Мъжът от Константинопол

III.

ХОРИЗОНТЪТ БЛЕСТЕШЕ В СТРАННА СМЕСИЦА ОТ ЖЪЛТО И ЛИЛАВО, сякаш небето бе гигантско платно, изрисувано с маслени бои. Калуст тъкмо бе станал и наблюдаваше улицата през прозореца. От време на време пред дома му се появяваше някой конник, който обявяваше: The Queen is coming!, след което колата на кралица Виктория минаваше покрай къщата на път за гара „Падингтън“, от където хващаше влака за Уиндзор. Обаче вече седмици не бе виждал кралския кортеж. Говореше се, че кралицата, вече над седемдесетгодишна, е болна, което, ако беше вярно, обясняваше факта, че кралската кола не се бе появявала скоро.

По-добре тя, отколкото аз, помисли си арменецът и безразлично сви рамене. Прозя се и с тихи стъпки, за да не събуди Нунуфар, отиде в банята. Облекчи се и се взря в образа си в огледалото. Имаше тъмна брада и харизматичен поглед. Изми си зъбите и лицето, надяна халат и слезе до гимнастическия салон.

— Добро утро, господин Сарксиян — поздрави го едрият белгиец, който чакаше на вратата. — Готов ли сте за масаж?

Калуст промърмори нещо в отговор. Свали халата си и без да продума, се изтегна на кушетката. Масажистът бързо го намаза с лосион и започна да притиска с върха на пръстите си мускулите на краката му. По време на сутрешния си масаж арменецът обикновено мислеше за най-новото си постижение. Бе намерил нов клиент за петрола на Зиновиев. Но дори това не можеше да засенчи покупката на къщата на Хийд Парк Гардънс 38 — собствения му дом. Най-сетне притежаваше къщата, за която бе мечтал дванадесет години. Нима можеше да има по-голямо доказателство за успеха му?

— Готово, господин Саркисян.

Масажистът добре познаваше ежедневието на клиента си и стриктно спазваше програмата. Знаеше какво следва, така беше всяка сутрин, но господарят не си спести напомнянето.

— Приготви ваната.

Калуст стана от кушетката и се зае с петнадесетминутната си шведска гимнастика. Преди време бе решил, че трябва да живее повече от дядо си. Карниг Саркисян бе живял сто и шест години, но внукът му бе решил да го задмине.

След като приключи с упражненията, арменецът се отправи към банята, за да приготви тоалета си. Във водата на ваната имаше соли, пяна и цветя, които се носеха по повърхността. Калуст топна пръста си, за да провери температурата. Стори му се подходяща, но с присъщата си недоверчивост сложи термометъра, за да се увери. Извади го и видя, че живакът сочеше два градуса.

— Не е достатъчно студена! — възмути се той. — Искаш да ме умориш ли?

Масажистът веднага грабна една кофа с лед и я изсипа във ваната.

— Простете, господин Саркисян — каза той с искрено съжаление. — Сбъркал съм пропорциите.

— Да не се повтаря, чуваш ли? — предупреди Калуст, размахвайки пръст. — Колко пъти да ви казвам, че искам водата да е един градус по Целзий? — Вдигна показалец, за да се изрази по-ясно. — Един! Нито повече, нито по-малко.

С възрастта нетърпимостта на Калуст към бездарието растеше. Ставаше все по-малко толерантен към грешките на другите и се дразнеше от несъвършенствата на човешката природа, сякаш недостатъците на хората засягаха чувството му за естетика. Хубавото на изкуството беше, че красивите неща си оставаха красиви, не се проваляха, нито се променяха, бяха изпипани до съвършенство, сякаш благословени от божията милост. Как само контрастираха с човешкото несъвършенство! Ако преди му се налагаше да се справя с хорските недостатъци, то сега, когато тлъстите комисионни от петрола на Зиновиев пълнеха сметките му, Калуст можеше да си позволи да не прави компромиси с грешките на себеподобните си.

Ваната му отне още петнадесет минути. После се облече и излезе за обичайната си сутрешна разходка; всеки ден ходеше една миля в Хайд Парк. Човешките недостатъци го подлудяваха, особено когато го сравняваше със съвършенството на изкуството. Но най-страшният сред човешките недъзи за него беше старостта. Калуст бе твърдо решен да се пребори с остаряването на тялото; беше на тридесет и две и въпреки че се чувстваше в разцвета на силите си, усещаше, че ако не стори нещо, скоро бавният, но безвъзвратен процес на стареенето щеше да започне. Той искаше да го спре.

