Мъжът от Константинопол

XII.

КАЛУСТ ХВЪРЛИ ПОСЛЕДЕН ПОГЛЕД КЪМ МАСИВНИТЕ КУЛИ на замъка, извисяващи се над пристанището с италианския трикольор, който се вееше под непрестанните пориви на вятъра, и стъпи на платформата, за да се качи на кораба, акостирал в живописния Триестки залив. Параходът принадлежеше на компанията „Лойд Триестино“, собственост на Оханес Берберян, бащата на Нунуфар, така че можеше да се каже, че вече са си у дома.

Параходът бе пълен с пасажери, много от тях арменци, които бяха успели да избягат от кланетата в Константинопол и в цял Анадол. Един юнга заведе семейство Саркисян до каютата им — малък апартамент в предната част — най-изисканото място на кораба, където Калуст остави съпругата и сина си и отиде да се разходи.

Наситеносиният цвят на Триесткия залив контрастираше с индиговия отенък на небето. Наоколо плаваха малки платноходки, а покрай брега растяха редици млади борчета. От едната страна се виждаха керемидените покриви на града, а от другата блестяха малки архитектурни бижута, като двореца Мирамаре, който се издигаше върху надвиснала над морето скала. На кърмата жално крякаха чайки, които навярно търсеха храна, затова арменецът им хвърли няколко парчета хляб.

Слезе на един от долните етажи и мина през вратата за пасажери. Вече всички бяха на борда и капитанът даде знак на екипажа да вдига котва и да се приготви за отплаване. Трима моряци започнаха да прибират веригата, която държеше кораба за кея.

— Чакайте ме! — извика някой от кея. — Чакайте!

Всички погледнаха в посока на гласа, включително капитанът и Калуст. Огромен мъж с гъсти вежди и буйна брада тичаше към кея, махаше като обезумял и крещеше да не тръгват без него.

— Късно е — заяви капитанът. — Да е дошъл навреме. Хайде, момчета!

Калуст не сваляше очи от великана, който тичаше по кея. Дори след седем години не можеше да сбърка този човек. Беше Арпиар Зиновиев, арменският мултимилионер, с когото Нобел го бе запознал в Баку.

— Почакайте! — каза решително той. — Капитане, не можете да го оставите на сушата!

Капитан Колинс, англичанин от Бирмингам, който наскоро се бе пенсионирал от Кралските военноморски сили, поклати глава.

— Закъснял е. Освен това корабът вече е пълен.

Останал без дъх, мъжът спря на края на кея в очакване нещо да се случи — вдигането на котвата, за да може параходът да потегли, или спускането на платформата, за да се качи.

— Вие не разбирате, господин капитан! — извика Калуст, докато сочеше към сушата. — Този човек е добър приятел на моя тъст. Трябва да го пуснете!

— Но всичко е пълно!

— Ще измислим нещо, но той не може да остане на сушата!

Капитанът се поколеба и се взря в Калуст. Нямаше представа каква е връзката между собственика на поверения му кораб и закъснелия пасажер, но знаеше, че Калуст е зет на шефа му и на всяка цена иска да помогне на закъснелия мъж. Защо да рискува удобната си длъжност на корабен капитан?

— Свалете платформата! — нареди накрая той. — Нека се качи!

Веднага стана ясно, че от обноските на Арпиар Зиновиев има още какво да се желае. Още щом стъпи на парахода на „Лойд Триестино“, той запрати огромна зелена храчка на палубата и процеди две мощни псувни. По лицето му се четеше безумен страх и имаше петна от засъхнала кръв по дрехите. Като го разгледа отблизо, капитан Колинс съжали, че е послушал зетя на шефа си, но вече нямаше връщане назад.

— Къде е каютата ми — попита великанът от Баку, разпервайки огромните си ръце със засъхнала кръв под ноктите. — Убих двама турци с голи ръце и трябваше да тичам по-бързо от цяло стадо от тези говеда, за да се отърва жив. Искам да си полегна. А ако имате арменски коняк и две палави закръглени хубавелки, още по-добре. Имам нужда да се поразсея.

Капитанът поклати глава.

— Опасявам се, че параходът е пълен, сър — заяви той с делови тон. — Няма места. — Той посочи към Калуст, който стоеше наблизо. — Единствено намесата на господин Саркисян ме склони да позволя качването ви на кораба. Ще трябва да се настаните на палубата. — Вдигна очи към безоблачното небе. — Сега е август и времето е хубаво.

