Натрапчиви мисли за петък

10

Комисар Крофорд посочи с треперещ показалец към стола и Карлсън седна.

— Знаеш ли защо си тук?

— Мога да предположа.

— Само не ми разигравай театър. Разбира се, че знаеш. Твоята Фрида Клайн е избягала. Изчезнала е. Покрила се е. Няма я.

Карлсън не помръдна. Нито един мускул не трепна по лицето му. Беше вперил поглед в комисаря, седнал зад огромното бюро. Неговото лице беше почервеняло от гняв, от него сякаш се издигаше пара. Гневът се разливаше и по врата му, над яката на ризата.

— Знаеше ли? Питам те знаеше ли?

— Научих, че е изчезнала.

— Не. — Той удари с юмрук по бюрото толкова силно, че празната порцеланова чаша подскочи, а химикалките му се търкулнаха. — Питам те знаеше ли, че се готви да избяга?

— Не, не знаех.

— Знам, че си разговарял с нея.

— Като приятел.

— Като приятел. — От подигравателните нотки в гласа на Крофорд Карлсън се стегна и стисна зъби.

— Всички знаем за теб и д-р Клайн.

— Разговарях с нея като приятел.

— В присъствието на нейната адвокатка. Бил си там заедно с шибаната й адвокатка. Исусе! Затънал си до гуша в лайна, Мал.

— Освен че е моя приятелка, Фрида Клайн е и колежка. Трябва да се грижим за нашите хора.

— Бивша колежка.

— Знам, че между вас имаше различия…

— Стига, Мал. Тази приятелка, тази колежка е убила човек и се покри, преди да успеем да й повдигнем обвинение.

— Сигурен съм, че за това си има обяснение. — Тъпата болка в очите на Карлсън се усили и скоро го заболя цялата глава. Замисли се за срещата си с Фрида предишния ден — как го беше прегърнала, въпреки че никога не бяха имали физически контакт, с изключение на леко докосване по рамото, и как му беше благодарила. Осъзна, че по този начин се е сбогувала с него, и през пулсиращата болка се чу да казва на Крофорд: — Аз й вярвам.

— Напусни веднага. Ако разбера, че по някакъв начин си й помогнал, ще те разнищя.

На излизане насреща му се зададе мъж с посивяла коса и очила с рогови рамки, който държеше папка.

— Вие сте Малкълм Карлсън, нали?

— Да. Мога ли да ви помогна?

Мъжът замълча за миг, сякаш наистина се опитваше да измисли нещо, с което Карлсън би могъл да му помогне.

— Не, благодаря. В момента не.

— Извинете, кой сте вие?

— О, не ми обръщайте внимание. Тук съм по работа.

Хусейн погледна към Рубен, но той беше извърнал глава. Двамата седяха край масата в заседателната зала на „Складовете“. Една от стените беше цялата остъклена и от нея се откриваше панорамна гледка към южната част на града, която смайваше новодошлите. В ясно време — а днес денят беше ясен и слънчев — можеха да се видят възвишенията на графство Съри, отдалечени на двайсет мили. След една цяла минута Рубен се обърна с лице към Хусейн.

— След малко имам пациент — каза той. — Така че ако имате някакви въпроси, по-добре ги задайте.

— Известен ли ви е терминът „възпрепятстване работата на правосъдието“?

— Знам, че е нещо, което човек не бива да си позволява да прави.

— Максималната присъда за това е доживотен затвор.

— Значи е нещо много сериозно.

— Знаете ли, че е издадена полицейска заповед за арест на Фрида Клайн?

— Не.

Хусейн направи пауза. Тя се вгледа внимателно в лицето на Рубен. Искаше да види как ще реагира на това, което щеше да му каже.

— Знаете ли, че е изчезнала?

— Изчезнала? Как така?

— Тази сутрин трябваше да се яви в полицейския участък заедно с адвокатката си. Но изобщо не дойде.

— Може да е станала някаква грешка. Може да й се е случило нещо.

— Тази сутрин е отишла в банката и е изтеглила над седем хиляди лири в брой.

