Мъжът от Константинопол

XV.

ЗАВРЪЩАНЕТО НА КРИКОР У ДОМА ЗА НЕГО БЕ ИСТИНСКИ ТРИУМФ. Бе завършил колежа в Орли Фарм с добри оценки и се наслаждаваше на момента. Прекара няколко дни на Хайд Парк Гардънс 38, а през остатъка от ваканцията се забавлява с приятеля си Роджър, дошъл му на гости в Лондон, преди да се върне в Белфаст. Арменецът искаше да ходи на театър, а ирландецът предпочиташе пъбовете, поради което разпределиха времето си между двете неща, за да може и двамата да са доволни.

Когато Роджър замина обаче, в сърцето на Крикор се настани някакво чувство за празнота. Бе свикнал на активни занимания и дни, изпълнени със задачи и ангажименти, затова след като сега изведнъж нямаше какво да прави, той се почувства потиснат. По това време баща му непрекъснато пътуваше между Лондон и Константинопол, за да се грижи за бизнеса. Тъй като „Ориент Експрес“ тръгваше от Париж, Калуст прекарваше доста време в апартамента си в „Риц“ на площад „Вандом“, където с радост се възползваше от услугите на младата си, палава красавица, осигурена от мадам Дюпре.

По време на една вечеря при последния му престой в Лондон, веднага след като супата бе сервирана, господарят забеляза тъжния поглед на сина си и се разтревожи.

— Какво става, Крикор? Защо е тази физиономия?

Шестнадесетгодишният младеж сви рамене.

— Няма нищо.

— Не ти вярвам. Изглеждаш така, сякаш са ти потънали гемиите. Какво става?

Момчето въздъхна.

Роджър ce върна вкъщи и сега няма какво да правя — каза той и отново въздъхна. — Ваканцията е непоносимо скучна…

Калуст се замисли за мрачното настроение на сина си. Изяде супата си мълчаливо, размишлявайки върху думите на Крикор. В продължение на няколко дълги минути в салона се чуваха само подрънкването на приборите и шепотът на Нунуфар, която наставляваше слугите.

Когато сервираха месото, главата на семейството вече знаеше какво трябва да направи и наруши проточилата се тишина.

— Какво възнамеряваш да учиш сега? — попита той. — В кой университет искаш да се запишеш?

Синът му го погледна, учуден от въпроса.

— В Оксфорд или Кеймбридж, разбира се — отвърна той, сякаш отговорът бе очевиден. — Нима има други подходящи университети за учениците от Орли Фарм?

— И каква специалност?

— Ами… мисля си за класическа литература. Цялото ми образование е в тази сфера, за което трябва да ви благодаря. — Говореше със замечтано изражение. — Искам да споделя с вас, че много харесвам Хораций. О, той е великолепен! Знаете ли какво правя всяка вечер, преди да заспя? Чета по една негова ода. — Крикор тържествено вдигна ръка като същински актьор, декламиращ монолога си. — Maecenas atavis edite regibus, o et praesidium et dulce ^[71]…

— Добре, добре — прекъсна го баща му, който не бе в настроение за подобни рецитали. — Достатъчно.

Крикор изгледа баща си сериозно и, преструвайки се на изненадан, попита:

— Не ви ли харесва?

Калуст заби вилицата в парче ростбиф в голям глинен съд и го поднесе към чинията си.

— Това, което не ми харесва — отвърна той с нотка на раздразнение в гласа, — са тези твои планове.

Грубият тон на баща му го стресна.

— Защо, господине? Какво лошо има?

Господарят, който режеше месото си, остави вилицата и ножа върху чинията, за да посвети цялото си внимание на въпроса.

— Никой не си изкарва прехраната с Хораций или класическата култура — заяви той с тон, който не търпеше възражение. — Това е за аматьори. Класическите дисциплини служат само за да поддържат разговорите на приемите… Всъщност дори и за това не стават. — Категорично поклати глава. — Не. В никакъв случай няма да учиш класическа литература. Дори няма да се запишеш в Оксфорд или Кеймбридж.

— Какво? — попита уплашено пребледнелият Крикор. — И къде ще отида?

— В днешно време всеки, който иска да постигне нещо в живота, завършва специалност, свързана с наука или администрация — каза Калуст. — Не знам дали си забелязал, но водещата страна в научния прогрес е Германия. Струва ми се, че бъдещето ти като студент е именно там.

Крикор бе обзет от ужас.

— Какво? Но аз… аз дори не говоря немски!

— Ще го научиш, и то още сега! — заяви Калуст. — Твърдиш, че ти е скучно? Е, стягаш си багажа и по най-бързия начин заминаваш за Германия. Ще прекараш ваканцията там, учейки езика, и после ще запишеш някаква нормална специалност. Ще говоря с един приятел, който да уреди всичко.

