Мъжът от Константинопол

VI.

ИМАШЕ НЕЩО УСПОКОИТЕЛНО В ОНАЗИ ДАЛЕЧНА ПРИПРЯНОСТ на платноходките и параходите, които кръстосваха Мраморно море, навлизаха в Босфора или излизаха от там, плъзгайки се леко пред къщите, разсичащи хоризонта — като гигантска картина, нарисувана с ярки акварели.

Константинопол струеше от прозореца на салона, където семейство Саркисян обядваха — прекрасен изглед, от чиято завладяваща красота очите на Калуст бяха отвикнали и сега жадно я поглъщаха.

Вниманието на родителите му обаче бе насочено към сина им, който тъкмо се бе върнал вкъщи; предпочитаха да съзерцават него, вместо града в далечината.

— Сега, след като завърши — говореше Вахан, докато сърбаше супата си, — какво смяташ да правиш?

Добър въпрос. През последните дни младежът си го бе задавал хиляди пъти.

— Не знам… — отвърна той. — Може би някои сделки…

— Сделки ли? Какви сделки? Та ти завърши инженерство!

— Вярно е.

— Ами… работи! Толкова работа има за вършене в тази страна! — Вахан погълна още една лъжица супа. — Искаш ли да говоря със Салим бей, за да види как можеш да бъдеш полезен?

Калуст се намръщи.

— Честно казано, нямам желание да строя пътища, мостове, сгради и каквото ще друго.

Баща му остави лъжицата в купата със супа и се взря в сина си с изражение, което подсказваше, че не вярва на ушите си.

— Но тогава защо учи инженерство? — попита той. — За какво финансирах целия ти престой в Лондон? Пък и скъпо ми излезе! Не мислиш ли, че трябва да има възвръщаемост на инвестициите? А и завърши чудесна специалност. Няма да останеш без работа.

Погледът на Калуст отново се зарея в града навън, който изпълваше рамката на прозореца от край до край. Загледа се във великолепието на Стамбул и грамадните силуети на Света София и Сюлейман джамия. Великани, вечно бдящи на пост, две светилища, обградени от минарета от четирите страни, като султани сред любовниците си в харема.

— Дипломната ми работа бе свързана с петрола — каза той с отнесено изражение. — Вие притежавате изключителни права за внос на керосин, нали така? — Отмести погледа си от далечния град и срещна погледа на баща си. — Защо да не съчетаем нещата?

— Искаш да се занимаваш с керосиновия бизнес? Тук са необходими търговски умения…

— Всъщност търговията на дребно с керосин също не ме вълнува. Струва ми се много по-интересно да се захвана със суров петрол и да помисля за различното му приложение. По време на следването си в Лондон осъзнах, че тук се крият невероятни възможности. Тъй като добивът на петрол едва започва и малцина имат представа за какво точно става дума, първият, заел се с този бизнес, ще има решаващо предимство.

— В началото ли? Но… мнозина отдавна са в бизнеса!

— Хора без подготовка и квалификация, господине. Обикновени авантюристи, това са те! Аз говоря за професионализъм, разбирате ли? Сериозни неща, като в Америка.

Вахан се върна към супата си. Всички около масата внезапно потънаха в мислите си. Чуваха се само приборите, които мелодично потракваха в чиниите, и ритмичното сърбане, подобно на музикална композиция за камбанки.

Господарят Саркисян дояде супата си и почака прислужниците да отнесат празните съдове, преди да заговори отново.

— Знаеш ли какво мисля? Трябва да попътуваш малко…

Синът му се взря в него с нескрита изненада.

— Да пътувам ли? Къде?

Един прислужник се появи и сложи плато с хоровац в средата на масата.

Печеното месо ухаеше така приятно, че на новодошлия за малко да му потекат лигите. Отдавна не бе хапвал този деликатес от детството си.

— До родината на керосина, младежо.

Влакът въздъхна тежко и продължително с гъст дим, сякаш пръхтеше от изтощение. Разтресе се силно, като в предсмъртен спазъм, и накрая спря. След като надникна през прозореца, за да добие първоначална представа за града, Калуст махна на носача от железопътната компания, грузински младеж от благороден, макар и беден произход, който взе куфарите и ги завлече по коридора до вратата. С последни сили ги свали на перона.

Арменецът слезе след него, даде му бакшиш от девет пенса и мигновено бе обграден от трима татарски кочияши, облечени в традиционни костюми.

