Мъжът от Константинопол

I.

ПОРТИЕРЪТ НАТИСНА БУТОНА И ГОЛЯМАТА КУТИЯ с железни решетки, подобна на гигантска клетка, се разтресе и се спусна надолу, което предизвика тих шепот между присъстващите. Отнякъде се чуваше пиано, което придаваше известна романтика на цялата сцена, но вниманието на петимата пътници бе изцяло насочено към движението на кутията.

— Това е чудо — отбеляза Калуст с усмивка. — Истинско чудо!

— Това е бъдещето, мистър Саркисян — отвърна портиерът. — Хотел „Савой“ е горд, че притежава първия електрически асансьор в света. Ще дойде ден, когато целият свят ще се задвижва от електричество.

Тази последна забележка изтри доволното изражение от лицето на арменеца.

— Не, драги — каза той и поклати глава. — Това няма да стане. Ако сте прав, кой ще купува моя керосин?

Асансьорът спря с леко друсане. Портиерът дръпна желязната решетка, поставена вместо врата, и направи път на гостите. Калуст, Нунуфар и останалите влязоха във фоайето, където музиката се чуваше по-силно, и се отправиха към салона, в който управата на хотела организираше тържеството. Той бе облечен в смокинг, както подобаваше на един джентълмен от изтънченото лондонско общество, пък и поводът го изискваше. Съпругата му носеше великолепна лилава рокля с волани от Париж.

— Мосю Саркисян! — чу се глас от лявата част на салона. — Мосю Саркисян, s’il vous plait!

Калуст ce обърна и разпозна мъжа с високо чело и дълги засукани мустаци, който се приближаваше.

— Мосю Риц! — възкликна той. — Поздравления! Разкошен прием!

— Моля ви, наричайте ме Сезар — усмихна се мъжът и гордо се огледа наоколо. — Празненството е наистина чудесно, не мислите ли? — Наведе се към събеседника си, за да му прошепне: — Опитайте лангустата. Поръчана е специално за случая от Флорида. Превъзходна е!

— Непременно. Не мога да пренебрегна съвета на гений в хотелиерството като вас.

— Много сте любезен, мосю Саркисян! — изчерви се Риц. — Надявам се да си прекарате чудесно в нашата компания!

Гостите в салона бяха от висшата лондонска класа. Благородни дами, които преди това са избягвали публичните изяви, изпълваха фоайето със своето upper class ^[47] произношение. От дъното на салона се чуваше развълнувано бъбрене, навярно заради присъствието на някоя високопоставена особа. Новопристигналата двойка се осведоми за самоличността на госта и един сервитьор прошепна:

— Принцът на Уелс, милорд.

Докато наблюдаваше гостите, размишлявайки за тяхното благородно потекло, Калуст не можеше да не се поздрави за отличния избор, който бе направил. Намираше се на идеалното място, което прекрасно пасваше на нарастващата му слабост към изяществото и красотата.

Когато преди близо четири години пристигна в Лондон, арменецът бе разпитал няколко души, за да разбере кой е най-добрият хотел в града, и всички единодушно го насочиха към „Савой“. Животът му в Англия всеки ден потвърждаваше правилния му избор. Освен отбраната си клиентела хотел „Савой“ разполагаше с изключителни условия за посрещане на уважавани гости, най-вече защото беше първият хотел в света с изцяло електрическо осветление. И още по-важно — мраморните бани с топла вода в повечето стаи, нещо невиждано на друго място.

— Саркисян! — извика някакъв глас с подчертан upper class акцент. — Хей, Саркисян!

Калуст се обърна по посока на гласа и видя елегантната фигура на Филип Блейк, бившия помощник-секретар в Министерството на външните работи, който в момента беше депутат и петролен представител на Ротшилд. Блейк се бе превърнал в негов съперник, тъй като продаваше в Европа нефта, добит в Баку от Ротшилд, който се конкурираше с петрола на Зиновиев, чийто представител бе арменецът. Това обаче не можеше да помрачи приятелството им. Напротив, Блейк бе помогнал на Калуст да изучи тънкостите на търговията с петрол в Европа, което осигури отлични сделки на Зиновиев и тлъсти комисионни за неговия представител. Не по-маловажни връзки имаше Блейк в парламента и благодарение на тях продължаваше да му дава полезна информация за борсовите акции.

