Мъжът от Константинопол

VIII.

ВЪЛНИТЕ НА НЕСПОКОЙНОТО МРАМОРНО МОРЕ яростно се разбиваха във вълнолома. Бяха високи, но не можеха да го достигнат. Въпреки оглушителния шум Калуст остана съсредоточен в текста. Седеше на една пейка на брега точно там, където Босфорът започваше своя път към Черно море, без да забелязва случващото се наоколо; дори пискливото, меланхолично крякане на чайките не можеше да го разконцентрира.

— Après… que… l’on… a… vue… — шепнеше си той, докато пишеше. — Vue? — запита се колебливо. — Или пък vu? Мъжки род е, значи vu. — Задраска буквата е и остана vu. Сетне отново започна да пише:… sur… les… plateaux… désolés… de… la… péninsule… d’Apcheron… le… pétrole…^[36]

Младият инженер бе решен да напише статия на добър, дори перфектен френски, затова се опитваше да мисли на чуждия език, докато пише, както се бе научил в Марсилия. Бе открил, че именно тук, на крайбрежната улица на Пера, между градската глъчка на Константинопол зад гърба му и кроткото плискане на морските вълни пред него, се вдъхновява най-силно. Ето защо реши да прекара следобеда на тази пейка заедно с бележките от пътуването си и арменско-френския речник.

Спря да пише и тихо прочете написаното до момента. Хареса му, въпреки че бе открил две несъгласувания по род, които веднага поправи. Знаеше, че френският език е безкомпромисен в съгласуването, затова внимаваше за грешки; не искаше да става за срам пред мадмоазел Дюпре, когато тя прочете текста. Бившата му учителка, с която редовно си пишеше, вече бе завършила образованието си в Сорбоната и му бе съобщила, че си е намерила работа в издателската къща Librairie Hachette et Compagnie в Париж. Когато той отговори на писмото ѝ и ѝ разказа за приключенията си в земята на петрола, мадмоазел Дюпре се въодушеви и предложи на бившия си подопечен да напише статия за списание, с което работеше.

Точно по този текст работеше Калуст сега. След като прочете написаното, той погледна бележките си и отново се захвана с текста:… s’élancer… dans… les… airs… en… jets… bruyants…, il… reste… à… le… suivre…^[37]

Край брега отекна музиката на тромпет, свирещ военен марш, който пригласяше на ритмичното тракане на копита по калдъръма.

Арменецът можеше да се откъсне от морето, чайките и градския шум, но не бе в състояние да се концентрира при подобна врява, която бе нетипична за този квартал.

Думите тутакси се изпариха от ума на смутения от тромпета и конете Калуст. Обърна се назад, за да се опита да разбере какво става. Кавалерийският отряд от войници в елегантни и блестящи парадни униформи току-що бе пресякъл моста на Златния рог от страната на Сарайбурну и се приближаваше в тръс. В средата, обградена от конниците, се движеше открита черна кола, в която се возеха няколко души, очевидно важни особи — двама мъже в униформи, окичени с медали по гърдите, и една жена, европейка, в дантелена рокля и с жълто чадърче в ръка.

— Кайзерът! — извика млад турчин, който скачаше по тротоара. — Дайте път на кайзера!

Кортежът се показа иззад завоя и Калуст се присъедини към тълпата, която изпълваше крайбрежната алея, движейки се към Босфора. За миг, като проливен дъжд, чиито капки падат и изчезват, той успя да зърне само главата на императора, носещ островърхия шлем Пикелхаубе, и роклята на германската императрица.

Ескортът бързо изчезна в края на улицата, явно на път към дворците Долмабахче и Йълдъз. След първоначалното вълнение Калуст се сети, че бе виждал на живо всички могъщи управници на този свят — преди време бе засякъл царя в Тифлис^[38], а сега кайзерът беше в Константинопол. После се върна на пейката, откъсна се от всичко наоколо и се потопи в писането на статията.

Написа последните редове същата вечер в дома си в Скутари. Младият инженер прочете текста безброй пъти, като постоянно поправяше дребни грешки — тук неправилен словоред, там две неточни съгласувания, докато накрая успя да го прочете два пъти без нито една забележка. Текстът му се стори съвършен. Тогава се надигна от стола и потърси плик в бюрото. Сгъна листа със статията, пъхна го вътре и го запечата с лепило. Написа името и адреса си на мястото на подателя и тези на мадмоазел Дюпре на мястото за получателя. После се отправи към стаята на прислугата и се провикна:

— Гугас!

Старият слуга изникна незабавно в салона, облечен в безупречно бяла униформа.