— Желаете ли транспорт, господине?

Калуст избра онзи, който му се стори най-надежден, и го последва по перона, докато напуснаха гарата и стигнаха до раздрънкан файтон. Очевидно поддръжката на превозното средство не беше на кой знае какво ниво.

— Към грандхотела.

Татарският кочияш подреди куфарите и новодошлият се настани във файтона. Когато потеглиха, той се залепи за прозореца, за да почувства града с цялото си същество.

Баку.

Пътуването бе дълго, преди три седмици бе тръгнал от кея на Галата с парахода Niemen. Бе плавал по Босфора и Черно море до Батуми, откъдето се качи на влак на Транскавказките железници през Мингрелия до Тифлис. От третия етаж на хотел „Берлин“ бе зърнал царя и царицата, от плът и кръв, да се разхождат с кола из столицата на Южен Кавказ заедно с княза и придворните, придружени от арменското, грузинското и татарското регентство, пременени в най-елегантните си тоалети.

Каква гледка само!

Но в този момент Калуст се намираше в Баку — целта на неговото пътуване, и остана крайно изненадан. Очакваше да види град с изявен персийски облик, като се започне от кулата, от която се бе хвърлила дъщерята на един хан, ако се вярва на вълнуващия пътепис на Александър Дюма, който бе прочел преди няколко години в Марсилия. Но докато пътуваше с файтона, видя модерен град с широки булеварди и големи, наскоро построени сгради. Изпита разочарование, тъй като търсеше магията на отминали времена и техните ханове, но като че ли мястото не бе по-различно от всеки друг руски град.

Вятърът го блъскаше в лицето, рошейки косите му, когато внезапно усети остра миризма. Беше неприятна, напомняше киселина и вероятно се отделяше от някакво химическо вещество. Подаде главата си през прозореца и заговори кочияша, опитвайки се да надвика шума от движението на колата.

— Каква е тази миризма?

Мъжът тъкмо щеше да размаха камшика, за да накара коня да побърза, но се спря.

— Петрол, господине! Миризмата на петрола! — Той посочи към шосето, по което се движеха. — Виждате ли това?

Арменецът сведе поглед и забеляза сиво-синкаво петно, което покриваше част от настилката. Вгледа се внимателно и разбра, че руснаците използваха втвърдените отпадъци от нефтените рафинерии, за да застелят улиците. Калуст първо се отврати, но след като наблюдава известно време другите файтони и коне, които се движеха по улицата, забеляза, че те не вдигаха прах и не хвърляха кал при преминаването си. Тогава го озари идеята, че употребата на втвърден нефт за настилка всъщност бе гениална идея. Защо да не стигне и до Европа?

Мислите на арменеца бяха прекъснати от виковете на кочияша, който дърпаше юздите на конете. Файтонът спря.

— Пристигнахме, господине — обяви мъжът и скочи на земята. Сетне започна да сваля куфарите. — Това е грандхотел „Баку“.

Хотелът бе считан за най-добрия в града и бе сравнително добре обзаведен, но не впечатли особено Калуст. Пътуването в „Ориент Експрес“ го бе запалило по лукса, особено след като Базил Захаров му бе описал преживяванията си из най-добрите европейски хотели. Ето това се наричаше живот!

Докато разопаковаше куфарите в стаята, някой почука на вратата и Калуст отиде да отвори. В коридора стоеше около тридесетгодишен синеок мъж с брада и грижливо сресана руса коса, който държеше шапка и настойчиво се взираше в него.

— Добър ден! — поздрави той. — Вие сте господин Саркисян, предполагам…

— Да, аз съм.

Непознатият протегна ръка.

— Казвам се Емануел Нобел — представи се той. — Снабдител съм на баща ви и получих телеграма от него, в която съобщава за пристигането ви с молба да ви разведа из града. Съдържателят на хотела ме уведоми, че сте се настанили, и идвам да ви уведомя, че съм на ваше разположение.

След като поздрави госта си и му благодари за любезността, Калуст го помоли да изчака, за да се приготви. Няколко минути по-късно, вече освежен, той слезе по стълбите към фоайето и се отправи към него.

— Значи, сте от семейство Нобел? — попита той новия си приятел. — Онези Нобел, които управляват петролния бизнес в Русия?

— Същите.

— Интересно. Знаете ли, четох много за вашите инвестиции, докато подготвях дипломната си работа в „Кингс Колидж“. Изглежда, ваш роднина — господин Лудвиг — е най-големият петролен магнат в тази част на света.

