Мъжът от Константинопол

XIII.

ГЛЕДКАТА НА ВОДИТЕ НА МРАМОРНО МОРЕ, по които се плъзгат корабите, често изникваше в съзнанието на Калуст. С течение на годините и въпреки всички промени в света, тук видимо нищо не се бе променило. Все още се виждаха параходите, които свързваха европейския и азиатския бряг на Константинопол, и малки и големи лодки, които пресичаха Босфора като същински кервани сред синия простор. Разбира се, той не ги виждаше за първи път, но гледката винаги спираше дъха му.

— От колко време сме така?

Въпросът бе зададен от Салим бей, след като издуха облак ароматен дим от наргилето си.

— Станах ваш финансов съветник през 1908-а, нали така? — отвърна Калуст. — Сега сме 1911-а, следователно, вече три години.

Министърът на финансите въздъхна.

— Цели три години и въпреки всичките ни усилия, не постигнахме нищо! — въздъхна отчаяно той. — Колкото и да искахме да се доближим до Франция и Англия, не успяхме. Хазната ни се нуждае от пари и само германците могат да ни ги заемат. Как е възможно?

Арменецът сви рамене.

— Правя каквото мога, ефенди — каза той. — Успях да получа заем от Креди Мобилие, нали така? Не съм виновен, че френското правителство спря процедурата заради фалита на Османската банка. Опасявам се, че англичаните също са вън от играта. Помолих моя приятел Филип Блейк за помощ, но кланетата в Адана от 1909-а и репресиите срещу албанците не се приемат добре в Лондон.

— Но „Османско единство“ няма нищо общо с убийствата в Адана! — възрази Садим бей. — Извършиха ги противниците на революцията! А подготвяме въстание и в Албания. Какво още искат?

— Знам, знам. Но всичко си има цена, ефенди. Как може да очаквате Англия да заеме пари на Османската империя, щом турците отново убиват християни? Трябва да разберете, че такива неща създават проблеми на всяко правителство. Вестниците, общественото мнение… никой не би одобрил финансова помощ за империята! А правителството на Негово Величество не иска неприятности.

Разочарован, Салим бей цъкна с език.

— Ако продължаваме така, прогермански настроените членове на моето правителство ще наберат преднина — отбеляза той. — Либералните настроения в редиците на младотурците няма да траят още дълго…

— Разбирам — каза Калуст. В този миг съзря възможност. — Би било чудесно да обвържем французите и англичаните с Месопотамия…

— Не започвайте пак с петрола! Концесията е обещана на германците и не виждам как мога да променя това. Те строят железопътна линия до Анадола и ни отпускат заеми — нещо, което французите и англичаните не правят. В тази ситуация нямам аргументи, за да се изправя срещу германските привърженици в „Османско единство“. Максималното, което успях да постигна, и то благодарение на парите, които ми дадохте, е срещу солидни рушвети за колегите от правителството да попреча на издаването на визи на германските инженери.

— Не е малко — отбеляза домакинът. — Ами „Англо-Персиян“? Чух, че Дарси също души около Месопотамия.

За пръв път, откакто се бе срещнал с арменския си приятел, турчинът се усмихна.

— Той няма шанс. Разбира се, ние му обещахме концесията и той ни залива с рушвети. Великият везир му изпрати писмо, в което се съгласява да му даде терена, но това са само празни приказки. Дарси доникъде няма да стигне.

— Радвам се да го чуя. А „Стандарт Ойл“?

— Американците ли? Те също. Изпратиха някакъв контраадмирал, който дава мило и драго. И него ще излъжем с бележчица за концесия. Нищо, което да ви притеснява, драги приятелю.

Домакинът изправи рамене на стола си и се загледа в една платноходка, която се плъзгаше по спокойните и величествени води на Мраморно море.

— Още по-добре.

В късния следобед, докато Калуст все още разговаряше със Салим бей на верандата, звънецът на входната врата иззвъня. Портиерът слезе по стълбите и отиде да отвори. След секунди се появи пред господаря в компанията на слаб рус мъж с мустаци. Филип Блейк.

— Говорил съм ви много за господин Блейк, ефенди — каза Калуст, след като поздрави новодошлия. — Той е наш важен съюзник и депутат със сериозни връзки в Английското външно министерство. Дошъл е в Константинопол с много специална мисия.

Схващайки намека, англичанинът се прокашля, за да вземе думата.

— Правителството на Негово Величество краля смята, че възходът на младотурците е отлична възможност да се противопоставим на влиянието на германците в Османската империя — заяви той с мекия си глас. — Решихме да отворим изцяло британска банка тук, в Константинопол, с ресурсите на английски финансов консорциум, който включва някои от най-заможните ми сънародници, като лорд Ревелсток и лорд Харингтън.

