Мъжът от Константинопол

II.

ЗАСТОЯЛИЯТ ВЪЗДУХ В МАЛКИЯ АПАРТАМЕНТ на първия етаж в една сграда на Бейкър Стрийт даде на Калуст ясна представа за степента на бащиното разочарование от поведението му в Марсилия. Дюшемето бе надупчено и в стаята се носеше неприятна миризма на мухъл. Съседите му бяха със съмнителен социален статус. Натъкна се на жената от съседния апартамент, от която го лъхна кисела воня; не бе се къпала от седмици, може би дори месеци. Върху стар бюфет до прозореца новодошлият намери писмо. Приближи се и забеляза, че пликът, лежащ сред дебел слой прах, носеше неговото име, изписано с почерка на баща му. Този път не бе заслужил посрещане от представител на банката, а само писмо с инструкции. Разбра, че трябва да импровизира.

Отвори плика и прочете краткото съобщение, в което Вахан му даваше указания как ще получава месечната си издръжка — достатъчна, за да живее спокойно в Лондон, но с която не би могъл да си позволи големи своеволия, както и името и адреса на някаква личност, описана като „изгряваща звезда на английския политически и бизнес небосклон“, която би могла да му помогне.

Следвайки насоките в писмото, на следващата сутрин Калуст отиде до Уайтхол — района на правителствените сгради близо до Парламента. Отправи се към Министерството на външните работи и се представи на рецепцията.

— Мистър Филип Блейк, моля.

— Имате ли уговорена среща?

— Кажете му, че е господин Саркисян от Константинопол.

Изпратиха го в една чакалня на първия етаж. На масичката имаше броеве на „Таймс“ и „Дейли Телеграф“, два броя от списание „Пънч“ и по един от „Уестминстър Ревю“ и „Лондон Магазин“, които младежът разлисти без особен интерес. Очаквано, статиите се занимаваха с най-различни актуални теми, но любопитството му бе привлечено от първия брой на „Пънч“ с няколко сатирични илюстрации на министър-председателя почитаемия Уилям Гладстон. Не е за вярване как англичаните се подиграваха със собствения си премиер! В Османската империя подобно нещо би било невъзможно! Въпреки това от малкото, което бе видял от британската столица, му се струваше, че не Лондон, а Константинопол западаше…

— Мистър Саркисян? — заговори го един чиновник, прекъсвайки четенето. — Господин секретарят ви очаква.

Кабинетът на помощник-секретаря на външните работи представляваше малък салон, облицован в червен махагон, с вази цветя навсякъде и голяма фотография на кралица Виктория на стената зад бюрото. Калуст бе посрещнат от рус мъж, облечен във фрак, със сериозно лице и официални маниери, който го поздрави със здраво, но кратко ръкостискане и служебна усмивка под грижливо засукан златист мустак. Англичанинът отривисто посочи към канапе в ъгъла на помещението.

— Казвам се Филип Блейк — представи се той със силен акцент на човек от висшата класа. — Бога ми, за мен е чест да се запозная със сина на уважавания господин Саркисян!

— Удоволствието е мое.

Младият арменец бе проучил предварително Блейк и първото, което го изненада, бе възрастта му. Събеседникът му бе тридесетгодишен, въпреки че авторитетната му длъжност би предположила поне четиридесет. Ранното му назначение на такъв висок пост се обясняваше с връзките на семейство му, но също и с пъргавия ум, набитото око за успешен бизнес и способността за решаване на сложни политически проблеми. Помощник-секретарят бе завършил с отличие випуска в Оксфорд и се бе превърнал в младата надежда на Уайтхол и Ситито, където ръководеше просперираща адвокатска кантора. Калуст веднага разбра, че непременно трябваше да създаде контакт с този човек.

— Професионалният ми път, освен по много други места, ме отведе и в Константинопол — обясни Блейк, докато разсеяно галеше русия си мустак. — Имах възможността и удоволствието да се запозная с баща ви и благодарение на него сключих отлична сделка, която ми донесе значителни приходи. Right-ho!^[20] Така мистър Саркисян ми писа да ме уведоми за пристигането ви в Лондон и най-любезно ме помоли да ви напътствам, което аз на драго сърце ще сторя в рамките на ограниченото ми време. — Той подаде на Калуст някакъв плик. — Това е препоръка, написана от мен, която да предадете на ректора на „Кинг Колидж“, където знам, че възнамерявате да се запишете. Дали не би било прекалено любопитството ми, ако ви запитам за специалността, на която сте се спрели?

