Мъжът от Константинопол

XI.

ОТМЕРЕНОТО ТИКТАКАНЕ НА ГОЛЕМИЯ СТЕНЕН ЧАСОВНИК отбелязваше с безмилостна тържественост бавния и равнодушен ритъм на горещия августовски следобед. Във въздуха танцуваха прашинки като хиляди диаманти, които блестяха в сноп слънчева светлина, който проникваше през прозореца, а дървеният под скърцаше и стенеше срещу тежката горещина, която задушаваше къщата.

От малката люлка се надигна писклив бебешки плач, който раздра тишината и събуди голямата къща от сладката следобедна дрямка. Изведнъж настана суматоха, сякаш всички се подчиняваха на заповедите на кроткото проплакване. Затръшваха се врати и се чуваха забързани стъпки. Майката и дойката влязоха в стаята, една от тях прошепна „сега, сега“, докато другата се питаше „какво му е на бебето“. Стигнаха до извода, че е гладно, и дойката извади гърдата от ризата си и пъхна зърното във вече отворената устичка, за да утоли глада ѝ.

Спокойствието се завърна в дома като облекчаващ болката балсам. Докато наблюдаваше как бебето лакомо суче, Нунуфар мислеше за необичайните времена, в които живееха. Раждането на сина ѝ миналата седмица донесе огромна радост на всички — бебето бе като слънчев лъч в почернения от скорошната кончина на свекъра ѝ дом. Сърцето на господин Вахан Саркисян не бе издържало.

Не спираше да се безпокои в какъв свят щеше да расте детето ѝ. Вече повече от година семейството живееше в ужас сред безразборни убийства, заповядани от султана. Арменците, също като християните в Румелия, бяха поискали равни права и копнееха за автономия, която може би един ден щеше да им донесе независимост. Турците не искаха и да чуят и продължаваха гоненията. В провинцията положението бе тежко, но и а Константинопол ставаше все по-лошо, затова Сарксиян нареждаха на един-двама прислужници винаги да стоят до прозореца, за да наблюдават случващото се навън. Не се знаеше кога насъсканата от султана тълпа щеше да разбие вратата и да нахълта вътре с викове.

— Нунуфар! — отекна някакъв глас в къщата. — Нунуфар и всички останали! Бързо в салона!

Чу се тряскането на входната врата и Нунуфар разбра, че съпругът ѝ се е прибрал. Идваше си по-рано от обикновено и разтревоженият му тон — нещо нетипично за него, бе сигурен знак, че нещо лошо се бе случило. Обитателите на голямата къща веднага се стекоха към салона с пребледнели от притеснение лица и още повече се изплашиха, като видяха господаря да крачи нервно насам-натам, като спираше от време на време само за да надзърне през прозореца.

— Онези от Дашнакцютун са нападнали сградата на Имперската Османска банка! — избълва той на един дъх и продължи да говори бързо, сякаш не можеше да губи нито секунда. — Затворили са се вътре заедно с английските и френските служители. Чуха се изстрели и има убити турски войници. Това е катастрофа!

Всички веднага разбраха колко сериозни ще са последствията. Дашнакцютун беше Арменската революционна федерация — една от арменските организации, които работеха за равни права на арменците в империята, и организатор на демонстрациите от миналата година, които доведоха до убийствата на арменци в столицата. Щом мирните демонстрации така бяха вбесили султана, можеха да си представят как Високата порта би реагирала на подобно деяние!

— Мили боже! — прошепна Нунуфар, която усети, че силите я напускат и се свлече на дивана. — Какво искат Дашнакцютун! Турците да ни довършат ли?

Калуст свъси вежди.

— Казват, че искат да привлекат вниманието на света към арменския въпрос — обясни той. — И по-точно към неизпълнените обещания за реформи, гарантиращи равенство на арменците.

Жена му се засмя нервно.