— На палубата ли? — ядоса се великанът. — Аз съм Арпиар Зиновиев, петролният крал на Баку! Палатът ми е покрит със златни плочи, момченце! Аз съм един от най-богатите мъже в Русия, а ти ми казваш, че на тая смешна лодка няма каюта за мен? Що за лоша шега?

Пенсионираният офицер, командир на кораба, изопна гръб, заемайки почти военна поза, и повдигна брадичка, за да срещне гордо погледа на своя събеседник.

— Съжалявам, сър — каза той съчувствено, — но няма свободни места. Ако условията не ви устройват и искате да промените решението си, аз ще ви разбера. — Той посочи към портичката на кораба. — Ще наредя да се върнем и да спуснем платформата. Така ще може да слезете и да потърсите по-подходящ транспорт, отговарящ на положението ви.

— Какво слизане, какви глупости?! Искам каюта! — Зиновиев извади пачка банкноти от джоба на панталоните. — Колко искате?

Като видя парите, капитан Колинс почервеня от гняв.

— Нима не разбирате? — изръмжа той, като едва сдържаше яростта си. — Няма свободни места в каютите, сър! И всичките пари на света не могат да променят това, разбирате ли? Приятно пътуване!

След тези думи англичанинът се обърна и се отдалечи. Зиновиев не бе свикнал на подобно отношение и понечи да го последва, но пътят му бе препречен от дребничкия мъж, който мълчаливо бе присъствал на малкия словесен дуел.

— Успокойте се, всичко ще е наред — каза Калуст. — Ще ви намеря каюта, дори ще гледам да е просторна и луксозна, не се тревожете.

Великанът спря и погледна надолу; черните му очи блестяха като перли сред рошавите му вежди.

— Кой си ти, дребосък?

— Един от собствениците на този кораб — отвърна Калуст, изопачавайки малко истината. — Затова мога да говоря с капитана. Аз му наредих да позволи качването ви на борда и… се надявам да намерим къде да ви настаним. Разбира се, няма да е лесно. Параходът е пълен и както забелязахте, капитанът не ни харесва много. Но съм сигурен, че с моите връзки все ще ви уредя каюта.

Думите му успокоиха Зиновиев, който разглеждаше събеседника си с все по-голям интерес.

— Струваш ми се познат, без майтап — накрая каза той. — Не гостува ли в моя палат в Баку преди няколко години?

По устните на Калуст заигра доволна усмивка.

— Прав сте, така е. Посетих резиденцията ви заедно с господин Нобел по време на едно… хм, частно празненство. — Той протегна ръка и се представи. — Калуст Саркисян, на вашите услуги. Семейството ми притежаваше изключителни права за внос на керосин в империята, а самият аз бях съветник по петролните въпроси в цивилната листа. — Арменецът махна с ръка наоколо. — Моят тъст, освен директор на корабната компания, която притежава този параход, е собственик на една от най-големите банки в Константинопол и на хотел „Пера Палас“, където отсядат пътниците на „Ориент Експрес“.

Великанът изръмжа одобрително.

— Значи, съм в добра компания!

— Разбира се — Калуст посочи една пейка на палубата. — Моля, изчакайте ме тук. Ще се опитам да ви намеря каюта. Няма да е лесно, но ще направя всичко по силите си.

Нунуфар бе останала без дойка, а нямаше кърма, затова бе поискала от една келнерка чаша хладко мляко, което даваше на капки в пресъхналите устни на Крикор. Бебето лежеше в майчината си прегръдка, повито в коприненото платно, и ядеше след хилядите перипетии, които бе преживяло по време на бягството от Константинопол.

Вратата на каютата се отвори и влезе Калуст. Извади прибрания под леглото куфар, който бяха купили в Триест, и го остави отворен върху дюшека.

— Трябва да напуснеш каютата!

Съпругата му спря да храни бебето и го изгледа изненадано.

— Моля?

Мъжът ѝ вече вадеше дрехите им от чекмеджетата и бързо ги прибираше в куфара.

— Един от най-богатите мъже в Русия е на борда! Запознах се с него, когато бях в Баку. Червив е с пари! Той също е арменец и е бил преследван в Константинопол. Преобърнах целия кораб за свободна каюта, дори говорих с капитана, но няма свободно място за него. Трябва да дойде тук.

Нунуфар го гледаше объркано, сякаш не разбираше думите му.

— Да напуснем каютата ли? И защо?