— Филип! — възкликна арменецът. — Тъкмо вас търсех.

Представителят на Ротшилд посочи маса в дъното на салона.

— Масата ми е там, приятел. Хендрик и Самюел ще дойдат всеки момент. Трябва да обсъдим някои неща.

Англичанинът ги покани на своята маса, но Нунуфар отказа.

— О, не — простена тя, като разбра какво предстои. — Още един безкраен разговор за бизнес!

— Защо не се разходиш наоколо и не поговориш с онези баронеси? — предложи съпругът ѝ. — Може би с тях ще ти бъде по-приятно, не мислиш ли?

— Разбира се — отвърна тя и махна с ръка, за да го отпрати. — Приятно изкарване с твоите другарчета.

Двамата мъже се настаниха на масата с лица към салона, за да наблюдават присъстващите. Блейк поднесе на приятеля си чаша уиски, след което наля и на себе си.

— Как вървят акциите на „Роял Дъч“? — поинтересува се той, докато отпиваше уиски с лед. — Добра инвестиция, а?

Калуст вдигна чаша за здравето на приятеля си.

— Откъде знаете, че цената им ще се качи?

— Саркисян, приятелю, знаете, че съм добре информиран, нали? — отвърна англичанинът със загадъчна усмивка. — Когато се разчу, че в кладенците на „Роял Дъч“ в Суматра има само вода, акциите на компанията буквално се сринаха. Боже, каква бъркотия настана! Всички на пазара решиха, че с холандците е свършено. Петролът на „Роял Дъч“ беше изчерпан! Само че получих поверителни сведения от посланика ни в Батавия, който твърди, че компанията е започнала нови сондажи на многообещаващ терен. И хоп! Не е необходимо да си гений, за да се сетиш, че акциите, стигнали дъното, ще скочат до небето, когато се разчуе за новите кладенци. Това бе идеалният момент за купуване.

— Така е — съгласи се Калуст. — Признавам, че когато ми казахте за тях, имах едно наум при закупуването им. Всички разправяха, че с „Роял Дъч“ е свършено. Но когато обявиха разкриването на нови залежи в Суматра… Какво облекчение само!

— И добра печалба, приятел. Колко изкарахте от тях?

Калуст се усмихна.

— Доста — призна той. — Но и вашата комисионна си я бива, признайте.

— Не съм твърдял друго — изчерви се Блейк. Англичанинът се размърда на мястото си, приготвяйки се да смени темата. Не обичаше да говори за пари на подобни събития. — Вижте, защо не ме придружите до Министерството на вътрешните работи другата седмица?

Споменаването на ведомството уплаши Калуст.

— Защо? Случило ли се е нещо?

— Не искате ли да станете поданик на Нейно Величество? — попита Блейк, изненадан от тревогата на събеседника си. — Заради вас пуснах някои връзки…

— О, да! — успокои се Калуст. — Как върви?

— Как върви ли? Ако ме придружите до министерството другата седмица, за да уредим нещата, процедурата ще е повече от задействана! Почти е готово! До няколко дни ще имате британско гражданство. Тогава вашият султан няма да може да ви докосне!

Погледът на арменеца светна.

— Прекрасна новина!

Приемът протичаше приятно и оживено сред смях и музика, когато из тълпата изникнаха двама мъже и се приближиха към масата.

— А, ето ви! — възкликна Блейк и стана да ги посрещне — Най-после.

Единият от новодошлите беше Хендрик ван Тигелен — нисък мъж с големи сини очи и зъбата усмивка, който наскоро бе, станал изпълнителен директор на „Роял Дъч“. Другият — Самюел Марк, който също не блестеше с висок ръст, имаше гъсти вежди и стреснат поглед. Той бе евреин и собственик на корабоплавателна компания, направила революция в транспортирането на нефт, бе я нарекъл „Шел“ заради някаква сделка на баща му, в която били намесени декоративни мидени черупки^[48].