— Да, момченце.

Навикът на каведжи след толкова години все още да го нарича „момченце“ не го дразнеше. Беше прекалено стар, за да свикне с факта, че синът на господарите е пораснал мъж. Затова Калуст не каза нищо, а просто му подаде плика.

— Гледай утре да изпратиш това писмо.

Каведжи изчезна, а Калуст, доволен от свършената работа, излезе на терасата, за да се наслади на момента. Вечерта бе приятна и той се изтегна на любимия шезлонг на баща си, за да наблюдава нощен Константинопол. Всъщност гледката не представляваше нищо особено; виждаха се няколко трепкащи светлинки от газени лампи, вероятно захранвани от керосина, който баща му внасяше от Баку и Америка, чиито отражения проблясваха в неспокойните черни води на Босфора.

Затова пред погледа на Калуст се простираше тъмно пространство, с изключение на добре осветения дворец Йълдъз, където султанът бе посрещнал германския кайзер. Родителите му също присъстваха по покана на техния покровител от Високата порта Салим бей.

Уморен от дългия ден на вглъбено писане, той се отпусна, унесен от успокояващото плискане на вълните само няколко метра по-нататък, и неусетно заспа в удобния шезлонг.

Събуди се няколко часа по-късно, когато чу гласовете на родителите си в салона. Скочи на крака все още сънен и след минута, когато се поразбуди, усети хладния ветрец, който се бе извил над Скутари. Стана му студено и, търкайки ръце една о друга, влезе вътре.

— Ха! — учуди се баща му, когато го видя в салона в този късен час. — Още ли си буден?

— Заспал съм навън — обясни Калуст. После се прозя широко и дълго, сякаш за да потвърди последните си думи. — Как мина банкетът? Хареса ли ви?

Вахан си пое дълбоко дъх.

— Кайзерът е луд за връзване! — заяви той, като няколко пъти почука с пръст по слепоочието си. — Луд за връзване, казвам ти! Този тип ще създаде сериозни проблеми на света, помни ми думата.

Думите на баща му учудиха Калуст, който все още не се беше събудил съвсем.

— Какво е станало? Какво е направил?

— Започна да вдига тостове за султана и ни в клин, ни в ръкав обяви, че обича исляма! Можеш ли да си представиш?

— Какво? Но той не е ли християнин?

— И аз така мислех… всъщност още го мисля. Но така или иначе човекът не е добре с главата. Турците полудяха от радост, разбира се. Дори започнаха да го наричат хаджи Вилхелм.

Калуст разтърси глава, сякаш да подреди мислите си.

— Почакайте, разкажете ми всичко отначало. Значи, това се е случило на банкета, даден от султана? И вие бяхте там?

— Разбира се, че бяхме там, младежо! — възкликна Вахан, подразнен, че синът му се съмнява в думите му. — След банкета германците напълниха чашите си с вино, за да вдигнат тост, и турците се присъединиха към тях, само дето пиеха вода. Дотук всичко бе в реда на нещата. Тогава обаче кайзерът, като истински вероотстъпник, изнесе дълго хвалебствие на исляма и каза, че християните трябва да се засрамят. После заедно със султана се оттегли в харема, където явно са се насладили на изпълнението на черкезки танцьорки.

— Ами другите германци? Как реагираха те?

Баща му сви рамене.

— Какво да кажат? Замълчаха си, какво друго. Но по време на коктейла поговорих с един от тях, на име Опенхаймер, който ми довери, че господин Бисмарк бил против посещението в Константинопол, тъй като смятал, че е само ненужна провокация към руснаците. Но въпреки това кайзерът дошъл. Изглежда, планира нещо с Османската империя, с цел да убеди ислямския свят да обяви джихад на англичаните и французите. — Вахан отново докосна слепоочието си. — Кажи сега, не е ли опасно луд? Играе си с огъня!

— Но как смята да влезе в съюз с Османската империя? Какво ще прави?

Вахан си пое дълбоко дъх, очевидно разтревожен. Отиде до бара и извади бутилка арменски коняк, от който си наля в една чаша.

— Изглежда, иска да доведе военни съветници, които да въведат нов ред в Османската армия — каза той. — И да сключи някакво споразумение за изграждане на железопътна линия през Анадола. Германецът, с когото се запознах, този Опенхаймер, смята, че съоръжението е много важно.

— Така ли? — учуди се Калуст. — Защо?

— Идеята е по-късно да продължат линията до Багдад. С други думи, истинската цел на строежа е германците да могат да стигнат до Месопотамия.

Калуст си представи картата на региона, но не можа да схване смисъла на тази идея.