— Инженерство. Баща ми смята, че бъдещето е в технологиите и машините.

— О, много добре! — отвърна одобрително англичанинът. — Наистина мъдър избор! — Повдигна вежди. — Вашият баща още ли търгува с керосин?

— Това е основният му бизнес.

— Смятам, че тепърва ще се говори за минералното масло, драги. Знаете ли, че неколцина изобретатели разработват модел на кола, която няма да се нуждае от коне. Изглежда, че ще се задвижва от машина.

— Да не говорите за парните превозни средства? Но те вече са добре познати. Системата Дьо Трамбле…

— Не говоря за пара, драги приятелю! Страхувам се, че дните на Дьо Трамбле са преброени. Имам предвид употребата на минералното масло като източник на енергия. Преди две години един италианец представи велосипед, задвижван от това масло. Разкри голям потенциал. — Англичанинът се наведе напред, сякаш му доверяваше някаква тайна. — И нашите хора в Берлин ни докладваха, че следващата година германците ще произведат автомобил с двигател с вътрешно горене, задвижван от дериват на минералното масло.

— Нима ще проработи?

— Right-ho! — Той се изправи назад и внезапно придоби изражението на човек, комуто тъкмо е хрумнала идея. — Бих искал да ви попитам имате ли някакви финансови средства.

Калуст се смути за миг; разговорът, изглежда, отиваше в друга посока и той не разбираше целта на въпроса, който освен това му се стори и дързък. За кого се мислеше англичанинът, че да го пита такива неща?

— Да… Така мисля. Защо?

— Имате ли интерес да инвестирате в „Роял Ексчейндж“^[21]?

— Зависи — отвърна предпазливо Калуст. — Играя само на сигурно. За да си купя акции, трябва да съм сигурен, че си струва.

— Работя в отдел „Информация“, приятел — успокои го Блейк. — Возилото, което германците разработват, ще носи името на някой си господин Бенц. Ако видите това име да се котира на фондовата борса, съветвам ви да купувате.

Посетителят разбра, че е получил важни сведения, и побърза да си запише името.

— Наистина ли? Бенс, а?

— Бенц, с „ц“ — уточни англичанинът. — Електричеството също ще покори бъдещето. Преди три години тук се проведе демонстрация, която, смея да кажа, бе впечатляваща. Наскоро правителството на Нейно Величество прие закон, позволяващ основаването на фирми в тази сфера. — Заговори тихо, с потаен глас. — Тук, в Обединеното кралство, водеща компания ще бъде „Лондон Електрик Съплай Корпорейшън“. — Блейк му намигна. — Купете акции на ЛЕСКо, докато са още евтини. Няма да съжалявате.

Калуст си отбеляза и това име.

— Нещо друго?

Блейк се наведе, за да отвори чекмеджето на една масичка до канапето, от което извади кутия „X. Упман“. Предложи на госта си пура, която той отказа.

— Right-ho! — възкликна Блейк, изваждайки една за себе си. — Както навярно предполагате, постът ми в правителството ми дава достъп до привилегирована информация, много полезна за човек, който инвестира в „Роял Ексчейндж“. — Плъзна пурата под носа си, за да усети аромата на тютюна. — В жест на благодарност към баща ви, с чиято помощ сключих някои сделки, с удоволствие ще споделя с вас част от тази информация. Естествено, предвид длъжността ми, разбирате, че трябва да сте дискретен…

— Разбира се!

— Освен това искам десет процента от печалбата — добави той, докато палеше пурата си. — Ако някоя инвестиция се провали, колкото и минимална да е вероятността за това, загубите, естествено, са за ваша сметка. — Англичанинът свъси вежди и се взря в събеседника си. — Надявам се, че това не ви притеснява.

— Не, разбира се. Струва ми се напълно разумно.

Домакинът издуха дима и докато се канеше да подхвърли още няколко идеи, в кабинета се разнесе звън. Калуст погледна в посоката на звука и установи, че идва от дървена кутия на бюрото на Блейк. Англичанинът се извини, стана и хвана две дръжки, като постави едната до ухото си, а другата — до устата.

— Ало? — извика той. — Ало? А, аз съм. — Замълча. — Кой? Аха! Как сте, стари приятелю? — Настъпи нова пауза. — Какво? Сега ли? Но… — Отново замълча. — Добре, тръгвам. Чао!

