Мъжът от Константинопол

VI.

ТАЗИ ВЕЧЕР МЕНЮТО В РЕСТОРАНТА НА ХОТЕЛ „РИЦ“ на площад „Вандом“ в Париж представляваше огромен интерес за гастрономите. Говореше се, че някакъв американски милионер направил необичайна поръчка за вечеря и не бе сигурно, че главният готвач — знаменитият Оливие Дабеска, е на нужното ниво, за да я изпълни.

Шушукането около поръчката възбуди любопитството на Калуст, който тогава имаше уговорка за вечеря с мадмоазел Дюпре. Арменецът пристигна пръв и седна на бара да пие аперитив. Разпита сервитьорите за менюто, но те запазиха тайната и му казаха, че трябва да изчака, за да разбере. За щастие изненада Сезар Риц тъкмо когато отиваше към салона, за да провери дали всичко е наред. Възползвайки се от възможността, арменецът препречи пътя му.

— Мосю Риц!

Щом разпозна мъжа, който го бе заговорил, домакинът се спря и на лицето му грейна служебна усмивка.

— О, мосю Саркисян! За нас е чест и удоволствие! Дошли сте на нашето малко соаре?

— Естествено! Но ми кажете какво ще сервирате тази вечер…

Изкуствената усмивка изчезна и Риц, макар че се опитваше да се държи непринудено, не можа да прикрие унилото си изражение.

— И дума няма да излезе от устата ми — отвърна той, прокарвайки пръсти през устните си, за да покаже, че няма да говори. — Обещах на Оливие той да обяви специалитета за вечерта.

Злочестата физиономия на домакина учуди клиента.

— Какво става, човече! — възкликна Калуст. — Нима заради това изглеждате така потиснат?

Риц отчаяно махна с ръка.

— Zut, alors!^[57] Нищо ми няма.

— Хайде, изплюйте камъчето! Не ми казвайте, че е заради кралица Виктория! Та жената миришеше на пръст, моля ви се! Не се натъжавайте, вече си имаме нов крал.

Домакинът въздъхна и пристъпи напред, за да не го чуят останалите клиенти.

— О, мосю Саркисян, не се шегувайте! Знаете ли, затънал съм в проблеми! — Той въздъхна дълбоко, прегърбен от товара грижи. — Помните, че до миналата година бях в „Савой“, нали? Онези… онези salauds d’anglais^[58] ме обвиниха, че съм свил повече от три хиляди лири от вина и спиртни напитки и… ме уволниха! — Той театрално постави ръка на гърдите си. — Мен! Сезар Риц! Ah, quelle honte, mon Dieu! Какъв срам, боже мой!

Калуст сложи ръка на рамото му, за да го успокои.

— Да, но това е минало, приятелю — рече той и махна с ръка във въздуха, за да покаже помещението. — Само за по-малко от година вие отворихте този великолепен ресторант в Париж! Най-добрият в града, навярно и в света! Знаете ли какво ще ви кажа? Та вие само спечелихте от това!

— Прав сте — призна Риц. — Обаче отново имам неприятности! За да си отмъстя на „Савой“, ми хрумна идеята да построя най-добрия и луксозен хотел в Англия. — Заговори високо и ентусиазирано. — Искам да вдигна един „Риц“ на Пикадили, за да покажа на онези чревоугодници какво означава първокласен хотел! Кретените от „Савой“ ще се пукнат от завист и ще проклинат деня, в който ме унижиха! Ще видят те! — Раменете му се отпуснаха и той проплака. — Уви, проектът е замразен поради липса на средства. Какво нещастие! Не знам какво да правя! От онази проклета история с виното английските банки не искат да ми отпуснат и пени за финансиране. Нито пени! — Разтърси глава. — Какво мога да сторя? Ще фалирам!

Отчаянието на Сезар Риц развълнува Калуст. Още по времето на „Савой“ той бе забелязал новаторския подход в хотелския бизнес, който дребничкият швейцарец притежаваше. Арменецът истински ценеше — още от първите си пътувания с луксозния „Ориент Експрес“ до ежедневните си визити в хотел „Пера Палас“ в Константинопол — комфорта, който носеше първокласната хотелска услуга. Точно хотел „Риц“ в Париж се славеше с най-разкошното настаняване.

— Наистина ли искате да построите най-добрия хотел в Лондон на Пикадили!