Жената седеше с наведена глава и с голото бебе в скута си, заобиколена от един мъж с червени одежди отдясно и друг мъж, който приличаше на свещеник — отляво. Калуст потърка брадичката си, докато съзерцаваше картината. Жената очевидно беше Мария, а бебето — Исус, но кои бяха мъжът и свещеникът?

— Ансидеи Мадона — чу се глас зад него. — Тази картина на Рафаело е много характерна за зрелия Ренесанс. Забележете как златистият нюанс изглежда съвсем истински.

Арменецът се обърна и видя мъжа, които говореше. Беше млад, с отметната назад коса и ясни сини очи.

— Моля?

Непознатият протегна ръка.

— Името ми е Кенет Барк — представи се той. — Аз съм новият уредник на Националната галерия.

Името се стори познато на Калус.

— Кенет Барк ли? — учуди се той. — Сър Кенет Барк?

Двамата си стиснаха ръцете.

— Самият аз — усмихна се уредникът, поласкан, че непознатият е наясно с благородническата му титла. Приятно ми е.

— Аз съм...

— Калуст Саркисян — побърза да каже сър Кенет, за да покаже че също го познава. — Славата ви върви пред вас, драги. Общият ни приятел — Филип Блейк, ми е разказвал за вас. — Погледът му се спря върху картината на Рафаело. — Обаче не ми е казвал, че обичате изобразителното изкуство.

Погледът на посетителя разсеяно се плъзна върху Ансидеи Мадона.

— Обичам красотата — каза той. — Но не казвайте на никого. Това е тайна.

— Наистина ли?

Устните на Калуст се извиха в усмивка.

— Шегувам ce — отвърна арменецът. — Знаете ли, нося естетичното в себе си по рождение, но бях позапуснал тази моя страст. Имах други приоритети…

— Прозаичната страна на живота ни завладява, нали? Първо трябва да забогатеем…

— Виждам, че ме разбирате. Все пак успях да заделя спестявания и мисля отново да се отдам на света на изкуството, който толкова ме вълнува. Минавах през площад „Трафалгар“, видях Националната галерия и нещо ме подтикна да вляза.

— Добре сте направили! — одобрително възкликна уредникът, потривайки ръце. — Има ли нещо по-специално, което ви интересува?

Посетителят махна с ръка към картината пред тях.

— Харесвам класиците. Например Рафаело. — Посочи към дъното на залата. — Но също Ван Дайк, Хогарт и Констабъл, чиито творби са изложени в другия салон.

— А видяхте ли Търнър и Клод в зала петнадесет?

— Всъщност не.

С ентусиазирано „а трябва“, сър Кенет Барк хвана посетителя за лакътя и го поведе по коридорите, за да му покаже най-добрите творби в Националната галерия. Освен при обещаните Търнър и Клод уредникът го заведе също и при Посланиците на Холбайн, като пламенно похвали усета към детайла и символизма в творбата. Възползвайки се от възможността, че разговаря със специалист, Калуст реши да засегне тема, която го занимаваше още от дете, когато пресичаше Босфора на път за „Робърт Колидж“ и се наслаждаваше на изгледа към Константинопол, окъпан в нежната утринна светлина.

— Тази картина несъмнено е красива — каза той за творбата на Холбайн. Отстъпи крачка назад, за да разгледа платното от разстояние, и тъжно въздъхна. — Знаете ли какво ме удивлява? Чувството на изумление пред красотата. Как е възможно Холбайн така да ме очарова? И не е само тази картина, а… всичко! Как гнусната мизерия в бедните лондонски квартали ме потриса, а безметежната зеленина в Хайд Парк ме кара да се чувствам жив? Защо тези неща ме вълнуват? Поради каква причина не се чувствам безразличен към грозното и към красивото? Какво поражда тези чувства?

В меките сини очи на англичанина проблесна искра.

— Питате ме какво е красотата…

Неспособен да откъсне поглед от картините в салона, сякаш искаше да ги отнесе със себе си, Калуст се завъртя на пети и отново тръгна бавно по коридора.

— Всъщност това е въпросът, който ме измъчва.

Уредникът го придружи.

— Знаете ли, човек има склонност да прави нещата специални — отбеляза той. — Хората имат естествена слабост към всичко, което намират за красиво, и се смущават от грозното. Намират красота в нещата, които внасят хармония в живота им и смисъл в начина, по който виждат света — от изгледа към величествена планинска верига до обикновените цветни листенца през пролетта.