— Но… но…

Баща му отново хвана ножа, но преди да започне да реже месото, го насочи към сина си.

— Утре отивам в Париж — каза той. — И ти идваш с мен.

Красавиците, които разнообразяваха живота на Калуст, бяха обществена тайна, но по време на престоя на Крикор в Париж арменецът се погрижи момичето да бъде преместено в друга стая, за да прикрие похожденията си. Синът му вече бе пораснал достатъчно, за да прекарва повече време с него, още повече че Крикор щеше да наследи бизнеса. Трябваше да го подготви, така както мадам Дюпре обучаваше младите момичета на терапевтичните услуги, които те му предоставяха в леглото на хотел „Риц“.

Част от това възпитание беше изкуството. Затова на втория ден сутринта Калуст заведе сина си в Лувъра, за да стимулира усещането му за красотата на живота.

— Един джентълмен трябва да умее да цени красотата — заяви той, когато влязоха в музея. — Без изкуство животът губи смисъл, а липсата на красота отнема неговия блясък.

Разходиха се из галериите, докато Калуст правеше вещи коментари за експонатите, които разглеждаха, и насочваше вниманието на сина си към детайлите. Крикор слушаше с престорен интерес, но когато застанаха пред картината на Куде, изобразяваща Наполеон на посещение в самия Лувър, баща му започна да повдига завесата на следващия етап от парижкото възпитание, което бе планирал за сина си.

— Наполеон е казал нещо много мъдро за жените — отбеляза Калуст, докато се любуваше на масленото платно на Куде, нарисувал как Наполеон слиза по стълбите на музея. — Изглеждат чудесно само в леглото и на бидето.

Крикор се усмихна.

— Наполеон е казвал това?

— Много често.

Младежът посочи към картина на Франсоа Буше малко по-нататък, изобразяваща гола жена, която лежеше върху възглавници от син плюш.

— Също когато позират на художниците, не мислите ли?

Калуст не отговори веднага. Той поднови крачка и продължи разказа си за творбите на изкуството, изложени в Лувъра. Едва когато стигнаха до картината на Леонардо да Винчи със загадъчната усмивка на Мона Лиза, той спря, пъхна ръка в джоба си и извади малка картичка, която подаде на сина си.

— Доктор Кемхаджян ще те чака в кабинета си — заяви той. — Адресът е тук. Отиди там днес, точно в четири следобед.

Това бе лекарят на семейство Саркисян в Париж и Крикор го познаваше добре. Всичко това обаче го изненада.

— Но защо трябва да ходя при доктор Кемхаджян? — учудено попита той. — Доколкото знам, ми няма нищо…

Баща му хвърли последен поглед на творбата на Да Винчи и продължи разходката си из Лувъра.

— Отиди и ще разбереш.

Доктор Кемхаджян бе дребен човечец, чиято гърбица му придаваше още по-съсухрен вид. Имаше остра сива брада и крив нос, които допълваха облика му на старец, излязъл от роман на Чарлз Дикенс или Виктор Юго. Кабинетът му се помещаваше в мрачна и рушаща се стара сграда на Монмартър. Докато вървеше натам, Крикор се питаше какво е накарало баща му да потърси услугите на такъв съмнителен субект. Може би защото е арменец, заключи той.

Дървените стълби на сградата скърцаха на всяка крачка и докато стигне до третия етаж, където загадъчният лекар се криеше в дупката, наречена от него кабинет, младежът вече бе останал без дъх. Позвъни на звънеца и му отвори беззъба старица. Покани го да изчака на скамейка, която имаше толкова окаян вид, че Крикор предпочете да остане прав, отколкото да позволи да се срути под тежестта му. Той вече не се питаше защо баща му се лекува при този доктор, а какво самият той правеше тук. Щом не е болен, защо е дошъл на лекар?

— А, вие сте младият Саркисян! — възкликна прегърбеният мъж, който внезапно изникна в чакалнята. — Влезте, влезте!

Крикор се подчини и се отправи към кабинета. Помещението бе зле обзаведено, имаше малко бюро с два стола, кушетка и прозорец с изглед към Сакре кьор. Крикор огледа единия от столовете, прецени, че е относително здрав, и не без известни опасения се настани на него.

— Докторе, истината е, че пращя от здраве — заяви младежът още с влизането. — Но баща ми настоя да дойда и…

— Добре е направил! — възкликна доктор Кемхаджян, потривайки ръце, докато сядаше зад бюрото. — Знаете ли, има аспекти, свързани със здравето, които дълго време остават незабелязани. Те съществуват, разбира се, но са скрити. Затова е важно човек отрано да се заеме с тях, за да избегне проблеми, разбирате ли? На медицински език ги наричаме профилактика. — Той енергично махна с ръка. — Трябва да се действа, преди наистина да се налага! Това е девизът ми.