Съпругът ѝ бе толкова зает да подрежда нещата им в куфара, че дори не вдигна поглед.

— Защото той няма къде да се настани, вече ти казах!

— Това е негов проблем, не наш.

— Вече е наш. Трябва да излезеш, за да дойде той.

Думите на Калуст смутиха още повече Нунуфар, в чийто поглед вече се четеше изумление.

— Но тогава… Ами ние? — попита тя, сочейки към бебето. — Къде ще отидем ние?

— Стига! Отиваш на палубата! — отвърна той и махна с ръка към вратата на каютата. — Има удобни сенчести места, където ще се чувстваш много добре. Горещо е, нали? Ще бъде приятно да пътуваме на открито. Даже казват, че е добре за здравето. Ще се отрази добре на малкия.

— Ама… да не си полудял? Да живеем на палубата? Аз и бебето? На палубата?

— Само за няколко часа… надявам се. Ще се опитам да убедя капитана да ви намери нещо по-добро.

— Ами ти?

— Аз ли? Оставам тук с мъжа от Баку. Много е важно да се сближа с него.

Жена му поклати глава, отказвайки да приеме тази абсурдна ситуация.

— В това няма никаква логика. Не мърдам оттук.

В този миг арменецът спря да подрежда багажа и се взря в нея. В погледа му се четеше решителност.

— Слушай, Нунуфар — заговори той сериозно. — Това е голямата ни възможност, нима не разбираш? Човекът, на когото помагам, се къпе в пари. Толкова е богат, че е покрил стените на резиденцията си със златни плочи, представяш ли си? Видях го с очите си! Златни плочи! Сега не е моментът да се колебаем, а да действаме! Много е важно той да ме хареса и да ми дължи услуга, разбираш ли? Изключително важно! Бъдещето ни зависи от това. — Отново насочи вниманието си към куфара и прибра последните дрехи. — Вземи Крикор и върви на палубата. Може да ти звучи абсурдно, но те уверявам, че животът ни ще се промени според начина, по който се отнасяме с този тип.

И сякаш нямаше какво повече да добави, Калуст взе куфара и излезе.

Пътуването с парахода на „Лойд Триестино“, собственост на Берберян, продължи само една седмица, която на семейство Саркисян се стори цяла вечност. Като видя дъщерята на шефа си, оставена на палубата заедно с бебето, и след молбите на Калуст да уреди нещо, капитан Колинс изкара един юнга от каютата му и настани в нея Нунуфар и Крикор. Миниатюрното помещение се намираше близо до машинното отделение, превърнато във въглищна пещ. Не беше особено уютно, но предвид обстоятелствата — търпимо.

Калуст остана в луксозната си каюта заедно с благодарния Зиновиев. Въпреки различията си или може би именно заради тях, двамата арменци се погодиха добре; единият бе огромен, нахален и груб, а другият — дребен, тих и възпитан.

— Какво желаете за вечеря — запита Калуст другаря си по каюта, докато разглеждаше менюто, предлагано в ресторанта. — Има печена каракуда и спагети с морски дарове. Ако предпочитате месо, предлагат татарски бифтек и пиле с ориз.

Великанът, който удобно се бе изтегнал на леглото, махна отегчено с ръка.

— Що за глупости! — запротестира той. — Нима тези мръсни животни нямат никакви арменски ястия? Например хачапури или хоровац?

Погледът на Калуст отново се плъзна по списъка с ястия.

— Опасявам се, че не. Европейска кухня.

— Ах, по дяволите! Никога нищо нямат тези глупаци! Ако камшикът ми беше с мен, щях да ги науча аз…

— Мога да говоря с готвача — предложи любезно младият арменец. — Какво ви се яде?

— Какво ли? — Зиновиев въздъхна дълбоко, почти носталгично. — Знаете ли, едни кюфтенца ще ми дойдат много добре. О, колко добре само! — Той облиза устните си. — Би било чудесно.

Като чу поръчката на другаря си, Калуст веднага скочи и изхвърча от каютата с репликата „Веднага се връщам“. Отиде при Нунуфар и я заведе при корабния готвач, за да го научи да прави кюфтета.

Готвачът възропта, че пасажерите трябва да се съобразяват с менюто за деня, че не е възможно да приготвя различни ястия и че има страшно много работа, но банкнота от пет франка в крайна сметка подсигури съдействието му. След половин час традиционните арменски кюфтета димяха апетитно в чиния с гарнитура от ориз и вкусна разядка пилаки, заедно с бутилка шампанско.