— И защо това е толкова важно?

Баща му се загледа в златистата течност в чашата си, рязко я надигна и погълна по-голямата част от съдържанието ѝ наведнъж. Лицето му се поду и се зачерви, сякаш в тялото му бе избухнал динамит. Кожата му възвърна нормалния си цвят едва след няколко секунди, когато първоначалният ефект от алкохола отмина.

— Говори се, че там има петролни залежи.

Той отново надигна чашата и изпи останалия коняк.

Когато Калуст слезе в салона за закуска, каведжи се приближи до него и му подаде поднос. Отначало младият арменец реши, че носят закуската му, но когато погледна, забеляза, че там нямаше хляб, нито мляко, а голям плик.

— Пристигна тази сутрин, момченце.

Той разпозна закръгления почерк на мадмоазел Дюпре и изгарящ от любопитство, тъй като бившата му учителка нямаше навика да му изпраща такива обемисти писма, грабна плика и, нетърпелив да търси нож за отваряне на писма, го скъса в края. Вътре имаше тънко списание на име Revue des deux mondes c дългото подзаглавие Journal des voyages, de l’administration et des mœurs, etc., chez les différents peuples du globe ou archives géographiques et historiques du xixe siècle; rédigée par une société des savants, de voyageurs et de littérateurs français et étrangers^[39]. Калуст го разгърна c треперещи пръсти и бързо намери статията, която търсеше — Le Bakou et le pétrole russe^[40]. C малки наклонени букви под заглавието бе изписано името на автора. Калуст Саркисян.

Ах, каква гордост!

Завладя го нестихваща еуфория, сякаш тялото му бе изпълнено с божествена светлина. Той беше писател! Бе написал статия и някой начетен човек в далечна Франция бе решил, че е достойна за публикуване! Ето го и доказателството, тук, между страниците! Той имаше глас! Един ден щеше да си отиде от този свят, но неговите думи ще отнесат името му във вечността! Прочете текста три пъти, наслаждавайки се на всяка дума, учудваше се на великолепния словоред, любуваше се на начина, по който бе изразил мисълта си, и се гордееше с майсторството на езика. Първият прочит бе, за да види собствените си думи в напечатан текст, прочете го втори път, като се опита да се постави на мястото на мадмоазел Дюпре, и трети път с очите на френски читател, седнал в открито кафене на булевард Сен Жармен. Последният прочит бе с най-дръзка цел: представи си, че е президентът на Франция, мосю Карно. Да, кой знае дали самият президент не е прочел с удоволствие статията му?

Родителите му, разбира се, не говореха френски. Буквите на латиницата, с която не бяха свикнали, образуваха неразгадаеми думи, които звучаха относително приятно, но им бяха абсолютно непонятни. Само че те прекрасно разбраха две неща: четиринадесетте символа, образуващи името на сина им под заглавието на статията; въпреки странните букви, все пак успяха да ги прочетат. Второто и по-важно бе, че осъзнаваха колко е невероятно престижно френско списание, за което пишеха гении като Александър Дюма, Виктор Юго, Шарл Бодлер, Ги дьо Мопасан и Оноре дьо Балзак, да публикува материал на двадесетгодишен чужденец.

— Та това е истинско постижение! — извика Вахан, като видя името на сина си, завинаги запечатано на онази страница. — Огромно постижение!

Главата на семейство Саркисян изпадна във възторг. Нима това не бе доказателство, че бе отгледал сина си добре? Парите, инвестирани в образованието му, си струваха. Тази статия опровергаваше всички съмнения, които някога бе имал относно сина си. Вече хранеше увереност, че синът му щеше да стигне далеч.

— И сега какво? — попита Верон. Тя бе прагматична жена и първа се отърси от еуфорията, обзела всички. — За какво е всичко това?

Съпругът ѝ се възмути от въпроса.

— За какво ли? — повтори той, разнасяйки списанието като трофей. — Ами за… за да го покажем на приятелите си! Цял Константинопол ще научи за постиженията на моя син!

И той се зае да осъществи заканата си. Поръча от Париж хиляда екземпляра от списанието и ги разпространи в столицата и околностите, подарявайки на приятели, клиенти, дипломати, снабдители и на всички, които искаше да впечатли. Привличаше вниманието им към чудесния френски език, сякаш самият той го говореше свободно, и непрестанно хвалеше новостите, които статията представяше.

— Кажете, синът ми не е ли умник?