— Кой лорд Ревелсток? — попита османският финансов министър, впечатлен от представените му имена. — Онзи от „Баринг Брадърс“?

— Точно той — потвърди Блейк. — Имайки предвид познанията на господин Саркисян за Константинопол, бихме искали да го поканим да се присъедини към екипа ни като технически съветник.

— Според мен отварянето на банка в Османската империя не е оправдано — побърза да изясни Калуст. — Германските, италианските и френските банки поемат рискове, които са неприемливи за Англия. Една английска банка трудно ще работи в такава агресивна конкурентна среда.

— Ще видим — отвърна приятелят му.

— Как… ще се казва тази банка? — попита Садим бей. — И в какви сфери ще инвестира?

— Мислим да я наречем Турска национална банка с изключително британски капитал — каза Блейк. — Възнамеряваме да подкрепим проекти за електричество и напояване в сухи райони като Месопотамия.

— Много добре — одобри османският министър с доволно изражение. — Не виждам проблем да подкрепим тази похвална инициатива. Отлична идея!

— Чудесно!

Неспособен да изпусне възможност, когато я види, Калуст се размърда на мястото си.

— Мисля, че Турската национална банка може да е от полза и на още едно място — заговори той спокойно, за да не тревожи събеседниците си. — Може да се кандидатира за петролна концесия.

— За бога, Саркисян! Пак този проклет петрол! — възкликна англичанинът с жест, който подсказваше, че темата отдавна му е омръзнала. — За нищо друго ли не мислите?

Арменецът му хвърли обиден поглед.

— Искате помощта и познанията ми за Константинопол, за да отворите банка? Тогава в замяна очаквам малко съдействие за този мой проект. Не искам много, не сте ли съгласен?

Молбата на арменеца звучеше разумно и Блейк не възрази.

— Така да бъде — отстъпи той. — Разкажете ми какво става.

— Работя със Салим бей от години и се опитвам да получа петролна концесия в Месопотамия — обясни Калуст, поглеждайки към турския си приятел, сякаш го молеше той да обясни ситуацията. — Без успех.

Салим бей схвана намека.

— Германците от „Дойче банк“, които инвестират в строежа на железопътна линия през Анадола до Багдад, издействаха султанът да им даде права за експлоатация на терените в непосредствена близост до линията — обясни финансовият министър. — Опитвам се да ги спра, но се опасявам, че прогерманското лоби в „Османско единство“ е много силно. С финансовата помощ на господин Саркисян успях само да саботирам усилията им.

— Кои германци стоят зад проекта? — попита английският депутат. — Споменахте „Дойче банк“.

— Правилно — потвърди Салим бей. — Именно германските интереси пречат на опитите на господин Саркисян да получи концесията. Иначе казано, подливаме си вода един на друг и никой нищо не постига.

— Би било идеално, ако се споразумеем с германците — предложи Калуст, обръщайки се към Блейк. — Мислите ли, че Турската национална банка би могла да съдейства за това?

Англичанинът поглади замислено русия си мустак.

— Лорд Харингтън е личен приятел на кайзера — отбеляза той. — Освен това, заради отговорностите си в „Роял Ексчейндж“ има много връзки в германското министерство на финансите, включително с Фон Гвинер — президента на „Дойче банк. Не ми се струва невъзможно.

Османският министър остана доволен.

— Отлична идея! — възкликна той. — При подобно сътрудничество между „Дойче банк“ и Турската национална банка, която смятате да основете тук, господин Саркисян има реални шансове да вземе концесията! Така даже ще спести на нашето правителство неудобството да откаже на една от двете страни. След като главните заинтересовани са от един отбор, с помощта на солиден рушвет няма да е трудно най-сетне да се сдобием с тази прословута концесия!

Калуст вдигна пръст към Салим бей.

— За да може този план да проработи, имаме нужда от още нещо — напомни той. — Сигурно си спомняте, че благодарение на моя доклад за залежите в Месопотамия личната хазна на султана се сдоби с всички имоти в региона, по-специално терените около Мосул. Идеята на Негово Величество се състоеше в това да печели пари от концесии, в случай че наистина открият петролни залежи. А Османската държава да остане с празни ръце. Не можем да го допуснем.

Османският министър разбра мисълта на арменеца. Ако петролните залежи останат собственост на султана, нямаше да има на кого да дадат рушвет, ако не на самия султан. Наистина, не можеха да го допуснат. Нямаше да минат без пари под масата.

— Прав сте, драги — призна той. — Както винаги, имате усет към детайла. — Взе бележника си и си записа нещо. — Веднага започвам процедура по прехвърлянето на тези земи към моето министерство. Впрочем така най-добре можем да гарантираме, че германците няма да получат нищо, ако не се споразумеят с вас.

