Мъжът от Константинопол

VI.

СРЕБЪРНАТА МОНЕТА ПРОБЛЯСВАШЕ HA СЛЪНЧЕВАТА СВЕТЛИНА, която струеше през отворения прозорец към Босфора. Нейната деликатна структура и елегантно сияние никак не подхождаха на тлъстите пръсти, които я държаха.

— Виждаш ли тази меджидия^[11]? — попита баща му, подхвърляйки монетата с върха на пръстите си. — Знаеш ли колко струва?

Очите на Калуст грейнаха като отразената в сребърното покритие светлина.

— Шест шилинга.

Златен зъб проблесна в усмивката на Вахан.

— Поздравявам те за оценките ти в училище! — каза той. — Човек с такива бележки несъмнено знае какво означава да спестяваш и разумно да харчиш парите си. С рязко движение той подхвърли монетата към сина си. — Твоя е.

В този ден сякаш всичко блестеше: сребърната монета, погледът на Калуст, златният зъб на баща му. Момчето обмисля съдбата на меджидията известно време и накрая реши, че няма да я спести, както баща му бе предложил, а ще я похарчи на чаршията. Въпросът беше за какво. Вкусна баклава? Шарен локум? Кадаиф с шамфъстък?

Преди да реши обаче, трябваше да се справи с друг проблем: как да се измъкне. Калуст прекарваше целия си предобед в „Робърт Колидж“ в Константинопол. След молитвата в осем сутринта започваха часовете, които продължаваха до дванадесет и половина на обед. След обяда пак имаше часове между два и четири и половина, но по това време учениците на дневен режим като него си тръгваха към вкъщи. Останалите, които бяха на интернатен режим, оставаха в училището и спяха в Хамлин Хол.

Часовете в „Робърт Колидж“ отнемаха почти цялото му време, а когато свършваха, на вратата на училището, близо до Румели Хисар, го чакаше каведжи и заедно слизаха по склона до кея, от където хващаха парахода за вкъщи. При това положение кога би могъл да отиде до чаршията? Бързо се сети, че отговорът е през времето за физически упражнения — три часа всеки четвъртък, посветени на бягане и крикет. Тъй като беше дребен и закръглен, Калуст намрази физкултурата и убеди баща си да му издейства медицинско свидетелство, което забраняваше на училището да го подлага на тези изпитания, защото ученикът страда от „слабо сърце“.

Това свърши работа и Калуст бързо бе освободен от този ад. Тези три часа в четвъртъците се превърнаха в перфектната възможност за бягство. Когато баща му го попита какво смята да прави през това време, момчето имаше готов отговор.

— Ще уча, разбира се.

Като чу това, Вахан Саркисян остана доволен. Синът му, помисли си, бе наистина разумен и отговорен и ако продължава така, със сигурност ще стигне далеч. И беше прав, разбира се. Но онова, което Калуст не му каза, бе, че възнамеряваше да учи на пазара.

— Ах, какъв град!

Ако липсваше нещо на този възглас от страна на Калуст пред онова, което откри, когато за пръв път отиде в центъра на Константинопол, то бе фактът, че не го извика достатъчно силно, както се полага на целия спектакъл, на който бе свидетел.

В четвъртък, веднага след началото на часовете по физкултура, момчето се промъкна през градините на „Робърт Колидж“, избягвайки главното стълбище, където каведжи би могъл да го забележи, и се озова на улицата. За да се изплъзне от набезите на мюсюлманите от България, потърсили убежище в града, той се изкачи по хълма на квартал „Пера“, пълен с кафета и чужденци, и се вмъкна в тунела — подземния фуникулер, който бяха построили наскоро, за да улеснят връзката между тази част на града и Златния рог, който се намираше малко по-надолу.

— Не ми казвай, че отиваш в мишата дупка — подметна един стар беззъб турчин, плюейки към входа на тунела. — Мен ще ме заврат под земята чак когато умра!

Само че ученикът не се страхуваше от подземия. Това бе новост за него, изпълваща го с възхищение, което се засили още повече, когато стигна до станцията. Излезе на улицата и точно там, до Златния рог, целият блясък на Константинопол го обгърна така, че за малко да го замая от вълнение.

— Господи!

Ако светът бе небето, Константинопол би бил най-ярката звезда — толкова силно и заслепяващо грееше. Ученикът осъзна това, докато вървеше по брега до моста на Галата, където прекара цял час, опиянен от живота, който кипеше наоколо. Чайките пикираха до водната повърхност, кряскаха от глад, когато усещаха мириса на осолена риба на крайбрежния площад; омайващото тъмносиньо море плискаше неспокойните си вълни, поръсени със солена пяна. От балюстрадата на моста бяха провесени въдици като бамбукова гора, а долу пръхтяха кораби, ръмжаха и свиреха платноходки и параходи, които изпълваха Мраморно море докъдето поглед стига.

— Варда! — извика изведнъж някакъв глас. — Направете път! Варда!

Калуст се завъртя на пети и съзря едър евнух, възседнал кон, който разчистваше пътя на позлатена карета, украсена с цветя и рисунки на птици, която пресичаше моста, теглена от красив бял кон. В същия миг всички погледи се обърнаха натам. През прозорците надничаха женски очи; скрити зад копринени воали лица, които веднага породиха хорските възгласи.