Помощник-секретарят на Министерството на външните работи постави обратно двете дръжки върху дървената кутия. Когато отново погледна Калуст, се изненада от смаяното му изражение.

— Говорите на някаква кутия?

Блейк се разсмя.

— Това е телефон — каза той. — Устройство, което предава глас на разстояние. Изобретен е в Америка и поръчахме няколко апарата за Уайтхол. Това е прогресът, момче!

Арменецът не изглеждаше убеден.

— Намеквате, че някой ви чуваше?

— Разбира се, драги. В случая събеседникът ми се намираше в кабинет номер 10. Премиерът е свикал събрание и секретарят ми ме уведоми. Опасявам се, че срещата ни приключи.

Всичко това бе ново и изненадващо за Калуст, който все още не сваляше поглед от дървената кутия, сякаш му бе трудно да повярва, и дори подозираше, че е жертва на остроумна шега.

— Как казахте, че се нарича този… апарат?

— Телефон — повтори Блейк. — Друга добра инвестиция. В този прекрасен век новите открития се множат и ще променят света, който познаваме. На ваше място бих купил акции на Лондонската телефонна компания „Едисън“. — Посочи кутията. — По мое мнение тези чудеса никнат като гъби и онзи, който знае къде да инвестира, ще спечели много пари.

Наистина, информацията е власт, помисли си Калуст, докато си записваше последното предложение. Времето бе изтекло и Калуст се изправи, обръщайки се към събеседника си, за да се сбогува.

— Благодаря за отделеното време — каза той, канейки се да протегне ръка. — Не знам как да ви се отблагодаря за любезността…

— Няма защо да ми благодарите — отвърна Блейк, докато подготвяше документите, които му трябваха за събранието. — Както казах, дължа услуга на баща ви. Освен това храня големи симпатии към арменците, затова насочих вниманието на премиера Гладстон към положението на християнските малцинства в Османската империя, поради което завързахме добри контакти с вашата общност. Дори утре имам среща с най-заможния арменец в Константинопол — господин Оханес Берберян, за да обсъдим какво бихме могли да направим за вашите хора.

Името се стори познато на госта.

— Берберян ли? Той е тук?

— Точно така! Добрият стар Оханес се премести в Лондон за известно време, за да бъде с дъщеря си, която завършва образованието си в страната на Нейно Величество. Мисля, че се чувства малко самотен, горкият. Не говори английски, нито френски. Знам малко турски, така че ще разменим няколко думи. — Блейк приключи с подреждането на документите в куфарчето си и се взря в госта. — Искате ли да ви дам адреса му?

Калуст вече бе срещал семейство Берберян в Константинопол. Оханес беше банкер и притежаваше кораби. Младежът познаваше семейството от приемите, които Саркисян организираха в къщата си в Скутари, а един от племенниците на Оханес дори му беше съученик в „Робърт Колидж“. Доколкото си спомняше, въпросната дъщеря беше едва на десет, когато миналата година той замина за Франция, но това не пречеше да бъде най-желаната невеста от арменските ергени в цялата Османска империя. Списъкът с претенденти за наследницата на Берберян бе дълъг, колкото да застеле Капалъ чарши, но…

Тази идея, която вероятно мълчаливо се бе зараждала у него, докато бе слушал разговорите на родителите си в Скутари, сега внезапно избуя в мислите на младежа. Значи, момичето учеше в Лондон. Това означава, че в момента бе далеч от всички кандидати за ръката ѝ. И кой е единственият млад арменец наоколо? Самият Калуст.

Какво имаше за губене?

— Да.

Англичанинът отвори чекмеджето на бюрото си, извади бележник и започна да търси.

— Хайд Парк Терас 11 — продиктува той. — Намира се в Бейсуотър, приятел.

Без да губи време, Калуст записа адреса и на лицето му се появи лукава усмивка.

— Най-вероятно ще го посетя.

Планът влезе в действие, след като записа инженерство в „Кингс Колидж“. Младият арменец знаеше, че за да преуспее, трябва да промени някои неща в живота си. Първо трябваше да преодолее своята обсебеност от красивите неща; по-късно можеше да се посвети на естетиката, но преди това трябваше да намери мястото си в света. После трябваше да се махне от ужасяващия апартамент на Бейкър Стрийт, с който баща му го наказваше; намирането на жилище в квартал, отговарящ на амбициите му, оглавяваше списъка му с приоритети.