Калуст не отказваше нищо на своя богат приятел и другар по каюта. Уверяваше го, че ще му бъдат сервирани любимите му ястия, пазеше го от комарите и слънцето, винаги имаше подръка изстудена бутилка шампанско и дори му четеше на глас вестниците, които купуваше на всяко пристанище. Въпреки това Зиновиев не оставаше напълно доволен.

— Няма ли жени в тая дупка? — оплака се той втората вечер, докато се почесваше по издутината между краката си. — Нима очакват един мъж да оцелее на такова пътуване? Да не съм някакъв поп!

Загрижен за приятния престой на госта си, Калуст слезе на палубата, където пътуваха хора от по-бедна черга, и се приближи до италианка, очевидно със скромни възможности, като се опита да я придума да предостави услугите си на богатия пасажер в замяна на двадесет франка. Отначало тя отказа, в крайна сметка за каква я взимаха? Замисли се, когато предложението се качи на петдесет франка и се съгласи, когато достигна сто.

— Е, добре! — въздъхна примирено тя. — Господ ще ми прости.

Сам Калуст я изкъпа, облече и парфюмира, като за целта използва от най-красивите рокли, които Нунуфар си бе купила в Триест. Даде ѝ подробни наставления как да задоволи пасажера и чак тогава я заведе в каютата, като я остави на разположение на Зиновиев за един час.

Но приятелството между двамата арменци не се основаваше само на подобен тип услуги. Винаги когато съзираше възможност, което обикновено се случваше, докато четеше новините във вестника, Калуст насочваше разговора към бизнеса и изтъкваше познанията си в областта и връзките си с министрите от цивилната листа. Така заговори за нещо, което накара Зиновиев да се замисли.

— Знаете ли — каза великанът малко преди да акостират в Саутхамптън, когато двамата си почиваха на чист въздух на палубата. — Имам неизчерпаеми залежи от петрол.

— Естествено! Не забравяйте, че гостувах в дома ви в Баку. Апшеронският полуостров е голяма работа, а? Проблемът е какво ще правите с целия керосин, който изнасяте за Османската империя. Знаете, че империята фалира. Сметките ѝ се управляват от ликвидационна комисия, съставена от представители на европейски банки. Един ден просто ще спрат да ви плащат…

— Дори не го споменавайте! Често се налага да гоня тези крадци, турците, за да си платят дължимото, какво мислите? Обирджии! — Той се поколеба. — Но какво мога да сторя? Държат ме в ръцете си. Проклети турци!

— Намерете други пазари.

— Лесно е да се каже — отвърна великанът. — Имам представител в Париж, който само ме краде. Понякога си мисля, че е по-лош и от турците. Светът е свърталище на крадци, казвам ви. Свърталище на крадци!

— Но за какво ви е представител в Париж? Центърът на Европа е Лондон, друже! С години съм залагал на „Роял Ексчейндж“ и добре знам какво говоря. Лондон е мястото, финансовият световен център, там законите се спазват и съдът уважава правата ни, това е столицата на най-голямата европейска сила, а на огромната ѝ територия няма и капка петрол. Ето това наричам сигурен пазар.

Зиновиев замислено почеса дългата си черна брада.

— Да… очевидно е. — Той разпери ръце в жест на безсилие. — Проблемът е, че в Лондон не познавам никого. Освен това предпочитам доверени хора. Не мога да отида там и да наема първия глупак, който се изпречи пред погледа ми, нали така? Нямам доверие на англичаните, с техните бели костюми и превзети разговори, освен това се мислят за нещо повече от другите. Имам нужда от човек от нашите, да говори нашия език и същевременно да разбира от бизнеса. Но откъде да намеря такъв?

— Значи, ви трябва арменец — предложи Калуст с блуждаещ поглед, сякаш и сам той не познаваше човек, който да отговаря на изискванията. — Някой, когото познавате добре и с опит в петролния бизнес. Освен това ми се струва важно този човек да има понятие и от финанси, не мислите ли?

— Няма да е лесно да го открия.

На палубата настъпи тишина.

— Смятам да се установя в Лондон и мога да потърся някого с тези характеристики — подхвърли Калуст възможно най-непринудено. — Разбира се, няма да имам много свободно време. Ще възстановя контактите си във Външното министерство и отново ще залагам на „Роял Ексчейндж“. С моите познания в петролния бранш мисля, че няма да е трудно да си намеря работа, която да…

Великанът изведнъж скочи, прекъсвайки мисълта на събеседника си, и настойчиво размаха пръст насреща му.