— За искане, искам — Погледът на Риц светна. — Това е грандиозен проект, мосю Саркисян! Хотел в неокласически стил, като Луи XIV и парижка фасада като тези на улица „Риволи“, разбирате ли? Би било прекрасно! — Той отново поклати глава, разочарованието го налегна отново. — Мечти, мечти… Аз съм един беден глупак!

Арменецът присви устни.

— Колко пари ви трябват?

— Много!

— Колко?

Риц сниши глас.

— Петстотин хиляди лири — почти прошепна той, сякаш се страхуваше да произнесе сумата. — Страшно много е, знам! Никоя английска банка не иска да ми даде тези пари. Аз съм пред фалит!

Калуст замислено потри гъстата си брада. Не му трябваше да мисли дълго; вярваше в таланта на Риц и предчувствуваше, че хотелът ще е отлична инвестиция. Нима не познаваше работата му в „Савой“, а сега и тук, на площад „Вандом“? Не можеше да си представи по-сигурен залог.

— Ако споделите част от приходите с мен — каза той бавно, сякаш размишляваше на глас, — аз ще ви финансирам със средствата, които ви трябват.

— Pardon? Моля?

— Много добре ме чухте, мосю Риц. Ще ви дам петстотин хиляди лири, за да завършите проекта.

Швейцарецът настойчиво се взря в събеседника си в опит да определи дали е искрен.

— Сериозно ли говорите?

— Приличам ли на човек, който се шегува? — отвърна спокойно, сякаш му бе предложил обикновен бонбон. — Утре към десет часа ви чакам в кабинета си, за да изготвим споразумението.

След като се съвзе от първоначалната изненада и осъзна, че няма никаква шега, Риц се просълзи. Швейцарецът прегърна клиента си, сякаш бе Исус Христос от плът и кръв.

— Oh, bon Dieu! Merci! Merci! — повтори той. — Не знам какво да кажа… Това… това е incroyable!^[59] Fantastique! Oh la la! Как ще ви се отблагодаря?

Арменецът, който не бе голям привърженик на физическата близост между мъже, веднага се освободи от прегръдката на домакина.

— Достатъчно е да превърнете „Риц“ в най-добрия хотел в Лондон и да ми дадете част от печалбата спрямо моята инвестиция — каза той. Калуст размаха пръст, решен да извлече още една изгода. — И кажете на Оливие да дойде и да задоволи любопитството ми относно менюто за вечеря.

Риц се разсмя, изтри сълзите си с присъщия си деликатен маниер, поклони се ниско и се отдалечи от бара заднешком, за да не обръща гръб на неочаквания си меценат, на път към кухнята.

— Желанието ви е заповед за мен, мосю Саркисян!

Не бяха минали и две минути. Калуст отпиваше от чашата порто, когато съзря Оливие Дабеска да го търси с поглед.

— Мосю Саркисян? — заговори го главният готвач на Риц. — Не знам как го постигнахте, но мосю Риц изрично ми нареди да ви разкрия от първа ръка голямата тайна на вечерта. Наистина ли искате да знаете?

— За това копнея — отвърна Калуст. — Слуховете не секват. Едни казват, че е някакъв специален фазан, други твърдят, че ще хапнем някакво африканско месо. Моля ви, просветлете ме! Умирам от любопитство!

Дабеска се огледа, за да се увери, че някой клиент не ги подслушва, и се приближи до ухото на арменеца.

— Знаете девиза ми, нали? — прошепна той. — Готвя всичко, което клиентите поръчат.

— Да, знам го. Е?

— Ами един американец ми хвърли предизвикателството да приготвя ястие от задушени слонски крака.

Калуст ce ококори.

— Моля?

Готвачът се разтресе в нервен смях.

— Точно каквото чухте — отвърна той. — Човекът поиска задушени слонски крака! Тъй като е чувал прословутата ми реплика, той ме предизвика да приготвя това ястие! — Махна тържествено с ръка като фокусник, който показва номера си на публиката. — Така да бъде, ще го поднесем тази вечер!

— Но… къде, по дяволите, намерихте слон? Не ми казвайте, че сте били на лов в Африка!

Дабеска отново се засмя.

— Трябваше да го купя от Jardin des plantes — разкри той, имайки предвид зоологическата градина в Париж. — Струваше ми доста, нямате представа, но знаем кой ще плати, нали? Американецът.

Главният готвач се върна към задълженията си, които всъщност в този час не бяха никак малко, а Калуст отново насочи вниманието си към чашата с вино, но не отпи повече, тъй като, когато се обърна, една жена стоеше пред него.