— Това е баща ми. За жалост, той почина миналата година…

Тази новина смути Калуст за момент.

— О, простете! Не знаех…

— Не се тревожете. След като баща ми почина, аз поех компанията.

— Ами чичовците ви? Какво се е случило с този, който е изобретил динамита? Май четох някъде, че също е починал…!

— Чичо Алфред ли? Недоразумение. Когато баща ми почина, вестниците помислиха, че става дума за чичо, и писаха за изчезването на изобретателя на динамита. Някои го нарекоха Изобретателя на смъртта. — Устните му за кратко се извиха в усмивка. — Чичо ми бе много потиснат, когато прочете вестта за смъртта си, горкият. Тогава осъзна, че ще го запомнят единствено заради динамита. Новините толкова го натъжиха, че промени завещанието си с намерението да учреди някакъв фонд, само и само да подобри репутацията си^[34]. — Емануел сви рамене. — Пилеене на пари, мен ако питате. И така, той е зает със своите си неща и предпочете да ми повери бизнеса тук, в Баку. Както вероятно предполагате, няма много желаещи да се заточат в този град…

Излязоха от хотела и арменецът откри, че вече почти не забелязва миризмата на петрол, която му бе толкова неприятна на идване с файтона. Явно хората могат да свикнат с всичко.

С покровителски жест Емануел освободи кочияша, тъй като предпочиташе да разведе госта си пеша. Следваше ги висок и набит мъж с пиратска брада и затъкнат в колана пистолет, който домакинът представи като кочши — татарин, който ги охраняваше.

— Имате нужда от гавазин? — учуди се Калуст. — Та ние се намираме в цивилизован град, нали?

На лицето на Емануел се появи иронична усмивка.

— Така ли мислите?

Не бяха изминали и триста метра, когато някакъв силует ненадейно се нахвърли върху арменеца. Настана суматоха и преди да се усети, Калуст вече лежеше по гръб на тротоара, а мъжът върху него бе блокирал ръцете и краката му. Докато се опомни, усети, че тежестта на непознатия изчезва, и осъзна, че гавазинът на Емануел го бе вдигнал като чувал с картофи и го бе захвърлил върху покритата с катран улица.

Все още замаян от случилото се, Калуст се изправи и се огледа. Огромен мъж, може би два метра висок, с продълговато и грозно лице, черна и гъста брада и с камшик в ръка, се биеше с трима мъже в окаян вид. Бе трудно да се каже кой взима превес, тъй като щом великанът се освободеше от единия, другите двама веднага се нахвърляха отгоре му.

Емануел направи знак на гавазина и татаринът се гмурна в мелето като същински бик, за да помогне на великана срещу противниците му. Изправени срещу двама истински титани, тримата осъзнаха, че нямат шанс, и побягнаха; единият от тях накуцваше. Великанът обаче се спусна след тях, налагайки ги с камшика. След няколко метра се отказа да ги гони и се върна. Противниците му бяха прекалено бързи за него.

— Е, Арпиар? — заговори шведът, когато всички се поуспокоиха. — Победихте ги и въпреки това хукнахте след тях, а? Струва ми се малко злобничко от ваша страна…

Докато се приближаваше към новодошлите, великанът оправяше измачканите си дрехи и навиваше камшика. Вървеше задъхан и освен огромното му тяло, най-забележителното у него бе погледът му, в който блестеше някаква лудост, дори злост. Това вероятно се дължеше на гъстите вежди, които му придаваха вид на широкоплещест Мефистофел.

— Злобничко ли? — изръмжа гръмко той. — Аз съм зъл! Дори много зъл! И горд! Знаете ли защо? Защото само слабаците са добри, ясно ли ви е? Правят се на добри, защото не са достатъчно силни, за да бъдат лоши!

— Да, знам теорията ви — отстъпи Емануел. — Но не смятате ли, че вече е време да се вразумите? Защо не оставите гавазите да се бият вместо вас?

— Нямам нужда от тези женчовци! — Той посочи към татарина зад себе си. — Не се нуждая и от помощта на вашия човек! Прекрасно щях да се справя и сам с тези дрипльовци.

— Не така — отвърна шведът, размахвайки пръст, сякаш му се кара. — Неблагодарността е грозно нещо, драги Арпиар Зиновиев! Пратих моя телохранител да ви помогне и така ли ми благодарите? На какво прилича това?