По лицето на Калуст най-после заигра бегла усмивка. Планът му се струваше перфектен. Като съветник на османците и англичаните, той се намираше в най-изгодната позиция — съветваше едните и другите за постигането на една цел, която всъщност беше негова. При това положение какво би могло да се обърка?

Все едно да преговаря сам със себе си.

Заради новите си отговорности като съветник на Османската империя и банкер, които отбеляза с покупката на „Вил д’Авре“ — картина на Коро, Калуст постоянно пътуваше. Кръстосваше Европа с „Ориент Експрес“ до Константинопол, винаги с британския си паспорт, който му служеше като защита в случай, че нещо се обърка, и обратно до Париж и Лондон. Между непрестанните пътувания правеше прекъсвания за кратки почивки, организирани безупречно от мадам Дюпре.

Именно това се случваше тази седмица на Лазурния бряг с настоящата красавица — седемнадесетгодишна нисичка блондинка на име Елен, която бе срещнал в зала „Режан“ на Парижкия театър по време на пиеса по Молиер. Елен гледаше пиесата от залата и Калуст я набеляза, докато оглеждаше публиката с бинокъл от мястото си в ложата. Златистите ѝ къдрици го плениха веднага, а тя на свой ред бе омагьосана от диамантена диадема. Както винаги, мадам Дюпре свърши останалото.

— Faites vos jeux!^[68]

Гласът на крупието предизвика нервно вълнение сред няколко души около масата, които поставяха монети на избраните числа.

— Четиринайсет, миличък — примоли се Елен, пляскайки развълнувано с ръце. — Четиринайсет!

Арменецът се поколеба.

— Знаеш, че не обичам да играя, красавице.

Русата французойка го погледна умолително.

— О, миличък! — изхленчи тя, издувайки напред червената си долна устна. — Хайде, само този път…

Калуст извади един луидор от джоба си и го сложи върху номер четиринадесет. В казиното на Монте Карло се играеше само с такива златни монети на стойност 20 франка.

— Добре, само този път.

Крупието завъртя рулетката и след няколко секунди, през които топчето подскачаше сред въртящите се числа, се падна печелившото. Деветнадесет.

— О!

Тази вечер не залагаха повече. Двойката се разходи из залите на казиното, наблюдавайки емоциите, които се вихреха около различните игрални маси, и по едно време Калуст даде знак на момичето си, че е време да тръгват.

— Имам уговорка за вечеря с приятел в ресторанта на галерията — каза той. — Върви в хотела и си поръчай храна. После ще дойда да те взема и ще отидем да гледаме фойерверките пред казиното, става ли?

След като се разделиха, Елен се отправи към великолепния „Отел дьо Пари“, където двамата бяха отседнали, а Калуст — към галерия „Шарл III“. Изгаряше от любопитство да чуе какви новини му носеше английският му приятел. Единствената страна от англо-османско-германския триъгълник, който не контролираше пряко, бяха германците. Но, отново благодарение на ценните услуги на Филип Блейк, лорд Харингтън бе заминал за Берлин за среща с президента на „Дойче банк“. Английският финансист бе получил ясни инструкции по петролния въпрос и Калуст знаеше, че ще бъде обсъден на срещата.

Лорд Харингтън вече се бе върнал в Лондон, затова Филип Блейк информира арменеца за резултата от срещата на вечерята същата вечер. Ресторантът бе пълен предимно с руски херцози, пристигнали с експреса от Санкт Петербург, американски милионери и английски благородници.

Приятелят му, току-що пристигнал от Лондон, го откри на една маса сред морето от високопоставени клиенти, които посещаваха галерията „Шарл III“.

— Германците се съгласиха! — каза развълнувано Филип Блейк веднага щом се настани на масата, с блеснали от ентусиазъм очи. — Лорд Харингтън ми разказа, че дори изглеждали облекчени.

Това бе чудесна новина, но арменецът запази непроницаемото си изражение.

— Какво говорите? Как така облекчени?

— Изглежда, „Дойче банк“ изпитва финансови затруднения с инвестициите в сондажа на терена и строежа на железопътната линия — разкри той. — Всичко това струва изключително много средства, както знаете. Затова, когато лорд Харингтъп им предложил споразумението, те веднага приели. Нуждаят се от парите на британското финансово министерство. От години всячески опитват да получат финансова помощ от Лондон, но винаги възникваха проблеми поради политически причини. За тях това е начин да се справят с трудностите.

— О, чудесно — каза доволно Калуст. — Наистина чудесно!

Английският депутат се разсмя.