Мадмоазел Дюпре.

Четирите слонски крака бяха сервирани на голямата кръгла маса, където се бяха настанили приятелите на ексцентричния американец. Обаче, по нареждане на Сезар Риц, главният готвач отиде и до масата до прозореца, където седяха Калуст и мадмоазел Дюпре, и тайно сложи пред тях малък глинен съд с капак.

— Малка порция от вечерята на американците — прошепна Дабеска. — Комплимент от мосю Риц.

Разяждани от любопитство, двамата опитаха екзотичното ястие и задъвкаха месото много внимателно и бавно, с известна доза скептицизъм. Парчетата от слонска лапа оставяха странно усещане по небцето, нещо средно между памук и гъба, затова те решиха да не я изяждат цялата и предпочетоха плато от задушени стриди, за което главният готвач ги увери, че е „божествено“. Потопени в изящната атмосфера на салона на „Вандом“, където пианист във фрак виртуозно изпълняваше великолепната пиеса за пиано „На Елиза“ от Бетовен, двамата бивши любовници най-сетне бяха погълнати изцяло един от друг.

— Е, как върви животът, мадмоазел? — попита Калуст, когато вълнението около ястието на американеца се успокои и стридите бяха сервирани. — Навярно все така прекрасно?

— Не знам дали може да продължите да ме наричате мадмоазел…

— Какво? Омъжихте ли се?

Тя кимна.

— Преди четири години — отвърна тя. — Но миналата година се разведох.

— И през цялото това време не ми казахте нищо… — оплака се Калуст. — Дори не ми писахте.

Французойката сви рамене.

— Не виждах причина да го правя — оправда се тя. — Така или иначе, върнах моминското си име — Дюпре, въпреки че ми се струва, че вече не съм толкова млада, че да ме наричат мадмоазел…

— Значи, мадам Дюпре.

Тя свенливо се усмихна, разкривайки белите си зъби. Беше малко по-възрастна от него, но тридесетте и няколко години вече ѝ тежаха. Тялото ѝ бе измършавяло, а лицето ѝ бе загубило свежестта, която излъчваше в Марсилия.

— Мисля, че е по-добре.

— Все още ли сте в издателския бизнес?

— О, да! Сега работя за издателство „Етцел“, не знам дали сте чували…

— Разбира се! — възкликна Калуст. — Та кой не е? Издават Жул Верн, нали така?

— Преди близо четиридесет години — потвърди тя. — След смъртта на мосю Пиер Жюл бизнесът премина в ръцете на сина му, но той, бедничкият, се нуждаеше от помощ и ме потърси. Сега работя върху нова книга на мосю Верн, ще излезе догодина. — Заговори тихо, сякаш разкриваше някаква тайна. — Заглавието е „Братя Кип“ и отново се надявам на големи продажби.

— Колко хубаво! Да… — Той се поколеба. — Харесвате ли работата си?

Мадам Дюпре се размърда на мястото си. Усещаше, че въпросът е важен и трябваше да отговори откровено.

— Разбира се, винаги съм обичала литературата — каза тя. — Но ако се появи възможност с по-добро заплащане, ще трябва да я обмисля…

Калуст отпи глътка „Шато Латиф“

— Ако не е нахално от моя страна — каза той, оставяйки чашата на масата, — колко печелите?

— Сто франка на месец. Не е много, но покрива разходите и дори заделям по нещичко.

Арменецът поглади брадата си, както правеше винаги, когато размишляваше.

— Ще ви плащам десет пъти повече, ако работите за мен.

Французойката зяпна, за да каже нещо, но не можа да пророни и думичка, слисана от предложението.

— Десет пъти ли? — смаяна, най-сетне попита тя. — Ще ми плащате… хиляда франка?

— Добре ли ви се струва?

Изумена от въпроса, мадам Дюпре се разсмя.

— За тези пари всяка нощ бих си лягала с вас!

По устните на Калуст се появиха следи от усмивка.

— Опасявам се, че това време приключи — отвърна той. — Имам нужда от вас като асистент, така да го кажем. Трябва ми доверен човек, който да се грижи за контактите ми в обществото. Някой, който да помни рождените дни на всички, да купува подаръци от мое име, да изпраща цветя… С две думи, някой, който да се занимава с тази част от живота ми.

Французойката се взря в него с известна доза скептицизъм.

— И ще ми плащате хиляда франка, за да върша това? Боже, има толкова хора, които биха го правили за по-малко от сто!