Рубен замълча. Той разтри лицето си с длани, сякаш за да се събуди.

— Някак много спокойно приемате случилото се — подхвърли Хусейн.

— Просто мислех, това е всичко.

— Ще ви кажа над какво трябва да се замислите. Ако по някакъв начин сте помогнали на д-р Клайн, ако сте обсъждали евентуалното й бягство, значи сте възпрепятствали работата на правосъдието и следователно сте извършили криминално деяние. Ако сте направили нещо, ако подозирате нещо, по-добре е да ми кажете още сега.

Рубен докосна много внимателно масата с връхчетата на пръстите си.

— Вие наистина ли мислите, че тя е убила Санди? — попита той.

— Няма значение какво мисля аз. Направихме щателно разследване, изградихме убедителна версия и Кралската прокуратура настоява д-р Клайн да бъде подведена под съдебна отговорност. — Тя се наведе напред. — Бягството няма да й помогне. Не живеем в деветнайсети век, нито дори в края на двайсети. Не може човек като Фрида Клайн просто да изчезне. Постъпката й е не само противозаконна, но и безразсъдна. Когато я заловят — а тя ще бъде заловена — положението й няма да е никак розово, а освен това ще пострада и всеки, който й е помогнал. Разбирате ли?

— Да.

— Добре. Знаете ли къде е тя?

— Не.

— Или къде би могла да бъде?

— Не.

— Знаехте ли, че тя планира да се укрие?

— Не.

— Към кого друг би се обърнала д-р Клайн?

— Не знам. Тя е твърде независима.

— Когато я посетих, с нея беше и един мъж, чужденец.

— Вероятно имате предвид Джоузеф.

— Да, точно така се казваше. Кой е той?

— Приятел на Фрида. Строителен работник от Украйна.

— Как човек като него би могъл да бъде приятел на Фрида Клайн?

— Това обида към украинците ли е, или към строителните работници?

— Как мога да се свържа с него?

Рубен се замисли за момент, после извади телефона си, порови в него и написа номера на къс хартия. Побутна листчето към нея.

— Кой друг би могъл да й помогне?

— Нима искате от мен да ви посоча имена на хора, при които после да отидете и да ги заплашвате?

— От вас се иска да спазвате закона. Тя има ли близки роднини?

Рубен поклати глава.

— Единият й брат живее в чужбина, а другият близо до Кеймбридж. Тя не би се обърнала към него, а той не би й помогнал, дори и да го направи. — Рубен отново порови в телефона си, пресегна се за листчето и добави едно име и телефонен номер. — Има снаха, с която често се виждат. Оливия Клайн. Разговорът ви с нея ще е губене на време.

Хусейн взе листчето и се изправи.

— Вие сте били неин психотерапевт — каза тя. — Мислех, че хората споделят всичко с психотерапевтите си.

Рубен се изсмя.

— Бях неин психотерапевт преди доста години и дори тогава тя ми казваше само онова, което иска.

— Знам, че не ви е грижа какво мисля аз — каза Хусейн. — Но е бил убит човек, а вашата Фрида Клайн предприема саморазрушителни действия. Саботира разследване на убийство, нарушава закона. Защо го прави?

Рубен се изправи.

— Права сте — отвърна лаконично той. — Не ме е грижа какво мислите.

Оливия Клайн също живееше в Излингтън, малко по на изток, но на по-малко от миля от жилището на Санди. Когато отвори вратата и Хусейн й се представи, очите й се насълзиха. А когато Хусейн спомена името на Санди, тя се разплака и Хусейн я отведе в дневната, подхвана я и я сложи да седне на дивана. После отиде в кухнята и намери кутия с хартиени кърпички. Оливия изтегли цяла шепа от тях, изтри лицето си и издуха носа си.

— Трудно ми е да изброя нещата, които Фрида направи за мен през годините. Тя ме спаси. Наистина ме спаси. Когато Дейвид ме напусна, аз бях направо…

И тя започна да хлипа.