— Германците въобще не се зарадвали, когато лорд Харингтън им споменал за вас — добави той. — Конкуренцията с вас за концесията в Месопотамия ги дразни, но лорд Харингтън, на когото дадох подробни инструкции, преди да замине за Берлин, им обяснил, че без вас, приятелю, споразумението отпада. Не само защото вие сте връзката ни с османското правителство, но и поради факта, че Турската национална банка не е специалист по петролните въпроси. Макар неохотно, германците се съгласили.

Отпразнуваха новината тази вечер в галерията с бутилка „Дом Периньон“, специално отворена за случая, а Елен щеше да се погрижи за по-интимните удоволствия по-късно същата нощ.

— Липсва ни само едно — заговори Калуст, на когото вече му се искаше да отбележи повода със своята руса французойка.

— Да основем компания, която да се заеме с всички нужни процедури.

— Разбира се.

— Трябва да вкараме „Роял Дъч Шел“ в схемата. В крайна сметка те разполагат с цялото оборудване за сондаж, експлоатация, транспорт и…

— Да ги оставим настрана засега — предложи англичанинът. — На този етап само ще ни пречат. Да се придържаме към най-прости решения. Имате ли идея за име на новата компания, която ще поеме концесията в Месопотамия?

Калуст се замисли за момент. Трябваше да бъде нещо кратко, което казва всичко.

— Защо не „Турска петролна компания“?

Основаването на новата компания струваше на Калуст страшно много пари за рушвети извън тези за закупуването на значителен дял от акциите ѝ. „Дойче банк“ остана с двадесет и пет процента от Турската петролна компания, които плати с отстъпване на правата за добив на терен с отстояние двадесет километра от двете страни на Анадолската железопътна линия; земите, отдадени от султана при посещението на кайзера в Константинопол, бяха разпределени между новите акционери в новата компания. Турската национална банка запази тридесет и пет процента, а арменският инвеститор — четиридесет, които плати в брой.

Тридесет и едната хиляди акции, които се падаха на Калуст, му струваха тридесет и две хиляди лири — цяло състояние, но той не се разтревожи. Купи най-голям дял, за да може скоро да го продаде на друга компания на изгодна цена. Освен това ставаше въпрос и за самия петрол. Все още не бяха открили нищо, но данните, които бе събрал в доклада си, изготвен за султана преди двадесет години, го караха да вярва, че бе само въпрос на време.

— Притежавам голям брой акции от новата петролна компания и мога да ги продам — каза Калуст две седмици по-късно в ресторант „Карлтън“ в Лондон на среща с Хендрик ван Тигелен, след като се бе върнал от ползотворното си пътуване до Константинопол и Лазурния бряг. — Дали „Роял Дъч Шел“ се интересува?

— Зависи — отвърна предпазливо холандецът. — Какво точно предлага тази компания?

— Петрола на Месопотамия. Нито повече, нито по-малко.

Тези думи накараха Хендрик да повдигне вежди.

— Чакайте, чакайте — каза той скептично. — Концесията е на германците…

— Не само — изясни арменецът. — Всъщност те имат права над териториите в непосредствена близост до Анадолската железопътна линия, но без да са гарантирани с договор за концесия. Благодарение на връзките си в Константинопол успях да уредя никога да не я получат.

— И какво се промени?

— Сега аз и германците, които преди се саботирахме един други, създадохме заедно тази нова структура — Турската петролна компания. Англичаните също са в играта чрез Турската национална банка. Финансовият министър от партията на младотурците, стар мой приятел, ме увери, че при тези условия ще ни даде петролна концесия. Искате ли да участвате, или не?

Холандецът все още размишляваше над предложението.

— За колко говорим?

— Държа четиридесет процента от акциите на новата компания — подчерта Калуст. — Ще ви продам двадесет хиляди акции, което означава, че „Роял Дъч Шел“ ще има двадесет и пет процента от Турската петролна компания. Добър дял, нали? Толкова притежават и „Дойче банк“, Турската национална банка държи тридесет и пет процента, а аз, като отстъпя двадесет и пет на вас, оставам с петнадесет процента.

Директорът на „Роял Дъч Шел“ отново се поколеба.

— В Месопотамия наистина ли има петрол? Нали не преследваме илюзии?

— Там ни чака цяло море от петрол! — възкликна арменецът. — Какво ви притеснява? Данните, които събрах преди двадесет години, за да подготвя доклад за султана, бяха достатъчно убедителни. Ако пропуснете тази възможност, драги приятелю, значи, не сте си взели поука от провала ни в Персия — концесия вие отказахте, а от нея „Англо-Персиян“ станаха богати. Не позволявайте подобно нещо да се случи отново. Държим сделката на века в ръцете си!

Сините очи на Хендрик за момент се зареяха из ресторанта и се спряха върху пианиста, който свиреше австрийска мелодия, която бе чувал на балетно представление. Сетне, усмихнат, се взря в събеседника си и му протегна ръка.

— Убедихте ме.