Разходи се из Хайд Парк Терас — едно от най-шикозните места в Лондон, в търсене на подходящо жилище. Намери елегантен апартамент на модерния Кромуел Роуд в Кенсингтън, от другата страна на Хайд Парк. Нае го веднага, въпреки високата цена, като го сметна за обикновена инвестиция. Пресичайки парка по права линия, апартаментът в Кенсингтън се намираше близо до къщата на Берберян, което бе доста удобно и едновременно му решаваше два проблема. От една страна, щеше да живее на място, внушаващо респект, което му се струваше важно, за да си създаде достоен имидж на благополучие, а от друга — разполагаше с подходящите условия за „случайна“ среща с мишената си.

Следващата стъпка бе да посети „Роял Ексчейндж“, за да закупи акции от наскоро основаните ЛЕСКо и Лондонската телефонна компания „Едисън“. Направи го на добра цена, тъй като двете фирми бяха нови и повечето инвеститори не бяха убедени, че залагат на сигурно. В неповторимия век на чудесата новите технологии се развиваха бързо, така че кой можеше да гарантира дали електричеството и телефонът не бяха просто мода, която времето щеше да заличи? Нима нарастващата скорост на прогреса не превръщаше едно бомбастично изобретение от днес в безполезна вехтория утре?

Към борсата и наемането на апартамента Калуст подходи със същата дискретност, с която поддържаше не особено редовна кореспонденция от разстояние с мадмоазел Дюпре. Не че изпитваше кой знае каква дълбока привързаност към бившата си учителка; просто вярваше, че е важно да запазиш връзките си с хора, които биха могли отново да са ти от полза. От време на време си разменяха писма и именно така младежът научи, че французойката, която преподаваше няколко езика и някои житейски изкуства, бе сбъднала мечтата си да запише литература в Сорбоната.

Тази сутрин Калуст се събуди рано, напръска се с одеколон, облече фрака, поръчан от „Севил Роу“, сложи цилиндър, завъртя бастунчето в ръцете си с надянати ръкавици и излезе. Повървя няколкостотин метра, спря се и зачака близо до една улична газена лампа с добра видимост към Хайд Парк Терас 11.

Младежът смяташе, че необходимите условия за изпълнение на подготвения до най-малката подробност план вече са налице. Трябваше само да предприеме следващата стъпка. Следвайки плана, остана там повече от час в очакване. По някое време, тъй като бе неизбежно това да се случи рано или късно, входната врата се отвори и Калуст съзря внушителната фигура на великия Оханес Берберян. Бе дошъл моментът да действа.

Следейки мишената си с крайчеца на окото, младежът решително тръгна по тротоара към номер 11 с темпо, което му позволи да мине покрай портата точно когато банкерът пресичаше тротоара и се готвеше да се качи на каретата.

— Господин Берберян?! — възкликна той на арменски, с изненадано изражение, сякаш всичко това бе една щастлива случайност. — Какво правите тук?

Като чу, че някой го заговаря на майчиния му език, банкерът спря пред каретата. Заинтригуван, той се обърна и погледна назад.

— С кого имам честта да…

— Калуст Саркисян — представи се младежът, сваляйки цилиндъра от главата си и протягайки ръка. — Син съм на Вахан Саркисян, ако си спомняте… Идвали сте в дома ни в Скутари и…

Лицето на мъжа светна, като чу познатото име.

— Разбира се! Вахан! Значи, вие сте синът му?

Двамата стиснаха ръцете си; банкерът — предпазливо, а младежът ентусиазирано разтърси неговата.

— Да! А, изглежда, сме съседи! — Той посочи към другата страна на парка. — Апартаментът ми е там отсреща и бях тръгнал към Ситито, когато ви видях. Захванал съм се с много изгодни инвестиции. — Калуст сложи ръце на кръста си и блажено въздъхна. — Светът е малък, нали? Кой би казал, че ще се срещнем тук, в Лондон, пък и живеем толкова близо един до друг!

Оханес се усмихна, показвайки два прекрасни златни зъба.

— Наистина! — съгласи се той, вече чувствайки се по-спокоен. — Какво, за бога, търсите тук? Има ли добри инвестиции в Ситито?