— Как е, приятели? — поздрави ги англичанинът, като влезе в ролята на домакин. — Закъсняхте, но все пак дойдохте.

Мъжете се поздравиха и след обичайните любезности се настаниха на масата. Калуст се взря в тримата мъже и си помисли, че именно те щяха да му осигурят пълния достъп до света на петролния бизнес. Работата за Зиновиев го въведе в бранша, но големите играчи стояха пред него: Филип, Хендрик н Самюел. Светът беше в краката им, макар че малцина биха го забелязали. След като разговаряха известно време, стана ясно, че двамата новодошли не са в особено добро настроение, дори изглеждаха унили.

— Но какво ви става? — учуди се Калуст. — Намираме се в най-добрия хотел в света и празнуваме Нова година, която ще ни отведе в новия век, а вие сте така умърлушени?

— Настъпва новата 1900 година, драги — поправи го Хендрик. — Двадесетият век ще започне през 1901.

— Подробности — отвърна арменецът и сви рамене, сякаш това бе съвсем маловажно. — След тази нощ в датата вече ще се появи деветка, а осмицата остава зад гърба ни, да го приемем така. Важното е, че това е паметен момент! Защо са тези погребални физиономии?

Хендрик въздъхна.

— Заради американците е — заговори директорът на „Роял Дъч“ — Не сте ли чули за новия гнусен ход на онези глупаци от „Стандарт Ойл“?

— Свалянето на цените ли?

— Ами да! Ако продължат така, тези типове ще ни докарат до фалит! Кой би издържал на подобни цени? Та те са по-ниски и от себестойността на продукта! Чист дъмпинг! Как е възможно да работят по този начин? Рокфелер е мошеник!

— Обясних ви хиляди пъти как го правят — каза Калуст. — В страните, където нямат конкуренция, американците продават много скъпо и пускат ниски цени там, където има и други търговци. Печалбата от първите продажби покрива загубите им от вторите, като така погубват конкуренцията. От години е така!

— Знам това — отвърна холандецът. — И все пак тези тактики не спират да ме изненадват. Знаете ли какво трябва да направим?

— Какъв е планът ви?

Хендрик ван Тигелен се размърда на стола си и с типичен за него театрален жест размаха юмрук във въздуха.

— Eendracht maakt macht!

— Хендрик, приятелю, престани вече! — помоли Филип. — Никой тук не говори този език.

— Аз просто цитирах стара поговорка от моята родина — обясни директорът на „Роял Дъч“. Холандия е малка страна, изградила империя. Как е успяла ли? — Той отново размаха свития си юмрук. — Eendracht maakt macht! С други думи, съединението прави силата. Това е тайната на Холандия, а също и начинът да се изправим срещу онези изверги от „Стандарт Ойл“. — Той разпери пръсти. — Разделени, ние сме толкова слаби, колкото всеки отделен пръст. — И отново сви ръката си в юмрук. — Заедно ще бъдем силни като този юмрук!

— Много хубава реч — отбеляза Филип. — Но американците са навсякъде, тези скапани копелета! Нима не се обединиха с Нобел в Германия, за да прогонят нас, Ротшилд, от този пазар?

— Стара история — каза Хендрик. — Не забравяйте, че за да догонят конкуренцията в Германия, „Стандарт Ойл“ намалиха цените, без да предупредят Нобел.

— Известно ми е — потвърди представителят на Ротшилд. — Онзи ден говорих с Емануел Нобел и той е съсипан, горкият. Всеки път, когато споменавах името на „Стандарт Ойл“, се тресеше от гняв. Опитвам се да кажа, че американците ни погаждат тези номера, за да ни разединят.

Холандецът отново сви юмрука си.

— Eendracht maakt macht!

— Да, да, разбрахме. Въпросът, приятелю, е да започнем да действаме…

Самюел Марк мълчаливо следеше разговора, но в този момент неспокойно се размърда, очевидно смутен.