— Какво искате да направя? Да ви разцелувам ли?

— Едно „благодаря“ ще е достатъчно.

Зиновиев подсмръкна звучно, обърна се и изплю една гъста храчка на земята.

— Благодарност ли искате? Тогава заповядайте утре вечер в имението ми. Ще видите какво означава истинско забавление.

— Това покана ли е?

Великанът сложи ръце на кръста и се взря в събеседника си с навъсено лице и с навит камшик в ръката, сякаш всеки момент щеше да му се нахвърли.

— Това е заповед!

Докато следваше Емануел по улиците на Баку на връщане към хотела, Калуст бе смаян и уплашен. Арменецът бе свалил сакото си и го тупаше от прахта, която бе полепнала по него, докато лежеше на улицата. Инцидентът бе помрачил желанието му за разходка и той помоли да се върнат в хотела. Макар ужасен от преживяното, Калуст се чувстваше по-скоро объркан.

— Винаги ли е така?

Шведът се усмихна.

— Да кажем, че Баку е много оживен град — отвърна той. — Нападенията са ежедневие и почти няма полиция. — Той посочи c палец мъжа, който ги следваше. — Който иска сигурност, трябва да наеме някой татарин или от онези грузински принцове, които ходят въоръжени до зъби. Иначе е загубен.

— Ами онзи кибритлия?

— Зиновиев ли?

— Да, и той ли е кочши?

Шведът се разсмя от сърце.

Наистина прилича на такъв — съгласи се той. — Но не е… Ако щете вярвайте, но Арпиар Зиновиев е един от най-богатите хора в Баку.

Това твърдение му се стори невероятно и Калуст помисли, че събеседникът му се забавлява за негова сметка.

— Кой? Онова чудовище? Един от най-богатите в… Не може да бъде! Шегувате се!

— Питайте когото искате — увери го Емануел. — Зиновиев притежава най-успешната компания в Баку след нашата и тази на Ротшилд. Човекът буквално се къпе в рубли! Толкова е богат, че дори не знае какво да прави с парите си!

Все така объркан, Калуст си припомни образа на мъжа със свирепо лице, който с голи ръце се биеше с групичката просяци на улицата. Нима бе възможно този главорез да бъде петролен магнат? Невероятно наистина! И преди всичко, колко бе различен той от всички милионери, които бе срещал преди! Бе трудно да си представи Оханес Берберян или дори Базил Захаров в такава светлина!

— Как е възможно? — попита той. — Как така тип като него е станал толкова богат?

— А, историята на Зиновиев е достойна за роман на Дюма! — отбеляза домакинът. — Знаете ли, че той е арменец като вас?

— Наистина ли?

— В началото бил бедняк, скромен селянин, нает да прислужва на генерал. Този генерал обаче бил адютант на царя и имал интереси в Баку. Дошъл насам и довел Зиновиев със себе си. Тъй като му липсвала полската работа, нашият приятел дал мизерните си спестявания за лозе в покрайнините на града. Нищо особено, разбира се. Един ден Зиновиев не отишъл на работа и генералът се разгневил. Нарекъл го безделник, казал му, че ще го уволни и т.н. Не успял да изпълни заканите си, защото в имота на Зиновиев били открити значителни залежи на петрол.

Калуст зяпна от изненада.

— Шегувате се!

— Човекът забогатя за една нощ. От шепа земя изкара близо половин милион долара! Въпреки че е груб и недодялан Зиновиев не е никак глупав. Реши да не спира дотук и тъй като имаше много пари, продължи да купува земи. И понеже късметът привлича още късмет, а парите — още пари, той откри петрол и по нашите земи! — Емануел се разсмя. — Та от едно нищо и никакво лозе Зиновиев построи империя. Сега има толкова пари, че дестилира керосина в цистерни от платина! И, разбира се, издигна същински арабски палат в който всяка седмица организира нечувани забави…

Калуст се спря на тротоара и остана известно време така с вперен поглед в своя водач, сякаш отказваше да повярва на историята. Сетне поклати глава и тръгна отново.

— Какъв късмет, а? Той ви покани на следващата сбирка.

Емануел се обърна към госта си и загадъчно се усмихна.

— Ние бяхме поканени, драги — поправи го той. — И двамата.

— Какво искате да кажете?

Двамата спряха пред грандхотела — началната точка на тяхната печална разходка, и шведът посочи Калуст, като го докосна с пръст по гърдите.

— Вие идвате с мен!