Мъжът от Константинопол

V.

В ХАМЛИН ХОЛ — ГЛАВНАТА СГРАДА НА „РОБЪРТ КОЛИДЖ“, се носеше сдържан шепот, когато семейство Саркисян се настани на предните места, за да изслуша речта за откриване на учебната година. Калуст започваше втората си година в училището и знаеше, че Commencement Day^[8] можеше да бъде страшно скучен. Но какво да стори? Също като други видни представители на османското общество, родителите му бяха поканени на събитието и той нямаше друг избор, освен да ги придружи.

Когато мистър Уошбърн влезе през една странична врата и се качи на трибуната, на която бе поставена катедра за оратора, залата внезапно притихна. Що за скучна реч ще е това, запита се Калуст и се приготви за най-лошото. Миналата година имаше беседа за Омир, която беше толкова досадна, че момчето с мъка остана будно.

Директорът остави бележките си върху катедрата, оправи вратовръзката си, изкашля се, за да прочисти гърлото си, вдигна поглед и огледа гостите, които бяха дошли да отбележат Commencement Day.

— Защо сме дошли тук тази сутрин, облечени с такива хубави костюми?

Неочакваният въпрос предизвика множество учудени споглеждания и изненадани физиономии. Нима наистина очакваше отговор?

— Защо обзавеждаме домовете си? — бе вторият въпрос на мистър Уошбърн. — Защо се грижим за градината и слагаме красиви цветя във вазите? Защо окачваме картини по стените и постиламе персийски килими на пода, възхищаваме се на гледката през прозореца и великолепното отражение на Константинопол в Мраморно море? Защо сякаш политаме, когато слушаме „Реквием“ на Моцарт или „Ода на радостта“ на Бетовен? Защо онемяваме пред словото на Шекспир — O, how this spring of love resembleth, The uncertain glory of an April day?^[9] Защо затаяваме дъх пред купола на „Света София“ и изпитваме удоволствие от невероятния вкус на парче баклава, купено от чаршията? Кое е онова, което ни кара да търсим красотата във всичко, което виждаме и до което се докосваме — от един обикновен кашмирен шал, който намятаме на раменете си, до космическото величие на Млечния път, който се разлива в черната пропаст на ясна нощ? Що за инстинкт ни кара да се стремим към красотата, какви неустоими импулси ни движат към хармонията и що за спасение намираме в нея?

Свит на стола си, зяпнал от удивление, Калуст чувстваше, че тези въпроси са отправени към него; сякаш директорът обличаше в думи загадките, които в последно време го измъчваха и които бе неспособен да изрази по такъв начин.

— Какво е красотата? — запита мистър Уошбърн с тон, който ясно показваше, че това е последният от встъпителните въпроси. — Pulchra sunt quae visa placent е казал св. Тома Аквински: Красотата е онова, което е приятно на възприятията ни^[10]. Съвършено вярно. Но къде точно да я търсим? В нещата или в човека, който ги съзерцава? — За миг въпросът увисна във въздуха, преди директорът сам да отговори. — Красотата очевидно е в предметите, в тяхната форма и съдържание, в тяхната хармония и вътрешните качества, но е вярно също и че едно нещо не може да бъде красиво, без някой да го съзерцава и да го смята за красиво, което очевидно означава, че красотата се крие и в субекта. Розата е хубава, защото ние я намираме за такава. Без мнението ни за нея розата просто съществува. Та щом красотата е в субекта, значи тя е субективна. От друга страна, въпреки присъщата ѝ субективност, истината е, че възприятието за красота е универсално. Всички хора, всички народи и култури търсят красотата. Идеалът за красивата жена може да бъде закръглена женска фигура в европейската култура или кльощава в африканската култура; оттук идва субективността на понятието, но е факт, че и в двете култури се търси красивата жена. Някои намират за превъзходни епичните стихове на „Илиада“, други предпочитат модерната проза на „Граф Монте Кристо“. Независимо от различните мнения относно какво е красиво, все пак всеки читател търси красотата в четивото си. Там се крие нейната универсалност. Когато африканката чисти колибата си, а европейката подрежда своя дом, двете изразяват инстинктивно по различен начин универсален естетичен ред. Но дали той е изцяло човешки? А животните? Нима те имат възприятия за красивото?