— Аз… трябва да ви кажа нещо — заекна той. — Не знам дали… дали ще ви хареса.

— Какво? Какво има?

Самюел си пое дълбоко дъх, за да събере кураж да изплюе камъчето.

— „Стандарт Ойл“ ми направиха предложение.

Тримата мъже на масата зяпнаха от изненада и го загледаха с широко отворени очи.

— Какво?!

— Дават ми четиридесет милиона долара — поясни дребният евреин. — Моля ви, опитайте се да ме разберете. Терените на „Шел“ са в Борнео и добивът е скъп. Падането на цените бавно ни довършва. Не знам дали ще издържим още дълго. От друга страна, петролът от Борнео дава малко керосин и много бензин. Рафинерията не работи добре. — Той разпери ръце в знак на безсилие. — Предложението на „Стандарт Ойл“ може да ни спаси.

— Чак сега ли ни казвате? — извика Хендрик. — Как е възможно, Самюел?

Собственикът на „Шел“ засрамено наведе глава.

— Не ми беше лесно…

— Писна ми от игричките на „Стандарт Ойл“! — извика холандецът. — Атакуват ни с ниски цени и когато не унищожават конкуренцията, я купуват! Всеки път едно и също! А ние, тъпаците, седим и си говорим!

— Тъпак ли ме наричате?

— Не продавайте „Шел“ на „Стандарт Ойл“! — възкликна Хендрик, сякаш не бе чул въпроса. — Продайте я на нас, или още по-добре — присъедините се към нас! „Роял Дъч“ разкри нови терени в Суматра и компанията се разширява. За първи път можем спокойно да се изправим пред „Стандарт Ойл“. Това е нашата възможност! Но ако американците купят „Шел“, това ще е истинска катастрофа! Те ще установят монопол! Замисляли ли сте се за последствията от всичко това?

— Ще ми дадат четиридесет милиона! Четиридесет милиона долара! Знаете ли колко пари са това? Семейството ми настоява да приема.

— Семейството ви не ме интересува! — сряза го директорът на „Роял Дъч“. Размаха пръст срещу събеседника си. — Искам да знам какво мислите вие! Какво ще правите?

Разкъсван от противоречиви чувства и отчаян от нерешимата дилема, Самюел тъжно заговори.

— Не знам, не знам! Разумът ми казва да се възползвам, докато е време. Но сърцето ми… — Той въздъхна. — О, не знам как да постъпя! Не мога да реша…

Хендрик ван Тигелен впери огромните си сини очи в собственика на „Шел“. Познаваше го добре и знаеше, че е податлив на манипулации. Сега щеше да се възползва от тази негова слабост.

— Самюел, кажете ми… — заговори холандецът. — Вие англичанин ли сте, или евреин?

Собственикът на „Шел“ го стрелна със скандализиран поглед. Не можеше да повярва на ушите си.

— Какво намеквате? — възрази той, повишавайки глас. — Да, евреин съм, но освен това съм и англичанин! И съм горд да го кажа! Как се осмелявате да поставяте под съмнение моя патриотизъм?!

— Просто понякога не си личи — отвърна хладно Хендрик. — Също като мен, и вие добре знаете, че петролът е бъдещето. Компанията ви е английска и ако запазите контрол над „Шел“, това ще означава, че значителен дял от бизнеса остава в Англия, която сам твърдите, че толкова обичате. Но заради някакви си дребни неприятности вие, изглежда, сте готов да я продадете на „Стандарт Ойл“ и така да отстъпите бизнеса на американците. Как е възможно човек да се готви да отнеме от страната си част от нещо толкова важно и същевременно да тръби наляво и надясно, че е патриот? Та в това няма никаква логика! Ако продадете „Шел“ на американците, патриотизмът ви се превръща в една празна дума. — Той размаха пръст заплашително. — Подкрепяйте думите си с действия! Казвате, че сте родолюбец? Ами дръжте се като такъв!

Трябва да ме разберете — настоя Самюел, притиснат от солидните аргументи на събеседника си. — Имам проблеми с добива в Борнео! Освен това складираният петрол е оскъпен, а в момента пазарните цени са сринати! Сринати! Няма да оцелеем!