Арменецът посочи картините по стените.

— И изкуството…

Сър Кенет Барк се намръщи.

— Изкуството принадлежи към специална категория — отбеляза той. — Без съмнение, изправени срещу природата, човешките същества започват да я съзерцават. Виждат света такъв, какъвто е, и се очароват от всичко, което не ги заплашва. Вулкан, бълващ гореща лава, лъвица, която тича в саваната в преследване на зебри, буря, чиито светкавици раздират нощта, звездите, озаряващи черното пространство като горяща пепел.

— Ами изкуството?

— Изкуството не е естествено явление, то е дело на човешка ръка. Изкуството е продукт на човека, когато той се опитва да надмогне животинската си същност и от творение да се преобрази в творец. То възниква, когато първичен акт е претворен в предмет на изкуството, който може да се превърне в шедьовър. Като рисува природен пейзаж, човекът се превръща в бог, защото в картината създава природа; като разказва история в роман, човекът е бог, защото върху листа той създава човешки животи, макар и въображаеми.

— Човек се превръща в бог? Не е ли малко прекалено?

Уредникът махна с ръка във въздуха, за да покаже всичко, което ги заобикаляше.

— Бог е художник. Ето защо изкуството е божествено творение — заяви той. — Бог създава всичко, но остава невидим зад своите творения, не мислите ли? Ако се замислите, това се случва и с художниците. Те рисуват картини, но остават скрити зад творбите си. Същото е с драматурга или писателя. Представете си, че с вас не сме хора от плът и кръв, а герои от роман.

— Що за абсурд?

— Да, но само за момент си представете, че нещата стоят именно така. Кои щяхме да бъдем тогава? Чужди творения. А кой щеше да ни е създал? Писателят, защото ни е измислил и ни е вдъхнал живот в страниците на романа си. Тоест авторът е самият бог, защото е направил всичко това възможно и ни е вдъхнал искрица живот, макар че остава невидим зад всяка думичка, която е написал. Всъщност животът е роман, а ние сме само герои, измислени от великия творец, наречен бог. Ето защо казвам, че изкуството е процес на обожествяване на човешкия начин на живот. И все пак началото е първичен акт.

Калуст спря пред картина на Себастиано дел Пьомбо, на която бе изобразен Исус, който възкресява Лазар сред тълпата.

— Простете, но не разбирам. Казвате, че тази картина например е резултат от първичен акт, който впоследствие е станал божествен?

— Началото на всяко изкуство е действието, което създава предмет на културата и той после се превръща в творение на изкуството чрез процес на обожествяване. Рисуването например възниква от лова. Древните хора започнали да рисуват по стените на пещерите, за да прогонят демоните на лова и да поискат благоволението на боговете. С други думи, те култивирали акта на лова. Но не спрели дотук: те усъвършенствали рисунките си и създали творби на изкуството като в пещерите Ласко и Алтамира. Така култивирането се превърнало в изкуство. А всяко изкуство се ражда от пречистването на културата, която от своя страна произлиза от първичния акт. Яденето е първичен акт, приготвянето на бифтек е култивираното действие, приготвянето на ястие като ris de veau et ecrevisses en chausson feuillete parfumes a l’estragon^[56] c апетитен, изискан вкус е творение на изкуството. Разбирате ли?

— Значи, според вас изкуството е сложна форма на култура.

— Именно! — съгласи се сър Кенет с категоричен жест. — Усещането на студ е физическа реакция, тъкането на вълнени ризи е култура, създаването на модели от висшата мода е изкуство. Представата за естетика изисква преминаване на по-високо ниво на човешкия опит, където обикновеното оцеляване вече не играе роля. Прегладнелият човек гледа лебеда, който плава в езерото Серпентина в Хайд Парк, и вижда храна; ситият човек, наблюдавайки същата птица, е очарован от изящните ѝ движения, грациозната ѝ поза, ослепителната белота на перата ѝ и магическата извивка на шията, гледа я с единствената цел да съзерцава нейната красота.

Погледът на Калуст се плъзна по редицата картини в салона, омагьосан от съчетанието на цветовете и усета към детайла.

— С други думи — заключи посетителят и замислено поклати глава, — предметът придобива естетическа стойност на едно по-високо стъпало на човешкото съществуване.

Уредникът се усмихна и разпери ръце, сякаш искаше да прегърне целия музей.

— Добре дошли в света на изкуството!