Мъжът от Константинопол

XVIII.

В ОНАЗИ ГОРЕЩА СЪБОТНА СУТРИН всички говореха за убийството на ерцхерцог Франц Фердинад и съпругата му на улицата в Сараево. Германските вестници подробно описваха кървавия атентат, призовавайки за възмездие и справедливо наказание, а цял Бон обсъждаше урока, който австрийците трябваше да дадат на сърбите, за да си платят за жестокото деяние.

Крикор си спомни, че бе виждал ерцхерцога в Лондон на шествието за погребението на крал Едуард VII и последвалата коронация на Джордж V като представител на австро-унгарския император, но случилото се не го развълнува особено. Бяха убили наследника на престола на Австро-Унгария. И какво от това? Мястото му бързо щеше да се заеме от друг принц. Защо да се впечатлява толкова? Какво значение имаше това трагично събитие в неговия живот?

Безразличен към последните новини, вълнуващи цяла Германия, и сигурен, че скоро ще бъдат обречени на забрава от неумолимия ход на живота, младият арменец реши да направи обичайната си езда по брега на Рейн. Утрото бе приятно и хората блажено се бяха разположили върху росната трева, наблюдаваха патиците, които се къпеха в реката, или се препичаха на слънцето, което ласкаво огряваше гората.

Конникът мина покрай малка дъбова горичка и видя девойка с мургава кожа, която се разхождаше по брега и разговаряше с по-възрастна жена. Забеляза, че беше красива по един странно познат начин, но все пак не обърна особено внимание. Мислите му се отнесоха и се загледа разсеяно в реката. Внезапно рязко разтърси глава и наостри уши. Освен от чаровното излъчване на момичето, вниманието на Крикор бе привлечено от две думи, които бе разпознал сред монотонния диалог, достигащ до него отдалеч; yerek и hyuranots означаваха „вчера“ и „хотел“ и той ги бе чувал безброй пъти в разговорите на родителите си.

Тази така близка реч накара младежа веднага да дръпне юздите и да обърне коня. Приближи се бавно до жените. Когато се изравни с тях, Крикор се наведе към девойката, която бе привлякла вниманието му.

— Entschuldigung, meine Damen — каза той на най-добрия си немски, молейки за извинение, че се намесва в разговора им.

— Дали греша, или вие говорехте на арменски?

Двете жени учудено го изгледаха.

— Всъщност разговарях на арменски с майка ми — отвърна момичето на не много добър немски. — Откъде знаете?

Лицето на Крикор грейна в усмивка.

— Родителите ми са арменци — разкри той, вече на развален арменски, пълен с грешки и със силен британски акцент. — Самият аз изповядвам вярата на Светата арменска църква и се считам за арменец, въпреки че съм британски поданик.

Майката и дъщерята останаха очаровани от срещата си със сънародник, и то на брега на река Рейн. Все пак по тези места имаше малка вероятност да видиш арменци. След като си размениха любезности, двете се представиха като Аршалуис Киносян и дъщеря ѝ Мариян и обясниха, че са в Бон по здравословни причини.

— Съпругът ми има белодробно заболяване, горкият — каза майката. — Дошли сме при един добър лекар, с когото искаме да се консултираме. Двете с дъщеря ми сме тук за подкрепа на моя Агоп.

— Ако имате нужда от нещо, аз съм на ваше разположение — увери ги Крикор, както подобава на истински джентълмен.

— Арменците трябва да си помагат, особено в чужда страна, не мислите ли?

Аршалуис и дъщеря ѝ за миг се спогледаха загадъчно.

— Благодаря, много сте любезен — каза майката. — Добре сме засега. — Тя се поколеба, но Мариян я сръчка леко с лакът и прошепна нещо в ухото ѝ, за да я окуражи. — Знаете ли, утре организираме обяд в чест на лекаря, който се грижи за съпруга ми. Защо не се присъедините? Ястията ще са арменски…

Двете го загледаха в очакване. Поканата изненада Крикор, но той проумя, че му се отваряха нови интересни възможности. С мургава кожа.