— А защо да не бъдете вие?

Калуст се направи на изненадан.

— Какво аз?

— Вие — мой представител. Защо не?

— Аз ли?

— Ама разбира се! Вие сте идеалният човек! Сякаш самата длъжност е чакала да се появите, за да ми хрумне да я създам!

Дребничкият арменец сведе поглед и си придаде скептично изражение, което бе научил от търговците на Капалъ чарши при пазарлъците си с тях.

— О! Не знам…

По грубото лице на Зиновиев премина сянка на разочарование и учудване.

— Не ми казвайте, че отказвате.

Калуст си пое дълбоко дъх и не отговори веднага, сякаш едва сега обмисляше въпроса.

— Не че не искам — заговори той. — Всъщност разполагам с отлични връзки в британското правителство и съм сигурен, че ще ви спечеля много пари в Лондон. Проблемът е, че имам планове, които биха били много изгодни за мен, а тази работа изисква пълно посвещение, както е очевидно. Не знам дали ще мога да…

— Сто лири! — прекъсна го арменският милионер. — Ще ви плащам сто лири месечно, за да бъдете мой представител в Лондон.

Като чу тази сума, Калуст пребледня. Сто лири на месец бяха много пари. Предоставяше му се невероятна възможност. А интуицията му на опитен търговец, познаващ тънкостите на пазарлъците на Капалъ чарши, му подсказваше, че това бе само началото.

— Малко са — каза той с най-голямото самообладание, на което беше способен. Получи му се, изражението му остана абсолютно непроницаемо. Бе настъпил моментът да играе твърдо.

— Сто лири звучат добре като основно възнаграждение, но аз обичам да работя… на процент.

Гъстите вежди на събеседника му се повдигнаха в знак на учудване.

— На процент ли? Какво означава това, по дяволите, никога не съм работил така! Плащам добре, мамка му!

Пръстите на Калуст се плъзнаха по масичката на палубата.

— Процентното възнаграждение е чудесен вариант за производител като вас — каза той. — Ако продам повече петрол или на по-добра цена, получавам повече. Ако продам по-малко или на по-ниска цена, печеля по-малко. Това е добър стимул, за да ви осигурявам по-изгодни сделки и за да ви помагам да печелите повече. Повече британски лири, забележете. За тези пари няма да е необходимо да преследвате клиентите, за да си платят, разбирате ли? Защото те не подценяват…

Зиновиев отново зарови пръсти в брадата си, докато обмисляше предложението. Имаше големи резерви относно заплащането на процент, но аргументите на събеседника му несъмнено заслужаваха внимание.

— Един процент — отстъпи накрая той. — Давам ви комисионна от един процент от продажбите.

— Десет.

Великанът облещи очи.

— Какво?! — възмути се той. — Умът ли си изгубихте? Никой не получава десетпроцентна комисионна! Това е прекалено!

— Тогава какво предлагате?

— Ами… Добре, да бъдат три процента.

— Осем.

— Абсурд! Това е лудост!

— Слушам ви.

— Четири процента.

— Шест.

Зиновиев упорито разтърси глава.

— А, не! — възкликна той. — Шест е много. Не мога да приема! В никакъв случай!

Събеседникът му скръсти ръце на гърдите си.

— Вижте, вече свалих достатъчно. За мен десет процента е разумна цифра. Но понеже сте ми симпатичен и бих искал да помогна на сънародник в тези трудни времена, приемам намаляване на комисионната на шест процента. Разбирате, че четири е много малко. Всъщност това е по-малко от половината от първоначалното ми предложение. Да приема, би означавало да изгубя залога.

Великанът въздъхна и погледът му се отнесе към хоризонта, сякаш морето би могло да му даде съвет.

— Разбирам думите ви — призна той. — Тогава уговаряме половината от първоначалното предложение и приключваме въпроса.

— Пет процента?

— Да. Но и те са много.

Всъщност това надхвърляше всичко, за което Калуст някога се бе осмелявал да мечтае. На дребничкия арменец му се искаше да заподскача от радост, да прегърне всички, които минаваха покрай тях, да се смее и да прави кълбета по палубата, но изразът на лицето му остана непроницаем, дори малко сърдит, сякаш неохотно правеше услуга на приятел.

— Става — съгласи се той. — Сто лири на месец плюс пет процента комисионна от продажбите.

Стиснаха си ръцете и споразумението бе сключено.