— Цялото внимание ще бъде насочено към нас, в това няма съмнение! — възмути се тя. — С цената на нашата кръв. — Тя се взря в съпруга си. — Какво ще правим сега? Турците ще ни убият!

В салона настъпи потискаща тишина. Никой не хранеше илюзии относно ответната реакция на турците, особено предвид касапницата миналата година заради една обикновена демонстрация.

— Салим бей дойде да се видим в „Пера Палас“ и ме предупреди, че султанът ще издаде ферман, който постановява всички мюсюлмани да потушават бунта без капка милост — каза той бавно. — Донесе ми паспортите и визите, които поръчахме преди година, за да напуснем страната. — Той махна с ръка към слугите, които го слушаха в гробна тишина. — Съжалявам, че няма да мога да ви взема. Но ви позволявам да останете в голямата къща заедно със семействата си и се моля да не нападат най-богатите арменски къщи в Стамбул. — Обърна се към жена си. — Готова ли си?

— Готова ли? За какво?

— Трябва да тръгнем възможно най-бързо.

Изненадана от светкавичния развой на събитията, тя объркано се огледа наоколо.

— Но… Не можем да тръгнем сега! — извика тя. — Перачката още не е донесла дрехите!

За момент съпругът ѝ не знаеше какво да каже. Как може да се притеснява за мръсните дрехи в такъв драматичен момент в живота им? Посочи решително към стенния часовник:

— Тръгваме след час.

В следващия час настъпи истински хаос. Докато слугите бяха отишли да доведат семействата си, за да се барикадират в голямата къща с надеждата, че заможните арменски домове ще бъдат пощадени от урагана, който се задаваше, Нунуфар и Калуст ровеха из шкафовете, за да решат какво да вземат.

— Не взимай такива дрехи! — възмути се той, когато видя жена си да приготвя красива рокля за пътуването. — Ако те видят така, веднага ще ни се нахвърлят!

Тя разбра и веднага замени някои от най-хубавите си рокли със старите дрипи, които носеха прислужниците. Съпругът ѝ изхвърли арменските дрехи, които обикновено носеше, и облече един от старите си костюми от „Севил Роу“, макар че му бе малко тесен. Семейният живот го бе накарал да се отпусне и дрехите от младежките години почти не му ставаха. След това хвърли три ката дрехи в един вързоп и скри между тях всички лири, франкове и долари, които имаше, включително и бижутата на жена си.

— Как ще се измъкнем от Константинопол? — попита тя, все още заета с багажа. — С кораб?

— Пристанищата се охраняват — отвърна той. — Купих билети за „Ориент Експрес“.

Озадачена, Нунуфар остави дрехите и се обърна към съпруга си.

— Има ли влак днес?

— Чак утре.

— Тогава за какво е цялото това бързане?

Калуст настойчиво се взря в нея.

— Петъчната молитва приключва след два часа — припомни той. — Вероятно в този момент ферманът на султана се чете в джамиите. Когато турците излязат от там, ще започнат безредиците. Трябва да сме на сигурно място, когато молитвата свърши, защото след това ще стане невъзможно за арменци да се разхождат по улиците. — Калуст посочи часовника на стената, чиито стрелки невъзмутимо отбелязваха безспирния ход на времето. — Имаме двадесет минути да тръгнем, не повече.

Излезе от стаята и поръча на една слугиня да приготви мляко за бебето. После извади един турски килим, нави го на руло и го приготви за пътуването, за да създаде впечатлението, че е обикновен търговец на килими. Върна се в стаята, за да провери докъде е стигнала жена му с приготовленията, и в този миг влезе слугинята с подноса с млякото в ръце. Калуст извади от джоба си шишенце и сипа три капки от него в млякото.

— Нахранете бебето — нареди той. — После го сложете в кошчето и го донесете.

Жена му, която стана свидетел на всичко, се притесни.

— Какво сложи в млякото?