— За бога, за мен ще е чест! — съгласи се той и погледна одобрително към по-младата от двете си нови познати. — За нищо на света не бих пропуснал това чудесно събитие!

Семейство Киносян бяха наели къща с изглед към Рейн, недалеч от мястото, където двете жени бяха срещнали сънародника си. В готически стил, с островръх покрив и бяла фасада, прорязана от дървени греди — типична германска постройка. Рамките и первазите на прозорците бяха покрити с бръшлян, сякаш природата бе завладяла жилището, построено от човешка ръка. Козирката на къщата също бе покрита с растения, чиито филизи висяха свободно във въздуха.

Нетърпелив отново да види смуглото момиче, което бе отвърнало на погледа му, Крикор пристигна петнадесет минути по-рано и завари трескава подготовка. Жените се суетяха в кухнята, за да приготвят ястията, затова го посрещна Агоп Киносян — домакинът, заради когото семейството бе дошло в Германия. Възползвайки се от положението си на глава на арменско семейство, а и поради болестта си, Агоп си почиваше на дивана с чаша арменски коняк.

— Какво търси арменец по тези земи? — попита домакинът, след като подаде чаша коняк на госта си. — Надявам се, че не сте болен…

Агоп дишаше на пресекулки; бе очевидно, че има белодробни проблеми, поради които трудно говореше, но това не притесняваше събеседника му.

— Не, разбира се, че не — отвърна Крикор, който тайно поглеждаше към кухнята в опит да зърне Мариян. — Уча инженерство в университета.

При тези думи лицето на Киносян грейна.

— А! Инженерство! Един ден, когато нашата свята Армения стане независима, ще се нуждае от инженери, квалифицирани хора, които да я вдигнат на крака!

— Наистина ли вярвате, че този ден ще дойде?

— А няма ли? — възкликна Агоп, скандализиран, че един арменец може да се съмнява в това. — За бога, щом сърби, българи, гърци, черногорци, македонци и албанци се откопчиха от ноктите на турците, защо ние да не успеем? Защо с нас трябва да е различно?

Това бе риторичен въпрос, на който Крикор реши все пак да отговори.

— Защото Армения е в Азия, а не в Европа — отбеляза той. — Не знам как биха реагирали турците, ако дори си помислим

— О, разбира се, че няма да им хареса! И какво от това? С подкрепата, оказана ни от Великите сили и Русия, няма да могат да направят нищо. Освен това…

— Не и политика — намеси се съпругата на Агоп, застанала до вратата на кухнята. — Събрали сме се, за да уважим доктор Химел, а не за да обсъждаме тези глупости. Той навярно скоро ще дойде. — Тя посочи вратата. — Остават пет минути до уговорения час, а знаеш, че германците винаги са точни.

— Права си, Аршалуис. — Той се огледа наоколо. — Готово ли е всичко?

Жената изчезна в кухнята и гласът ѝ заглъхна.

— Мариян малко се забави с курабиите, но те са за десерт, така че няма значение. След десет минути всичко ще е готово за сервиране. Излез навън да посрещнеш доктор Химел.

За разлика от предишните дни, днес времето беше лошо. Небето в медно-сребърни тонове бе надвиснало над Рейн и дори самата растителност изглеждаше тъжна и меланхолична. Откъм реката духаше неприятен влажен, студен вятър и шибаше листата, които трептяха като неспокойни пеперуди. Двамата арменци — единият млад, другият — на средна възраст, вдигнаха яките на палтата си, за да се предпазят от северняка, и наблюдаваха улицата в очакване на почетния гост.

— Откъде сте, драги Саркисян?

— Роден съм в Константинопол — отговори Крикор, — но отраснах в Англия, където родителите ми избягали, когато съм бил само на няколко седмици. Появил съм се на белия свят по време на кланетата през 1896-а.

— А, спомням си добре. Беше ужасно. — Агоп замълча, защото навярно си мислеше за случилото се тогава и си спомняше за роднините и приятелите, загинали от турска ръка. — Откъде са родителите ти? И те ли от Константинопол?

