че веселият му живот скоро приключва, и сетне се взря в учителката си.

— Сигурно са му казали.

— Какво?

Отново въздъхна, този път леко, сякаш вече бе приел съдбата си. Опита да се усмихне, но изражението му показваше само примирение.

— За нашите среднощни уроци.