— Сънотворно — отвърна той, вече изтощен от приготовленията. — Искам Крикор да спи, докато стигнем на безопасно място.

Когато излязоха, всичко изглеждаше спокойно. Минаха през Сарайбурну с карета и Константинопол им се стори необичайно пуст. Мюсюлманите се бяха събрали в джамиите за петъчната молитва, а арменците се криеха в домовете си в очакване на неизбежното.

Отидоха до дома на Салим бей, който бе удобно разположен зад гара Сиркеси, и се настаниха в задната стая. Оттам те чуха първите отчаяни викове и ужасяващия шум на погрома, отключен от прочитането на султанския ферман в джамиите. Гоненията започнаха в късния следобед и Калуст затвори вратата на стаята, за да спести на жена си случващото се навън.

Нощта също не бе лека, въпреки че Салим бей и семейството му правеха всичко възможно, за да успокоят гостите си. Поднесоха им богата вечеря и цяла вечер им разказваха стари турски легенди. Всичко това не можа да ги накара да забравят за случващото се навън, но бе достатъчно да се почувстват в безопасност.

Двете стрелки на часовника достигнаха дванадесетия час; Калуст си пое дълбоко въздух за кураж и стана, като се обърна към домакините.

— Стана пладне — каза той. — Време е.

Надзърнаха през прозорците и се увериха, че виковете вече бяха стихнали, както бяха и предвидили. Убийците се бяха разотишли по къщите си, за да обядват и да възстановят силите си; беше настъпил точният момент за бягство.

Калуст отново сложи няколко капки приспивателно в млякото на сина си. Когато малкият Крикор се унесе, Нунуфар го пови в копринено платно и го пъхна в навития турски килим. Беше важно да го скрият, за да не приличат на младо семейство бегълци. Това веднага щеше да издаде арменския им произход.

Когато всичко беше готово, двамата знаеха, че нямат време за губене. Сбогуваха се с турските домакини и излязоха навън.

— Аллах да ви закриля! — каза Салим бей, когато ги прегърна на вратата. — Нека безкрайната Му мъдрост ви води!

Тръгнаха, като се държаха възможно най-непринудено. Калуст носеше отеснелия си костюм от „Севил Роу“ с навития килим в ръце, където синът му спеше, увит в копринено платно, а Нунуфар крепеше върху главата си вързопа с багажа им, точно по ориенталски. Вървяха, докато погледът им се стрелкаше във всички посоки, защото се бояха да не ги нападнат във всеки един момент, но пътят до гара Сиркеси не бе дълъг и те скоро стигнаха, без инциденти.

— Къде е влакът? — запита съпругата, когато съзря пустия коловоз, вече неспособна да сдържа вълнението си. — В колко часа потегля?

Калуст отчаяно огледа гарата и усети, че дъхът му спира.

— Не е тук — отвърна тъжно той и хвърли поглед към часовника на гарата. — „Ориент Експрес“ трябва да тръгне в два часа следобед. — Той въздъхна, обзет от безсилие. — Остават час и половина. — По челото му се стичаха капчици пот. — Скоро… скоро ще се появи, не се тревожи.

Докато времето минаваше, отмервано от отчайващо бавния ход на часовниковите стрелки, перонът се пълнеше с хора. Междувременно от влака нямаше и следа. В два часа следобед, когато „Ориент Експрес“ трябваше да потегли от гара Сиркеси, коловозът все още беше празен, а нервното нетърпение на младото семейство постепенно отстъпваше място на нарастваща паника. Калуст наблюдаваше входовете на гарата и виждаше все повече турци, които хвърляха недоверчиви погледи към перона. Двамата арменци се задушаваха от мисълта, че всички погледи бяха насочени към тях и всеки момент можеха да ги издадат. Трябваше да направят огромно усилие, за да запазят самообладание и да не изпаднат в паника.

Разтревожен и отчаян, Калуст видя служител с униформа на Международната компания за спални вагони и го пресрещна.