— Семействата на майка ми и баща ми са от Кайсери. Те…

Агоп отвори широко очи.

— Кайсери ли? Боже, ние също сме от там!

— Наистина ли? Какво съвпадение…

Домакинът се разсмя.

— Съвпадението е предизвикано от бог, когато иска да скрие намесата си — отвърна той. — Подобно нещо се нарича съдба, драги. Убеден съм, че… Вижте, доктор Химел пристига.

Беше един часът без една минута, когато едрата фигура на мъж с рядка брада, с тиранти, зелена алпийска шапка, нахлупена по баварски, и бастун, се появи на улица „Бундхозен“. Лекарят на Агоп бе точен както за прегледите, така и за обедите.

Небцето на Калуст познаваше ястията, приготвени от Киносян. Домакинята сервира супа арганак^[77] и кчуч^[78], които арменецът погълна лакомо, а германецът вкуси с прикрито отвращение. Очевидно доктор Химел предпочиташе своите наденици братвурст пред странната ориенталска храна, но беше достатъчно тактичен да си замълчи.

Разговорът, естествено, се въртеше около тежката международна ситуация, предизвикана от убийството на ерцхерцога и съпругата му преди няколко дни, като всички се съгласиха, че „накрая нещата ще се решат мирно“ и „всички ще разберат, че войната не е изход“.

Разбира се, Агоп и жена му посветиха вниманието си на лекаря. Все пак му бяха задължени и бяха организирали обяда заради него. Същевременно Крикор и Мариян, които не се вълнуваха от международното напрежение и здравословните проблеми на Агоп, се показаха заинтригувани един от друг, поне в рамките на благоприличието, което се очакваше от тях. Докато се хранеха, младежът хвърляше редки, но недвусмислени погледи към девойката, на които тя отвръщаше със сдържан смях и леко престорена срамежливост.

Тайната игра на съблазън продължи до сервирането на десерта — курабии, приготвени от самата Мариян, които сътрапезниците много похвалиха. Малко преди да приключат обеда, родителите заговориха арменеца, като дадоха да се разбере, че не са толкова разсеяни и забелязват какво се случва между двамата млади.

— Знаеш ли откъде е семейството на Крикор? — попита Агоп жена си. — От Кайсери.

— Наистина ли? — учуди се Аршалуис. — Колко интересно!

— Тя заинтригувано се взря в госта си. — Как е фамилията им?

— Саркисян от страна на баща ми — каза Крикор с равен тон — и Берберян по майчина линия.

Последното име предизвика у домакините удивени възклицания и ококорени погледи.

— Берберян ли? Не ми казвай, че са онези с банката в Константинопол и хотел…

— „Пера“ — допълни младежът. — Хотел „Пера“. Точно те. Всъщност дядо ми е построил хотела.

След като се съвзе от първоначалното изумление, госпожа Киносян едва не плесна с ръце от вълнение и не се сдържа да погледне крадешком към дъщеря си, за да се увери, че е чула тази изключително любопитна новина. Добра партия беше този младеж.

— Колко интересно! — възкликна тя. — Познавам ги! Те са хора с много па… добра репутация. — Обърна се към съпруга си. — И ти познаваш Берберян, нали?

— От Търговската камара на Кайсери — отвърна Агоп, който също бе впечатлен от произхода на младежа, въпреки че успяваше да се прикрие. — Дори миналата година имахме събрание и успях да поговоря с тях. Хора от висшата класа, няма съмнение.

В следващите няколко дълги минути продължиха да обсъждат живота на Берберян и техните постижения в света на бизнеса, банкерството, хотелиерството и корабоплаването. Не можеше да се каже, че на Крикор му бе неприятно. Разговорът подсилваше позициите му в това семейство и гарантираше, че Киносян няма да създават досадни и ненужни пречки при сближаването му с красивата Мариян. Та майка ѝ го гледаше така, сякаш вече беше неин зет! Със сигурност нямаше да попречи на шансовете му с момичето. Коя арменка от Кайсери или от където и да било в Османската империя би пренебрегнала интереса от страна на член на рода Берберян?