— Харем! — извика някакъв глас. — Погледнете! Харем!

Каретата, която идваше от Пера, се вмъкна в уличките на Стамбул и изчезна някъде из чаршията, поради което вълнението бързо стихна. Калуст остана очарован от гледката и реши да остане още малко. Облегна се на парапета и се загледа в града, който дефилираше пред очите му.

Спектакълът на кипящия от живот Константинопол беше невероятен! Сред стрелкащите се насам-натам турци, арменци и гърци, които пресичаха моста Галата, Калуст забелязваше екзотични лица, които го пленяваха. Видя забулена робиня, която носеше риба; негърка от Кайро, увита в шарено наметало, евреин със светлосин фес и друг, носещ бяла ермолка; сириец c византийски жакет и бяла кърпа на златни райета на главата, руса европейка с дълга до глезените кремава дантелена рокля и чадърче, която се промъкваше сред тълпа от мюсюлмани с бели тюрбани.

Всички тези лица бяха различни — бледи, мургави, с тънки мустачки или гъста брада; хора, толкова разнолики, че Калуст се опитваше да отгатне произхода на всеки един. Ето една хърватка, насреща му маронит, там крачи кюрд, до него — друз, отвъд моста се разхожда мъж от остров Крит, а от другата страна — кипърец. Едни носеха тюрбани, други — фесове в различни цветове, в зависимост от етноса и религията, някои — от смачкани парцали, други — от шалове. Виждаха се мамелюкски панталони, тоги, монашески раса, дълги наметки, които се влачеха по земята, колани с втъкнати в тях ножове, златни колиета, шалварести панталони, платове с ярки ивици, коприна, мръсни дрипи, парфюмиран памук, шаячни дрехи, един принц, няколко просяци и трима сакати.

Тези изумителни картини зашеметиха Калуст и енергичният ритъм на тълпата, която изпълваше улиците на Константинопол, му подейства като най-силната ракия.

— Ах, какъв град!

Чаршията за подправки, закрито пространство в самото сърце на Стамбул, на пет минути пеша от Галата, представляваше огромна галерия, където се смесваха цветове и ухания, сред които надделяваше ароматът на шафран.

Откакто посети това необикновено място, Калуст започна да обожава сладкишите и особено разноцветните локуми, които продавачите излагаха без капка милост, раздвоен какво да прави с парите, които му бе дал баща му. Тук ли да похарчи своята меджидия, запита се той, докато прехвърляше сребърната монета в джоба на панталоните си. Или по-добре да я запази за нещо друго?

Реши да постъпи разумно и парите си останаха в джоба. Излезе от тунелчето и се изкачи по малките улички до Капалъ чарши. От безкрайното пространство, което се разкри пред него, дъхът му секна. Капалъ чарши беше град в самия град — търговски лабиринт с улици под куполен таван и търговци, които заговаряха хората, тълпящи се по цветните коридори.

— Хайде на лулите! — викаше някакъв глас. — Хубави лули!

— Сребро! Злато! Скъпоценни камъни! — надвикваше го друг. В нашия дюкян клиентът е султан!

Калуст обиколи Капалъ чарши, мина покрай сергии за бижута, дюкяни за обувки и кожени изделия и ресторанти, от които се носеше аромат на кебап; дори се промуши под краката на една камила, докато откри каквото търсеше: улицата на килимите. Оцени както подобава няколко модела от Персия, Афганистан и Южен Кавказ и си пожела да ги купи всичките. Внимателно, за да не го познаят, надникна в магазинчето на баща си с неговата прочута колекция на килими от Туркменистан. Започването на керосиновия бизнес бе изместило търговията с килими, макар и доходоносна, на заден план, що се отнася до финансите на семейството, но въпреки това бе приятно да види върволицата клиенти, които разглеждаха стоката.

Тъкмо когато щеше да си тръгва, без да е решил какво да прави със своята меджидия, на бижутерската улица забеляза витрина със стари монети. Гледката го хипнотизира. През колко ли ръце бяха минали тези пари? На какви ли драми и истории бяха станали неми свидетели? Дали са подрънквали в джобовете на разни бейове и паши? Кой ли султан е притежавал някоя от тях? Или пък убиец? Почувства желание да ги купи, но се въздържа. Искаше да похарчи разумно своята меджидия, и за това първо трябваше да проучи стоката.

— Я, какво става тук? — попита собственикът на дюкяна — стар турчин със засукана бяла брада и приветлива усмивка. — Арменче на пазар? — Подкани го с жест навътре. — Влизай, момче, влизай. Добре дошъл в скромното ми леговище. Искаш ли да разгледаш красивите монетки, които имам тук?

Поканата го изкушаваше и за малко да се поддаде, но в същия миг почувства, че времето напредва и може би е по-добре да се връща в училище.

— Колко е часът, ефенди?

Старият турчин се обърна и погледна големия часовник с махало, закачен на стената в магазина.

— Наближава пладне.

Когато отново завъртя глава към младия, но със сигурност заможен, съдейки по униформата с цветовете на „Робърт Колидж“, потенциален клиент, той вече се бе изпарил.

Калуст тичаше към училището.