— Какво става, мосю? Къде е влакът?

Французинът сви рамене.

— И аз съм изненадан също като вас! — призна той. — Трябваше вече да е тук!

— Но ще дойде ли?

— Надявам се…

В три часа „Ориент Експрес“ все още не се бе появил. Горещината почти ги задушаваше, все пак беше краят на август. Тих стон, идващ от килима, изплаши двамата родители. Ефектът на приспивателното, което бяха дали на бебето, вече отминаваше.

— По-добре да го извадим от килима — тревожно каза Нунуфар. — Много е горещо, ще се задуши вътре!

Съпругът се огледа наоколо, в търсене на хилядите опасности, които дебнеха от всички страни.

— Успокой ce — помоли я той. — Наглеждай бебето, но не го изваждай от килима. Прекалено опасно е.

Бе достатъчно да хвърлят един поглед към случващото се във фоайето на гарата, за да разберат, че наистина трябва да проявят огромна предпазливост. Групичките от турци бяха започнали да се разхождат наоколо, хвърляйки заплашителни погледи към хората на перона, които чакаха влака. Следобедната молитва вече бе приключила и гара Сиркеси се пълнеше с току-що излезли от джамиите турци, като много от тях търсеха арменци. Напрежението ескалираше и безпокойството сред пътниците растеше.

Една жена изпищя.

В същия миг на перона настъпи суматоха и някой каза, че турците са се опитали да я завлекат навън, защото подозирали, че е арменка. Полковник от британската легация, който бе дошъл да изпрати свой приятел, с пистолет в ръка и твърда дума изтръгна нещастницата от лапите на побеснялата сган и не се стигна до по-сериозен инцидент.

След случката пътниците на перона сякаш инстинктивно се събраха по-близо един до друг. Приличаха на стадо овце, обградено от вълци. Повечето бяха европейци, но също изпитваха ужас от враждебната атмосфера, която цареше на гарата.

— Мили боже! — простена Нунуфар. — Какво ще правим? Влакът е отменен, а ние сме тук! Как ще се върнем в къщата на Салим бей с всички тези турци наоколо? Божичко! Ако трябва да излезем от тук, те ще ни…

Въздишките и разговорите на перона бяха заглушени от няколко последователни тътена и всички впериха погледи в края на линията. Черен локомотив, който изпускаше големи черни облаци пушек, се приближаваше, теглейки след себе си дълга колона зелени вагони.

— Уф! — въздъхна облекчено Калуст. — Най-после!

Пристигаше „Ориент Експрес“. Чакаха още час, за да слязат пътниците и чистачите на влака да свършат работата си. Турците се държаха все така агресивно, но присъствието на служителите на железопътната компания внасяше някакво чувство на сигурност.

В пет часа следобед началник-влакът се появи на вратата на един от вагоните и с усмивка се обърна към пътниците на перона.

— En voiture, m’sieurs et ‘dames!

Настъпи истинска суматоха, тъй като всички нямаха търпение да се качат във влака, където щяха да са в безопасност.

Калуст и съпругата му едва не изблъскаха останалите, за да бъдат едни от първите. Все пак успяха да се качат и веднага се скриха в купе номер десет, което бе резервирано за тях. Първото, което Нунуфар стори, когато затвориха вратичката, бе да извади бебето от килима, докато съпругът ѝ тъкмо пускаше щорите.

— Дръж го скрит между седалките — посъветва я Калуст. — Не сме в безопасност, докато влакът не потегли.

Няколко минути по-късно се чу свирката на началник-гарата вагоните се разтресоха, сякаш машината се прокашляше, и влакът потегли отначало бавно, после постепенно набра скорост, докато най-после напусна Константинопол, над които се носеха гъсти облаци дим — следи от опожаряването на армейските квартали. Чудовищната касапница бе в разгара си, но семейството най-после се намираше в безопасност в купе номер десет.