— Разбира се — отвърна младежът с непринудения тон на човек, който цял живот това е правил. — Разполагам с предварителна информация и се надявам да спечеля много пари от акциите, които изкупувам. — Пое си дълбоко дъх и внезапно се натъжи. — Проблемът е, че се чувствам самотен. Знаете как е. Сам в Лондон, не познавам сънародници тук, а копнея да говоря на нашия красив арменски език…

Тези думи бяха като музика за ушите на Оханес Берберян, който се почувства така, сякаш бе открил сродна душа.

— Много добре знам за какво говорите. Много добре! Самият аз се оплаквам от същото.

— Ужасно е! — промълви съчувствено младежът. — Страшно ми липсва животът в общността и… — Замълча внезапно, преструвайки се, че му е хрумнала идея. — Какво ще кажете да ви посетя тези дни? Дали няма да е неудобно…

Банкерът кимна ентусиазирано.

— Неудобно ли? Идеята е чудесна! — Хвърли поглед назад към къщата. — Виржини организира прием тази събота, към пет следобед. — Сви тлъстата си ръка в шепа до устата, сякаш казваше нещо тайно. — Много е неприятно, знаете ли. Всички говорят английски и аз нищичко не разбирам! Защо не дойдете?

Това бе всичко, което Калуст искаше да чуе. Опасявайки се, че събеседникът му може да размисли, веднага протегна ръка и стисна неговата.

— Значи, се разбрахме!

Приемът, даван от Берберян, събра на едно място мнозина отбрани лондонски граждани. Когато в събота Калуст пристигна в къщата, завари салона пълен с хора, които разговаряха с чаша шампанско в ръка и похапваха: дипломати, банкери, предприемачи, политици и дори неколцина артисти. Малка групичка бе наобиколила последната звезда на Уест Енд, която сензационно се бе появила в салона и в този момент бе център на внимание.

Младежът забеляза Оханес, седнал в единия край на дивана, с изражение, по което се четеше смесица между яд и срам. Очите на банкера светнаха и усмивка на облекчение озари лицето му, когато позна сънародника си.

— Саркисян! — възкликна той като корабокрушенец, съзрял спасителна лодка сред бурните вълни. — Радвам се, че дойдохте!

— Не бих пропуснал такова важно събитие! — отвърна Калуст, оглеждайки хората, които пълнеха салона. — Боже, целият град е тук!

— Така е — съгласи се домакинът. — Само дето не разбирам какво казват. Ох, ужасно е!

Гостът се настани до Оханес и подхвана разговор. Обсъдиха живота в Лондон, електричеството и телефоните, както и бъдещето на тези чудновати изобретения; разговаряха за Константинопол и банкерът сподели последните клюки около султана и великия везир. От време на време се появяваше някой гост, за да поздрави домакина, и в тези случаи Калуст предлагаше услугите си на преводач. Имаше невероятен късмет, осъзна той. В Константинопол момче като него никога не би спечелило вниманието на могъщия и недосегаем Оханес Берберян — най-богатия човек в страната. Но тук, в езиковата изолация на Лондон, милионерът се нуждаеше от приятелско рамо, от някого, с когото да разговаря на арменски за нещата, които го интересуваха. Това бе златна възможност.

— Не знам какво щях да правя без вашата помощ! — възкликна домакинът, когато поредният гост се отдалечи. Постави ръка на рамото на младежа, показвайки по този начин, че много го цени. — Трябва да кажа на Вахан, че има прекрасен син!

Калуст скромно сведе поглед.

— О, нищо особено — каза той. Огледа се наоколо, сякаш търсеше нещо. — Сигурен съм, че в такива ситуации семейството също ви подкрепя…

— Кой? Виржини ли? Тя е много заета с гостите, милата. Има толкова хора, с които трябва да размени две думи, че няма време за мен, душичката…

Младият арменец бе започнал да опипва почвата и водеше разговора към въпроса, който го вълнуваше. Усети, че е настъпил моментът деликатно да пристъпи към последната част от плана.

— Госпожа Берберян… Тя ли е единствената ви близка тук, в Лондон? — попита той съвсем непринудено. — Никого другиго ли си нямате?

— Имам дъщеря си, разбира се.

Калуст отвори широко очи и се престори на изненадан.

— Какво? Дъщеря ви е тук?