— Това са проблеми, породени от обстоятелствата.

— Не е точно така — настоя собственикът на „Шел“. Той посочи към лампите, които осветяваха салона на хотел „Савой“. — Виждате ли това осветление? Захранва се изцяло от електричество. „Савой“ може и да е първият напълно електрифициран хотел в света, но скоро всички градове ще имат електричество. Например Берлин. Осветлението на керосин ще изчезне. Също като свещите и осветлението на газ, керосинът оставя сажди, изгаря кислород и може да причини пожари. Електричеството няма такива недостатъци. То е бъдещето. Това означава, че проблемът не е просто в обстоятелствата.

Холандецът скръсти ръце на гърдите си.

— Да, електричеството ще замени керосина при осветителните тела — призна той. — Но нали вие сам казахте, че петролът от Борнео е беден на керосин и богат на бензин? А бъдещето на петрола, драги, е именно в бензина! Виждали ли сте онези карети без коне, които изобретиха наскоро? Един ден всички карети ще бъдат такива!

— Задвижвани с пара.

— И с бензин! Германците започнаха да произвеждат карети без коне… автомобили, както ги наричат сега, които работят на принципа на вътрешното горене. Явно са по-ефикасни. Не знаете ли какво се случи на ралито Париж-Бордо? От шестнадесетте бензинови автомобила, които стартираха, половината финишираха. А от осемте парни до финала стигна само един. Първите места спечелиха само бензинови автомобили. Значи, бензинът победи парата! И това не се отнася само до каретите без коне, драги. Ще дойде ден, в който корабите също ще бъдат задвижвани от бензин! Запишете си думите ми. Бензинът е бъдещето!

За няколко минути на масата настъпи тишина. Наоколо всички празнуваха, пианистът свиреше весела мелодия и из салона се въртяха няколко двойки. Чуваше се радостен смях и всички изглеждаха щастливи, освен четиримата мъже, които се споглеждаха притеснено, сякаш се намираха в друг свят. Самюел облегна лакти на масата, хвана главата си с ръце и разтри лицето си.

— И сега какво, боже Господи? — простена той. — Какво ще правя? Да продавам на американците или да рискувам да се разоря?

Холандецът удари с юмрук по масата, което стресна останалите.

— Нито едно от двете! — изръмжа той. — Присъединете се към „Роял Дъч“! Eendracht maakt macht! Само съединението ще ни спаси! Ще обединим ресурсите си, ще споделяме рафинериите, транспорта, ще намалим разходите и ще стабилизираме пазара. Има много пари за печелене и ние ще ги спечелим, по дяволите!

Калуст премигна.

— Ако ми позволите да се намеся… Това не е достатъчно — каза той с обичайния си спокоен тон, нарушавайки проточилата се тишина. — Съюзът между европейските производители ще даде резултат само ако навлезем в пазарите, където „Стандарт Ойл“ е монополист. В противен случай американците ще продължат да се възползват от печалбата от тези пазари, за да подбиват цените ни там, където се конкурираме. Но ако присъстваме навсякъде, те вече няма да могат да поддържат тази ценова война.

— Прав сте! — съгласи се Хендрик. — Но нищо от това не би било възможно, ако продължим да сме разединени. Трябва да слеем активите си и да си сътрудничим. — Той погледна към представителя на Ротшилд. — Филип, какво мислите?

Англичанинът поклати глава.

— Нещата не могат да продължават както досега. Това ще ни разори. — Вдигна глава и се взря в събеседника си. — Може да разчитате на нас, приятелю.

Холандецът се обърна към арменеца.

— Калуст, а вие? Русия е втората петролна сила в света и ако искаме да се изправим срещу „Стандарт Ойл“, ще имаме нужда от независимите производители от Баку. Каква е вашата позиция?

Представителят на Зиновиев бе запазил непроницаемото си изражение, също като търговците от Капалъ чарши в разгара на пазарлъка.