— След това дъщеря ми Клои премина през труден период, беше дръзка и необуздана и Фрида непрекъснато й говореше, помагаше й с уроците. Дори я подслони в дома си за известно време, което беше много благородно от нейна страна.

— Предполагам, че е имала нужда от баща.

— По дяволите, тя имаше нужда и от майка. Аз направо я пренебрегвах. Когато в живота на Фрида се появи Санди, си помислих, че тя най-накрая е намерила мъжа на живота си, но после връзката им се провали, а сега и това. Толкова е…

Лицето й отново се скри в хартиените кърпички.

— Госпожо Клайн…

— Нищо не знам. Не познавах добре Санди и не съм го виждала от една година. Или от две години. Така или иначе, от доста време.

— Не става дума за това.

— А за какво?

Хусейн нямаше желание да продължи, защото знаеше какво ще последва. Но грешеше. Когато й разказа за изчезването на Фрида, Оливия така се шокира, че Хусейн не беше сигурна дали осъзнава какво се е случило. Тя изглеждаше като дете — с пребледняло лице на червени петна, което беше плакало толкова много, че не му бяха останали сълзи.

— Защо? — попита Оливия с немощен глас, който приличаше по-скоро на шепот. — Защо го е направила?

— Надявах се вие да ми кажете.

— Как бих могла да знам? Никога не съм знаела защо Фрида постъпва по определен начин, дори и след като вече го е направила.

— В случая е постъпила така — Хусейн изричаше думите бавно и отчетливо, за да няма грешка, — защото е знаела, че ще бъде обвинена в извършването на много сериозно престъпление.

— Но защо мислите, че тя го е извършила? Това е невъзможно.

— Нека да сме наясно — каза Хусейн. — Ако знаете нещо по този въпрос, ако сте помогнали на Фрида по някакъв начин, ще трябва да ми кажете. Много е важно.

— Кой, аз ли? — Оливия изведнъж проговори със силен глас. — Аз дори не знам как да си служа с дивидито сега, когато Клои е в университета. Всеки път, когато искам да гледам нещо, се налага да се обаждам на Клои и тя ми казва какво да направя, а аз после забравям всичко. Мислите ли, че Фрида би се обърнала към мен, ако е решила да избяга? Погледнете ме — аз съм една давеща се жена. Жена, която буквално затъва в блатото. Много пъти Фрида ме е спасявала, издърпвала ме е на брега, но аз съм потъвала отново. Но мога да ви кажа, че ако Фрида ме беше потърсила, за нея щях да направя всичко, което е по силите ми.

— Това би се тълкувало като престъпление.

— Все ми е едно. Но тя не би се обърнала към мен, защото е твърде разумна.

Къщата в квартал Белсайз Парк изглеждаше като изтърбушена. Отвън на пътя бяха строени в редица четири огромни метални контейнера. От входната врата изнасяха стари греди, гипсокартон и кабели. В същото време от един бус разтоварваха части от скеле, което сглобяваха около фасадата. На Хусейн дадоха каска, а някъде от вътрешността извикаха Джоузеф. Хусейн беше свикнала със странните реакции на хората, когато имаха работа с полицията, но когато Джоузеф се показа на входа и я видя, той само се усмихна леко, сякаш я очакваше. Тя влезе с него в къщата и той я поведе към големия продълговат вътрешен двор.

— Мащабна дейност — обади се Хусейн.

Той вдигна поглед към задната фасада на къщата, все едно я виждаше за пръв път.

— Да, мащабна.

— Изглежда сриват къщата отвътре.

— Изтърбушват я. Да.

— Сигурно струва скъпо.

Джоузеф повдигна рамене.

— Когато купуваш къща за петнайсет-двайсет милиона, какво са два-три милиона отгоре? Нищо.

— Не и за мен.

— Нито пък за мен.

— Издирваме Фрида. Знаете ли къде е?

— Не.

Тя постоя, изчаквайки го да каже още нещо, но той просто млъкна, сякаш беше казал всичко, което смяташе за необходимо.

— Когато с вас се срещнахме при д-р Клайн, останах с впечатлението, че сте там, за да я защитите.