— Да, тук е. Всъщност заради нея се преместихме. Знаете как е, Нунуфар дойде да учи и Виржини ми каза, че ще се тревожи и няма да издържи дълго далеч от нея. Майчинска ѝ работа. Все пак Нунуфар е само на единадесет, още е дете. Затова двамата стегнахме куфарите и пристигнахме, за да бъдем с нея. — Махна гневно с ръка. — Не минава и ден, в който да не копнея да се върна в Константинопол, признавам, но в крайна сметка… семейни ангажименти.

Гостът придоби замислено изражение, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

— Може да ви прозвучи странно, но никога не съм срещал дъщеря ви.

— Не е трудно да се уреди — отвърна бързо Оханес. Вдигна ръка и направи знак на един прислужник, който веднага се приближи. — Семаг, доведи малката Нунуфар.

Той кимна и изчезна сред гостите. Две минути по-късно се появи заедно с едно момиченце с болнав вид.

— Викали сте ме, господине — заговори тя с детския си глас.

— Искам да те запозная с господин Калуст Саркисян — каза баща ѝ. — Това е моята Нунуфар — небесен ангел, съкровище за очите ми.

Момичето повдигна леко полите си и се поклони. Беше слаба и носеше бяла рокля с поръбени краища, което ѝ придаваше ангелски облик, а меката ѝ черна коса се спускаше върху раменете. Макар че все още бе в началото на юношеството и не беше точно красива, малката имаше приятен вид.

— Здравей, Нунуфар — поздрави Калуст, видимо очарован. — Много си хубава.

— Благодаря, господине.

— Харесва ли ти Лондон?

— Да, господине.

Не беше много словоохотлива, но и никой не го очакваше от нея.

Жените трябваше да спазват благоприличие, особено в такава крехка възраст. Затова, след като се запознаха, Оханес направи жест с ръка, за да я отпрати.

— Поздравления, господин Берберян — каза Калуст, когато тя се отдалечи. — Дъщеря ви наистина е много красива.

— Истинско бижу, нали? Нямате идея колко кандидати има за ръката ѝ. Цяла сюрия!

— Представям си. Не се учудвайте, тя е великолепна!

— Да, но повечето от тях дори не са я виждали. Ще ви кажа нещо. Преследват парите ми, това е! Всички са един дол дренки!

Гостът зяпна и си придаде възмутен вид.

— О, не е за вярване!

— Бъдете сигурен. — По лицето на банкера внезапно се появи лукава усмивка. — Само че нямат късмет. Моята Нунуфар вече е сгодена. Ще се омъжи за далечен братовчед.

Калуст не се изненада. Обмисли най-добрия начин за действие оттук нататък. Бе спечелил част от доверието на Оханес, но имаше още много работа, поради което му се стори неразумно да разкрива истинската си цел толкова рано, още повече заради подозренията на Берберян към намерението на кандидат-съпрузите. Трябваше да изиграе картите си разумно и в правилния момент, когато щеше да държи всички козове.

— Ах, онези интересчии ще побеснеят! — възкликна Калуст с престорено възмущение. — Наистина, добре сте го замислили.

— Нали?

— Ами… този братовчед? Предполагам, че е човек с положение…

— Разбира се. Далечен роднина, но пък доверен. И, естествено, начин всичко да остане в семейството.

— Сигурен съм, че е отличен избор. — Калуст се поколеба. — Но представете си, когато дойде време, дъщеря ви да не иска да се омъжи за него…

Оханес се намръщи.

— Хм… Тя няма нищо против.

— Да, но още е прекалено млада. Тогава може да мисли по друг начин, знаете ги какви са жените. А може да се появи и по-добър кандидат. Как ще постъпите?

Домакинът свъси вежди, без да разбира накъде бие събеседникът му.

— По-добър ли? Кой?

— Просто предположение — побърза да обясни Калуст. — Вярвам, че не съществува по-добра партия, повярвайте ми, но само си представете… Повдигам въпроса единствено с намерение да продължим този приятен разговор… Та, представете си, казвам, че се появи такъв мъж или пък дъщеря ви категорично не приеме брака с братовчед си. Как бихте постъпили?

— Добре, при това положение ще трябва да подходя внимателно. Факт е, че нямаме подписано споразумение, нали? Това с братовчеда е само на думи.

Тези сведения бяха посрещнати от Калуст с дискретна глътка шампанско. Пазейки в паметта си образа на единадесетгодишното момиче, с което току-що се бе запознал, той остави чашата на масата, огледа гостите, сякаш за да оцени успеха на посещението си, и се усмихна на домакина.

— Разбира се, това е просто едно предположение.