— Убеден съм, че изходът от ситуацията е именно такова споразумение — заяви накрая той. — Независимите производители от Баку ще ви подкрепят, гарантирам ви. Но само като ваши партньори.

Накрая Хендрик се обърна към Самюел, който още триеше лицето си.

— Ами вие? Ще продадете ли „Шел“ на „Стандарт Ойл“ и така да предадете страната си? Или ще се присъедините към „Роял Дъч“ в едно англо-холандско партньорство, за да спасите фирмата си, без да е необходимо да продавате душата си? На кого служите? На Рокфелер или на кралица Виктория?

Като представи въпроса по този начин, холандецът знаеше, че току-що нанесе последен удар по дилемата на Самюел, който много обичаше да демонстрира патриотичните си чувства. Самюел Марк спря да масажира лицето си, вдигна глава и се взира в събеседника си пет дълги секунди, докато накрая се реши, протегна ръка и промълви:

— Разчитайте на мен.

След като намериха решение как да се справят със „Стандарт Ойл“ на Рокфелер, напрежението премина, тримата се отпуснаха и постепенно попиха празничното настроение на вечерта. Салонът се пълнеше с двойки, които танцуваха под бързия ритъм на малкия оркестър, който междувременно се бе включил в програмата, докато хората по масите оживено разговаряха и опитваха специалитетите, приготвени от най-добрите френски готвачи.

Докато наблюдаваше веселието наоколо, Калуст се замисли за иронията на съдбата. През изтичащата вече година бе починала майка му, което, след смъртта на тъста и тъща му преди няколко години, го правеше кръгъл сирак. Сега той и Нунуфар бяха съвсем сами, без да има на кого да разчитат; дори банката, хотелът и корабите на стария Оханес бяха наследени от синовете му. Но междувременно Калуст се бе утвърдил като представител на Зиновиев и играеше важна роля в петролния бранш. Споразумението, сключено тази вечер с тримата му сътрапезници, също бе важно и предвещаваше добро бъдеще за бизнеса му. С други думи, имаше добър повод да празнува настъпващата година.

Малко преди полунощ управителят на „Савой“ — Сезар Риц, изникна от тълпата и застана в центъра на салона. Размаха ръце, за да привлече вниманието и да накара присъстващите да замълчат. В салона стана необичайно тихо. Риц драматично се обърна и посочи големия стенен часовник, който сам бе донесъл от родната си Швейцария; стрелките показваха единадесет и петдесет и пет.

— Уважаеми дами и господа — започна тържествено той. — След по-малко от пет минути ще изпратим 1899 година. С нея си отива и славният осемнадесети век, в който светът се събуди от мрачен сън и прегърна прогреса, начело със светлата Великобритания и кралица Виктория. Предлагам да се сбогуваме достойно с годината и века, които тази вечер си отиват завинаги.

Чуха се няколко възгласа Hear! Hear!^[49], както правеха в парламента, и „Бог да пази кралицата!“, когато оркестърът засвири Rule, Britannia^[50] и всички присъстващи запяха заедно.

When Britain first, at Heaven’s command

Arose from out the azurе main;

This was the charter of the land,

And guardian angels sang this strain:

Ride, Britannia! Britannia rule the waves:

Britons never will be slaves. ^[51]

Сетне Риц отброи оставащите секунди от 1899 година, докато всички гости му пригласяха.

— Пет! Четири! Три! Две! Едно! — Настана истински спектакъл от гърмежи и летящи тапи от бутилки шампанско, вдигнати за наздравица чаши, целувки и прегръдки.

— Честита Нова година! Честита 1900! Нека новият век донесе на всички ни щастие!

Музиката засвири още по-весело, някои от двойките още се целуваха, други вече танцуваха, а от чашите им се разливаше шампанско по пода. Четиримата мъже от петролния бизнес, един висок и трима по-ниски, едновременно вдигнаха чаши, за да приветстват новите времена, които ги очакваха.

— За Новата година!

— За „Роял Дъч Шел“!

— Моля за внимание! — каза Калуст и вдигна тост за бъдещето, което настъпването на 1900 година предвещаваше. — За века на петрола!