— Звучи ми добре, но… какви невидими проблеми бих могъл да имам аз?

Лекарят извади документ от чекмеджето и го прегледа.

— Да видим — каза той. — Първо, трябва да се запозная с медицинската ви история. Температура, диария, възпалени сливици — неща, от които всеки човек е боледувал в детството си. Разкажете ми.

През следващите двадесет минути Крикор изброи различните вируси, за които си спомняше, като често препоръчваше на събеседника си да пита майка му, тъй като му се струваше, че Нунуфар би могла да отговори по-добре от него. Все пак тя е била до него по време на всичките му болести.

Разговаряха спокойно, шегуваха се и си разказваха истории, което се оказа неочаквано приятно.

Доктор Кемхаджян излезе добър събеседник и след известно време от Дикенсовия му вид нямаше и следа. Това се дължеше най-вече на чувството му за хумор и познанията му за живота. Сладките приказки бяха прекъснати, когато лекарят ненадейно засегна по-деликатни теми.

— Девствен ли сте?

Изненадан от въпроса, младежът се изчерви. Смяташе тази сфера за забранена зона за разговори с възрастни. Сексът бе тема, която често обсъждаше с връстниците си, особено с Роджър, с когото споделяха впечатленията си от момичетата и общуването си с тях, но нищо повече. Въпросът му се струваше толкова личен, че мислеше за него само нощем, на тъмно в леглото, и в моментите на компулсивна мастурбация в банята.

— Ами това е… — заекна той, засрамен. — Не ми се струва удачно да…

— Девствен ли сте, или не? — настоя доктор Кемхаджян толкова непринудено, все едно го питаше какво е обядвал. — Били ли сте с жена?

В този миг Крикор разбра, че не се представя в особено добра светлина, и смени тактиката.

— Още не — призна той, като не знаеше дали да се чувства горд, или засрамен, но говореше спокойно като събеседника си. — Мисля, че още не съм срещнал правилния човек, нали знаете…

Това явно бе всичко, което докторът искаше да чуе. С неочаквано пъргаво движение за гърбав човек Кемхаджян скочи от мястото си и се запъти към вратата.

— Връщам се веднага.

Обърна гръб на Крикор и изчезна в коридора.

Двадесет минути по-късно лекарят се върна в компанията на чернокоса девойка с рокля на цветя. Двамата приличаха на красавицата и звяра. Момичето пристъпи в кабинета, вървейки зад арменеца със ситни крачки и смутено изражение, сякаш се чувстваше неудобно.

— Това е мадмоазел Адел — представи я домакинът. — Казах на секретарката ми да повика такси и искам да ви помоля да заведете мадмоазел Адел до Плас дьо ла Мадлен, където ще намерите заведение на име „Ше Нину“. Това е maison de rendezvous ^[72].

Младежът не вярваше на ушите си.

— Maison de… — заекна той. — Нима искате да отида в…

— Аз само следвам инструкциите, дадени ми от господин баща ви — обясни лекарят, изведнъж разтревожен да не са го разбрали погрешно. — Прегледах мадмоазел Адел и ви уверявам, че всичко е наред. Няма за какво да се притеснявате. Когато пристигнете в „Ше Нину“, отидете на рецепцията и си запазете стая. Не трябва да се показвате уплашен или смутен, ясно ли е? Дръжте се естествено и говорете уверено, като човек със самочувствие. Вземете ключа и я заведете в стаята. — Той протегна ръка, като така даде да се разбере, че разговорът е приключил. — Приятен ден, господин Саркисян.

След по-малко от две минути Крикор се намираше на улицата и се качваше в таксито, което щеше да го отведе до Плас дьо ла Мадлен. Мина известно време, докато се осмели да разгледа мадмоазел Адел, която дотогава бе поглеждал крадешком. Когато най-после се взря в нея, забеляза, че наистина е много красива, с големи зелени очи и мило, малко тъжно лице. Скромна и срамежлива, тя седеше в колата с наведена глава, затова той направо се слиса, когато по някое време тя се приближи и го целуна страстно по устата, а сетне направи нещо невероятно, което първо го ужаси, после го зашемети; сложи ръка между краката му и ловко притисна, докато на лицето ѝ сияеше изненадващо провокативна усмивка.

— T’es mignon, toi^[73]…

Когато Крикор влезе в „Ше Нину“, вече му се виеше свят. Той взе ключа от рецепцията и двамата се качиха на втория етаж. Не се сети да се държи естествено, нито да говори самоуверено, както го бе посъветвал лекарят. Не знаеше как е изглеждал или какво е казал, умът му бе изцяло зает с французойката, която с нежни думи и ласки го завлече в стаята и му разкри един напълно нов свят.

Ах, невероятно е да имаш такъв баща!