Гордостта на баща му от публикуването на статията имаше интересно въздействие върху Калуст — накара го да слезе на земята. Все пак нямаше нужда да се вдига такава врява. Истерията, която съпътстваше превзетите хвалебствия от страна на баща му, малко го смути и дори засрами. В крайна сметка това бе просто статия пътепис, публикувана във френско списание, нищо повече. Все пак не бе изобретил динамита.

Статията просто видя бял свят и това бе всичко.

Точка.

Следващото писмо на мадмоазел Дюпре опроверга прогнозите на Калуст. Бившата му учителка по френски предаде приятното впечатление, което статията бе породила у издателя, за когото тя работеше, и за изненада на арменеца, същият този човек му бе задал въпрос, на който чакаше отговор. Мосю Ашет, пишеше тя, би искал да знае дали авторът на интересната статия има готовност да напише книга за пътуването си из Южен Кавказ — регион, който не бе познат на френските читатели.

Това предложение потвърди убеждението на Вахан, че синът му се намираше на прав път. Колко младежи на неговата възраст, на всичко отгоре от Константинопол, получаваха предложение да пишат книга за толкова важно европейско издателство? Какво друго доказателство му бе нужно?

Други мисли обаче минаваха през главата на Калуст, макар че не ги споделяше. Младият инженер осъзна, че статията в Revue des deux mondes, въпреки че наистина бе постижение за човек на неговата възраст, не беше, нито можеше да бъде някаква цел сама по себе си, а инструмент към друга такава — книгата. Така трябваше да гледа и на следващия проект, който му бе възложен — само средство, за да постигне нещо още по-голямо.

Запретна ръкави и прекара почти година в писане. Щом бе подходил толкова отговорно към обикновена статия, представете си към цяла книга! Обаче Калуст нито за миг не забрави, че текстът, който пишеше, също бе само инструмент. Публикуването на книгата нямаше просто да повдигне самочувствието и да задоволи суетата му, нито да даде повод баща му да се хвали пред клиенти и приятели. Залогът бе много по-голям. Разказаните истории и сведенията, които разкриваше във всяка глава, трябваше да отворят правилните врати пред него.

Също като при статията, но сега с особено усърдие, Калуст прочете текста безброй пъти, като проверяваше словореда и следеше за непринуден изказ на френски; езикът не му бе роден, но той започваше да го владее все по-добре. Тъй като не се доверяваше напълно на собствената си преценка, той помоли двама французи също да прочетат ръкописа — дипломат от френската легация и професор, който преподаваше във френския лицей „Галата Сарай“. Едва след като получи техните дребни забележки, с които веднага се съобрази, се осмели да го изпрати в Париж.

Колетът, който получи в края на 1891 година, съдържаше красиво издание от над триста страници, включително картите и бележките, със сива велурена корица, върху която със златни букви бе изписано заглавието La Transcaucasie et le Bakou: souvenirs de voyage ^[41]. Калуст изпита огромна гордост. Творбата му бе толкова красива! Той се любува на книгата така, както художник съзерцава своята картина; бе опиянен от думите, дошли от неговото съзнание, които сега бяха отпечатани на толкова много страници. Но това вече не беше онази еуфория, която бе изпитал при излизането на статията в Revue des deux mondes. Нима това не бе знак, че се е превърнал в автор, който добре познава света?

Баща му реагира с присъщия за него ентусиазъм, макар и този път по-умерен. Похвали се на всеки срещнат, разбира се, но доказателството, че този път не се бе зареял в облаците, бе броят книги, които поръча от издателството. Сто. Това бе голяма поръчка, но все пак не можеше да се мери със зашеметяващите хиляда екземпляра от списанието, в което бе публикувана статията на сина му.

Калуст надлежно изпрати екземпляр от книгата на Хайд Парк Терас 11 в Лондон, за да покаже как през изминалата година бе развил статията в Revue des deux mondes. Тогава Оханес Берберян му бе върнал отговор, пълен с ласкателства, изключително доволен от прочетеното, с „възторжени поздравления“, но без да добави нищо особено за дъщеря си освен краткото „Нунуфар е добре“.

Този път, когато писмото от Лондон пристигна, младият инженер едва успя да сдържи вълнението си. Разгъна тънката хартия и зачете редовете, изпълнени със загадъчните знаци на арменската азбука.

Оханес признаваше безкрайното си вълнение от отпечатването на толкова хубава творба, отбелязвайки, че „дори Нунуфар е останала изключително впечатлена“. По-важно обаче бе написаното в последните редове:

„Признавам, драги, че най-сетне успяхте да ме впечатлите — бе написал Берберян, — поради което се питам дали все още имате интерес към ръката на дъщеря ми.“

В този момент Калуст разбра, че е спечелил.