Директорът на „Робърт Колидж“ замълча и огледа залата, сякаш в очакване някой да му отговори. Калуст много пъти бе мислил по въпроса и му се искаше да скочи от мястото си и да извика: Не! Не! Не!, но се въздържа.

— И да, и не — бе отговорът на мистър Уошбърн. — Едно куче например умее да разпознава вкуса на различните храни. Ако му хвърлим в чинията парче развалено месо и вкусен бифтек, кое, смятате, ще изяде първо? Насладата, която изпитва, при все че храната е пряко свързана с оцеляването, е форма на възприемане на красотата. Проблемът е, че удоволствието не може да се определи, то просто е реакция към нещо. Яденето на ягоди и вдъхването на аромат на роза са неща, които доставят удоволствие, а това доказва, че усещането за удоволствие е вродено, дори органично. Слушането на музика може да ни даде толкова наслада, колкото вкусът на шоколада или видът на хубавата жена, която се разхожда по пазара. Това води до заключението, че красотата притежава категории на удоволствие. Едни са изцяло сетивни, като това да си вземеш топла баня или да изядеш вкусен бифтек, други — интелектуални, като съвършено изиграна партия шах. И между тези два края се простира цяла вселена от красиви неща, които са отчасти сетивни и отчасти интелектуални. Животните изпитват сетивно удоволствие, но не възприемат интелектуалната красота. Това е изцяло човешка черта. Само един мъж или една жена биха спрели, за да се полюбуват на Босфора по залез, на купола на „Света София“, или да послушат музиката на дервишите суфисти. Човешките същества виждат в красотата знака на съвършенството и дори можем да…

— Господин Харитон!

Истеричният глас на някаква жена изпълни залата, прекъсвайки директора, който смаяно се обърна към вратата.

— Моля?

— Убиха господин Харитон! — извика жената, тичайки ужасена по централната пътека на залата, в която се провеждаше откриването. — Мили боже! Убиха господин Харитон!

В Хамлин Хол и из цялото училище настъпи суматоха.

Харитон бе арменец, служител в училището, който освен че много го биваше да поправя разни неща, се бе превърнал в доверен човек на директора. Мистър Уошбърн веднага слезе от трибуната, на която държеше беседа по повод първия учебен ден, и отиде при жената.

— Какво говорите? Какво се е случило с Харитон?

Чистачката посочи към прозореца и портала на училището по-надолу.

— Там! — промълви тя, а ръцете ѝ трепереха неконтролируемо. — Точно пред училището! Двама мъже го убиха! Видях ги!

Всички в Хамлин Хол се вцепениха от страх. Въпреки усилията на учителите и родителите да успокоят учениците, те бяха крайно развълнувани и, шушукайки си, придружиха мистър Уошбърн до портала.

В далечината, проснато върху тревата, съзряха неподвижно тяло. Това бе трупът на Харитон, удушен с въже, което бе оставило дълбоки рани по шията му.

Официалното откриване на първия учебен ден бе незабавно отменено и Калуст се прибра вкъщи разочарован. Що за лош късмет! Точно в този ден, когато темата на беседата безкрайно го вълнуваше, турците трябваше да намерят начин да ги тормозят и да прекъснат откриването. Каква несъобразителност! Ех, защо поне не почакаха до края на беседата…

За убийството се говори много, дори го отразиха по вестниците. Слушайки внимателно шепота по коридорите и разговорите на родителите си на вечеря, Калуст узна значителни подробности по случая. Изглежда, Харитон бе успял да изпрати в Гърция двете си дъщери — изключително красиви девойки, които някакъв чиновник на султана се бе опитал да отвлече за харема си.

След много усилия и големи рушвети мистър Уошбърн успял да свърже двамата убийци със същия чиновник, който очевидно беше поръчителят; отмъщение за това, че Харитон му бе попречил да се сдобие с такива хубави попълнения за харема му. Само че колкото и голямо да бе влиянието на директора на „Робърт Колидж“, виновникът остана ненаказан.

За Калуст инцидентът бе много по-възпитателен от цяла една учебна година: животът в Османската империя бе наистина тежък за раята под ботуша на управляващите. Но най-лошото, онова, което му се струваше най-жестоко от всичко, бе пропуснатата възможност да чуе как мистър Уошбърн разкрива най-голямата загадка на света.