— Аз само приятел.

— Четох полицейското досие на д-р Клайн. В него се появява и вашето име.

Джоузеф се усмихна при спомена за онзи случай.

— Да. Забавно, нали?

— Били сте тежко ранен.

— Не, не. Дребна работа. — Той посочи ръката си и изпухтя.

— Знаете ли, че д-р Клайн се скри от правосъдието?

— Скрила се от правосъдието?

— Да. Избяга. Търсим я, за да я арестуваме.

— Арестувате? — Той изглеждаше стреснат. — Това лошо.

— Да, лошо е. Много е сериозно.

— Сега аз трябва да работя.

— Вие сте украинец, нали?

— Да.

— Ако знаете къде се намира Фрида Клайн или сте й помогнали по някакъв начин, това се счита за престъпление. Ако действително е така, ще ви осъдят и ще ви депортират. Разбирате ли? Ще ви върнат в Украйна.

— Това е… — Той потърси подходящата дума. — Заплаха?

— Това е факт.

— Извинете. Трябва да работя.

Хусейн извади визитна картичка и я подаде на Джоузеф. Той я погледна с видим интерес.

— В случай че научите нещо, каквото и да е то — каза тя.

Когато Хусейн си тръгна, Джоузеф постоя в двора няколко минути. После влезе вътре и размени няколко думи с Гавин, ръководителя на обекта, след което излезе през входната врата, повървя по булеварда и сви вдясно към Хавърсток Хил. Спусна се по хълма и стигна до железарския магазин. Едрият гологлав мъж зад щанда му кимна. Откакто беше започнала работата по къщата, той идваше тук всеки ден. Доставката беше готова. Джоузеф извади телефона си и провери колко е часът.

— Ще се върна след половин час — каза той.

Излезе от магазина, пресече улицата и влезе в станцията на метрото в Чок Фарм. Качи се на една мотриса в западна посока и пътува една спирка до Камдън Таун. Слезе от мотрисата точно когато вратите се затваряха и се огледа наоколо. На перона нямаше никого, с изключение на група тийнейджъри, които вероятно отиваха към пазара. Той излезе от метростанцията и повървя на север по Кентиш Таун Роуд. Стигна до стъпалата вляво и слезе до канала. Право пред него се виждаше пазарът, но той сви вляво и тръгна под моста. Докато вървеше, от време на време се разминаваше с хора, бягащи за здраве. Един колоездач зад него му призвънна и той се отби встрани. Срещу него по канала с бавна скорост се зададе туристическо корабче, управлявано от възрастен мъж с посивяла брада. Джоузеф се спря и почака, докато корабчето отмине. Шарената му украса накара Джоузеф да се усмихне. Мъжът на кърмата му махна с ръка и той му отвърна. Някъде напред видя познат силует, който стоеше под един мост.

Когато стигна до нея, Фрида се обърна. Джоузеф извади едно листче от джоба си и й го подаде. Тя го разгърна.

— Твой приятел ли е?

Джоузеф кимна с глава.

Фрида пъхна листчето в джоба си.

— Много ти благодаря — каза тихо тя.

— Ще дойда с теб да се видим с него.

— Не. Не трябва да знаеш къде съм. Не трябва да знаеш как да се свържеш с мен.

— Но Фрида…

— Не бива да има нещо, което да си принуден да криеш и за което да лъжеш. — Тя видя посърналото му лице и й дожаля. — Ако ми потрябваш, обещавам, че ще те потърся. Но ти не бива да се опитваш да ме откриеш. Чуваш ли?

— Аз чувам. Не харесвам, но чувам.

— Дай ми дума — настоя Фрида.

Той сложи едрата си длан на сърцето си и леко се поклони по обичая си.

— Давам думата си.

— Идваха ли при теб от полицията?

— Да. Жената.

— Съжалявам. Познаваш ме, Джоузеф, трудно изричам на глас подобни думи, но…

Джоузеф вдигна длани и я спря.

— Някой ден ние ще се смеем над всичко това.

Фрида поклати глава, обърна се и се отдалечи.