— Трябва ми доверен човек — подчерта Калуст. — Това качество е от първостепенно значение, предвид социалния ми живот и особено поради… да го кажем така, поверителността. Деликатна материя, която изисква деликатност и дискретност.

Мадам Дюпре се намръщи.

— За какво говорите?

— Как да ви обясня… За един… медицински проблем.

— Не ми казвайте, че сте болен!

Калуст поклати глава, леко подразнен от факта, че не може да предаде с телепатия онова, което имаше да казва. Трябваше да си служи с думи, но предвид въпроса, който му предстоеше да обсъди, те не му се струваха достатъчно фини.

— Лекарят ми ме посъветва да… Всъщност той смята, че трябва да… — Замълча насред изречението. Как, по дяволите, да го каже така, че да звучи приемливо? — Лекарят ми каза, че трябва да… значи, според него, по изключително здравословни причини, би било добре да поддържам връзка с… как да кажа… Интимни редовни контакти с… ами, с млади момичета. — Въздъхна от облекчение, че най-после бе казал каквото искаше, без да прибягва до вулгарен език. — По-точно, те трябва да са осемнадесетгодишни. За предпочитане и по-млади. Докторът ми препоръча това… да го наречем лечение. Според него е жизненоважно за здравето ми.

Бившата учителка дълго мълча, докато обмисляше въпроса. Предвид неговата деликатност и очевидното смущение на събеседника ѝ, тя разбираше, че трябва внимателно да подбере думите си.

— Добре, разбирам, че се тревожите за здравето си — започна тя предпазливо. — Но каква роля ще играя аз в това? Та аз вече съм на повече от осемнадесет, както навярно сте забелязали.

Думите ѝ разсмяха Калуст.

— Без съмнение! — отвърна той. — Не това очаквам от асистентката си, бъдете спокойна. Нуждая се от човек, който да… как да кажа… да организира нещата, ако ме разбирате.

Лицето на мадам Дюпре остана непроницаемо, докато тя обмисляше смисъла на тези думи и се опитваше да чете между редовете.

— Искате да ви уреждам момичетата, това ли е?

Арменецът видимо се смути и се изчерви от начина, по който тя бе поставила въпроса.

— Да, в известен смисъл… точно така — заекна той, докато по челото му се стичаха струйки пот. — Нуждая се от някой, който да говори с тях, да ги убеди, да ги подготви, да ги научи как да говорят и да се държат. Да ги придружава при лекаря… С две думи — всички тези подробности, с които аз не бих могъл да се заема.

Французойката обмисли предложението и се спря на най-деликатната част:

— И как очаквате да ги убедя? Не мога просто да отида при едно момиче и да му кажа… сещате се. Какви аргументи да използвам?

— Ще разполагате с бюджет за това — отвърна събеседникът ѝ. — За да ги убеждавате и после да ги освобождавате, когато навършат осемнадесет. — Вдигна ръка, сякаш искаше да изтъкне нещо важно. — Разберете ме, тук става дума изключително за здравето ми. Докторът ми настоява да са момичета под осемнадесет, за да протече лечението ефикасно.

— Разбира се — съгласи се мадам Дюпре, като се преструваше, че му вярва. — Медицински проблем. Напълно ви разбирам.

Между двамата настъпи неловка тишина. Салонът „Вандом“, където вечеряха, бе доста оживен от смесицата от разговори, изблици смях, музиката на пианиста и пукането от отворени бутилки шампанско. Градината, която се виждаше през прозореца, бе добре осветена и хвърляше особено сияние в салона, украсен с цветя и красиви статуи в класически стил.

— Е? — осмели се да запита Калуст, неспособен да прикрие вълнението си. — Приемате ли?

Бившата му учителка се поколеба. Истината беше, че ѝ бяха предложили, да си го кажем направо, да стане лична сводница. Не бе очаквала, но не се обиждаше. Нима самата тя не бе продала собственото си тяло на същия този мъж, когато двамата живееха в Марсилия? От морална гледна точка тя не се притесняваше и очевидно той бе избрал нея, защото го знаеше. От друга страна, щеше да печели по хиляда франка на месец, повече от достатъчно, за да живее в Париж като принцеса и да посвещава свободното си време на книгите — нейната истинска страст. Как би могла да пропусне такава възможност?

Белите ѝ зъби проблеснаха за миг, когато тя леко се усмихна, показвайки първите бръчки в ъгълчетата на очите си.

— Коя е първата девойка, която трябва да наема?