Мъжът от Константинопол

Епилог

ГОРЧИВА СЪЛЗА СЕ СТИЧА ПО БЛЕДОТО ЛИЦЕ НА МАРИЯН, когато се обръща назад и блестящите ѝ очи за последен път се взират в мен. Иска да запази образа ми в паметта си завинаги, сякаш никога повече няма да ме види. Само един поглед. Но тези очи казват последно сбогом. Опитвам се да се освободя от вцепенението, да я догоня, да хвана ръката ѝ, да я прегърна и никога повече да не я пусна, но сякаш някаква невидима сила ме спира, препречва пътя ми и не ми позволява да направя дори една крачка.

Виждам как плътните ѝ устни помръдват и мълвят името ми…

— Крикор!

Чувствам се отчаян. Искам да извикам: Мариян!, да я притисна силно, за да ѝ попреча да се качи във влака, който ще я отведе толкова далеч от мен — в Константинопол… Но не мога да помръдна, да промълвя и думичка, нито дори да махна с ръка… Нещо ме възпира и парализира крайниците ми, безсилен съм, болката ме задушава, не виждам и не чувам нищо, не усещам тялото си, а само буцата, заседнала в гърлото ми. Виждам как тя тъжно ми обръща гръб, много бавно… и примирено се отдалечава, качва се във влака с наведена глава и изчезва зад вратата. Аз съм отчаян, изоставен, изгубен; тъгата ме задушава и погубва душата ми.

А тя вика отново.

— Крикор!

Чувайки името си, произнесено от нейния глас, изведнъж идвам на себе си. Изненадан и замаян, внезапно се сепвам.

— Какво… какво? — заеквам объркан. — Какво става?

Размазаният силует бързо се фокусира и аз разпознах мадам Дюпре, която седеше на ръба на леглото по нощница и разтревожено се взираше в мен.

— Чух те да викаш и се притесних — каза съчувствено тя. — Mon petit pauvre^[79] ти плачеш…

Докоснах лицето си и осъзнах, че наистина е мокро.

— Глупаво е… — казах аз, объркан и малко засрамен. — Сънувах… сънувах една…

— Момичето, което си срещнал в Бон?

— Да.

Мадам Дюпре нежно погали косата ми, като майка, която утешава болното си дете.

— Тя отнесе част от сърцето ти, нали? — прошепна мадам Дюпре. Въпреки въпросителния тон, французойката всъщност бе потвърдила очевидното. — Често ли я сънуваш?

Загледах се в машинописните листове, разпилени по леглото; някои дори бяха паднали на пода, образувайки бели правоъгълници по дюшемето и килима на хотелската стая. Един от тях — заглавната страница, бе в краката на мадам Дюпре; с големи печатни букви се четеше заглавието Мъжът от Константинопол.

— Прочетох… прочетох мемоарите на баща ми, заради това е — обясних аз и махнах с ръка към разпилените листове наоколо. — Глупаво е… Заспал съм, докато съм чел…

Бившата асистентка на баща ми се наведе и вдигна няколко листа.

— Е? — попита тя и хвърли любопитен поглед към напечатания на машина текст. — Какво мислиш за книгата?

— Разказва се за неговото детство и юношество, как се е зародил интересът му към изкуството и бизнеса, за издигането му в живота, за гоненията на турците, за жените и…

Мадам Дюпре внезапно вдигна поглед и се взря в мен, сякаш ме изучаваше.

— За… жените ли? — заекна тя, издавайки вълнението ѝ. — Какво пише за тях?

— Всичко. Разказал е всичко.

— Дори за…

— Всичко.

Възрастната жена се изчерви, засрамена от скрития в категоричния ми отговор смисъл, осъзнавайки, че между нас вече няма тайни. Знаех каква е била истинската ѝ роля в живота на баща ми.

— Слушай, Крикор, искам да ти кажа, че всичко, което съм…

— Не сте длъжна да ми давате обяснение — прекъснах я аз.

— Знам, че баща ми не е светец, макар че трябва да призная, че някои неща, които прочетох в Мъжът от Константинопол, ме шокираха. — Свих рамене. — Но сега вече нищо няма значение. — Хвърлих въпросителен поглед към вратата. — Как е той?

Французойката тъжно въздъхна.

— Страхувам се, че отново изпадна в безсъзнание.

Между двама ни се настани тежка тишина. Доктор Фонсека изказа ясно прогнозата си и ние знаехме, че смъртта е близо и скоро ще отведе баща ми. Вероятно нямаше да се събуди повече; бе обречен да умре в хотелската си стая в Лисабон — града, в който бе избрал да прекара последните години от нелекия си живот.

Събрах разпилените листове по леглото и започнах да ги подреждам.

— Невероятно е колко неща е знаел за мен — отбелязах аз. — Описанията на моето детство и дори на начина, по който се запознах с Мариян, са смущаващо точни.

— Казах ти, че той намери дневника ти. Освен това нае детектив, който да порови в миналото ти.

— Наистина ли?

— Искаше да знае всичко за теб, за да може да обвърже собствената си история с твоята. И не позволи на никого да види текста. Ти си първият, който го чете.

Страниците на Мъжът от Константинопол бяха вече подредени. Внимателно подравних ръбовете на страниците и се наведох над нощното шкафче, където чакаше друг куп листове. Оставих първата част и взех втората.

— Мисля, че няма да мога да заспя веднага — отбелязах и се взрях в хартиените листове, които държах с изненадващо нетърпение. — Ще прочета останалата част от историята.

При тези думи мадам Дюпре разбра, че искам да остана сам. С дискретно елегантно движение, толкова присъщо за нея, дори и в тази напреднала възраст, тя оправи нощницата си и се обърна да си върви.

— Ще си лягам, скъпи — заяви тя. — До утре.

Излезе в коридора и тихо затвори вратата, оставяйки ме сам с втората част от мемоарите на баща ми. По стъклото на прозореца плющяха едри капки. В Лисабон валеше, което правеше стаята ми в „Авиш“ още по-уютна. Оправих възглавниците, облегнах се назад, нагласих нощната лампа така, че да виждам добре, взех купа листове в скута си и се приготвих да чета. Взрях се в първата страница и доволно въздъхнах, предусещайки удоволствието от хилядите надежди и обещания, скрити в заглавието и последващите страници.

Милионерът в Лисабон

notes