Не беше нужно човек да е много проницателен, за да разбере, че Крикор се оказа прав. Когато приключиха обяда и всички излязоха на улицата да изпратят гостите, вниманието на домакините вече не бе насочено към лекаря, а към младежа, на когото възлагаха надежди.

— Елате пак — подхвърли Агоп, когато Крикор вече се отдалечаваше по улицата. — Винаги сте добре дошли!

През следващите седмици Крикор правеше точно това. Винаги, когато нямаше лекции, и задължително през съботите и неделите той прескачаше до голямата къща на река Рейн, за да прекара няколко приятни часа с Киносян. Превърна се в редовен гост и Аршалуис дори приготвяше баклава и я поднасяше всеки път, когато арменецът почукаше на вратата ѝ.

Крикор редовно посещаваше семейството, въпреки че понякога това се превръщаше в истинско мъчение. Домакините го обсипваха с любезности и той се радваше на цялото това внимание и на неизменната баклава. Но онова, което действително искаше, беше да остане насаме с дъщерята. Двамата постоянно си разменяха погледи, но родителите ѝ винаги ги държаха под око. Крикор разбра, че трябва да прояви търпение. Все пак хората от Кайсери бяха провинциалисти и имаха крайно консервативни разбирания. Та нали арменците от земеделските райони дори не позволяваха на девойката да види бъдещия си съпруг преди сватбата? Той имаше късмет, че можеше да стои в една стая с Мариян. Какво повече би могъл да иска? Тя да се държи като Хелга или Маргарет? Ако го направеше, просто нямаше да бъде Мариян.

Така протичаше животът на Крикор, когато месец след онзи обяд той отиде до къщата на Рейн с нова надежда да прекара няколко минути насаме с момичето. Имаше нощи, в които не можеше да спи от мисли за Мариян, и когато беше далеч от нея, животът му се струваше безсмислен. Чувството на празнота изчезваше, когато я видеше.

Аршалуис го посрещна набързо и Крикор завари семейство Киносян да прибира нещата си в два големи куфара в средата на салона. Потърси Мариян с поглед и когато я видя с наведена глава, разбра, че нещо не беше наред.

— Какво става? — попита нетърпеливо той. — Случило ли се е нещо?

Двете жени старателно подреждаха багажа, Агоп се преструваше, че прибира някакви документи.

— Тази сутрин доктор Хемел ми съобщи, че не може да направи нищо повече за мен — каза той. — Каза, че трябва да изчакаме лечението да подейства, и ме посъветва да се върна догодина, за да ме прегледа и да назначи нова терапия. Според него климатът в Армения дори е благоприятен за белодробното ми заболяване. — Той се огледа наоколо. — Тук наистина е много студено и влажно. По-добре да се лекувам у дома и да се върна в Бон, когато е необходимо.

— Какво означава това?

Агоп си пое дълбоко дъх и от слабите му дробове се изтръгна дълго нестройно изсвирване.

— Означава, драги Саркисян, че се връщаме в Кайсери — заяви той. — Утре.

Новината подейства на Крикор като юмрук изневиделица. Тъкмо се бе запознал с Мариян, бе пленен от нея и смяташе, че и тя му отвръща със същото. А какво се случваше? Баща ѝ се готвеше да се върне в Османската империя заедно със семейството си и, разбира се, с дъщеря си. Нима бе възможно животът да му изиграе подобна шега?

Той отчаяно погледна към Мариян, сякаш мълчаливо я умоляваше да остане, но този път тя не отвърна на погледа му. Сведе очи и безсилна пред случващото се, се обърна, за да скрие чувствата си. Само че не бе достатъчно бърза и младежът успя да съзре сълзи в блестящите ѝ очи. В този миг разбра, че ще я загуби, и това я наранява толкова, колкото и него самия. Накрая Крикор прозря жестоката истина.

Беше влюбен в Мариян и не знаеше дали някога ще я види отново.