Натрапчиви мисли за петък

33

Таня Хопкинс пристигна с такси, за да вземе Фрида от дома й. В продължение на няколко минути след като таксито тръгна, тя не проговори. Фрида нямаше нищо против дългото мълчание. Беше свикнала. Понякога се случваше пациентът да седи срещу нея и да мълчи до края на сеанса. Смята се, че психотерапията е свързана с много разговори, но тя също така може да бъде и бягство от напрегнатите мисли и от думите, което в крайна сметка се отразява благотворно.

Въпреки че Таня Хопкинс не говореше, мълчанието й някак си не се усещаше. Тя гледаше през прозореца, извърнала глава, но си личеше, че мисли усилено. Фрида забеляза, че устните й се мърдат беззвучно, сякаш говореше мълчаливо на себе си. Накрая Хопкинс се обърна към Фрида.

— Предполагам, че знаеш къде отиваме.

— В полицията.

— В полицията — повтори като ехо Хопкинс. — Не ми казаха защо ни викат, но не е трудно да се досети човек. Ще ни информират дали възнамеряват да повдигнат някакви обвинения. — Тя направи пауза, но Фрида мълчеше. — „Възпрепятстване работата на правосъдието“ е твърде възможен вариант.

Фрида хвърли поглед към нея.

— Аз възпрепятствала ли съм работата на правосъдието?

Хопкинс поклати глава.

— Не знам. При всички случаи си възпрепятствала нещо, но не съм сигурна какво точно. — Тя погледна Фрида със смирено изражение. — На това място обикновено казвам на клиента си да остави говоренето на мен, но в случая не знам дали това ще помогне.

— Съжалявам, че ви поставих в такова неприятно положение — каза Фрида.

— Не, не си — отвърна Хопкинс.

Фрида се замисли за момент.

— Впрочем не съжалявам. Ако същото нещо се случеше отново, пак щях да действам по същия начин.

— Очевидно изобщо не съжаляваш.

— Не е точно така. Това, за което съжалявам, е, че като последица от онова, което направих, вие трябваше да изтърпите всички тези неприятности.

— Това е най-жалкото извинение, което някога съм чувала.

— Не е извинение, а описание на душевното ми състояние.

— Дори не знам как да отговоря на това.

— Не беше нужно да ме задържате като ваш клиент.

Хопкинс леко се усмихна.

— Не бих те натрапила на друг колега — каза тя. — Но последици със сигурност има.

— Какви последици имате предвид? Ако бях послушала съвета ви, щях да се призная за виновна за престъпление, което не съм извършила.

— Онова не беше съвет. Беше възможност. Но тук не става дума за последствия, които засягат теб. Какво ще кажеш за твоя приятел, главен криминален инспектор Карлсън?

— Какво се е случило с него?

— Бил е отстранен от работа.

Фрида се почувства така, сякаш някой я беше ударил с юмрук в корема. Тя изстена тихо.

— О, горкият глупак!

— Не си рискувала само собственото си бъдеще. Би трябвало да го знаеш.

Фрида се загледа през прозореца на таксито, без да вижда нищо. Обзе я гняв и срам, доповръща й се. После, през мъглата, която се спусна пред очите й, тя забеляза, че таксито се движеше по Пентънвил Роуд.

— Това не е пътят към полицейския участък — обади се тя.

— Тази сутрин ми се обадиха по телефона, че мястото на срещата се променя.

Таксито спря до тротоара и шофьорът се обърна назад.

— Движението е блокирано — каза той. — Оттук ще трябва да продължите пеша.

Двете слязоха от колата и продължиха покрай щандовете на „Чапъл Маркет“. Носеше се мирис на готвено месо и на Фрида й се догади. Хопкинс погледна към късчето хартия в ръката си.

— Не може да е тук — изрече тя с нотка на съмнение.

Те стояха пред един вход между една книжарница и една оптика. Тя натисна звънеца. От малкия домофон на входа се чу пукане и глух глас. Хопкинс се наведе по-близо и съобщи името си и това на Фрида. Последва бръмчене и Хопкинс натисна вратата, но тя не се отвори. Хопкинс позвъни отново. Чу се звук отвътре и вратата се отвори от млада жена с твърди остри кичури, която беше облечена със синя тениска и тъмни джинси.

— Извинете — каза Хопкинс. — Мисля, че са ми дали погрешен адрес.

— Таня Хопкинс и Фрида Клайн? — каза бодро жената. — Моля, влезте.

Те я последваха по някакво опушено стълбище, минаха през една врата и се озоваха в нещо като офис, в който имаше само едно бюро и няколко различни на вид столове.

— Вие изчакайте тук — обърна се жената към Хопкинс. — Трябва да заведа д-р Клайн на горния етаж.

— Невъзможно! — възрази Хопкинс. — Ако е насрочена среща с главен криминален инспектор Хусейн, аз трябва да присъствам от начало до край.

— Главен криминален инспектор Хусейн няма да дойде — обади се един глас и Хопкинс, и Фрида се озърнаха едновременно. Един мъж беше влязъл през някаква врата в дъното на стаята.

Хопкинс понечи да каже нещо, но се спря.

— Познавам ви отнякъде — изрече тя колебливо.

— Но не можете да се сетите откъде — отвърна мъжът.

— Видяхме ви в полицейския участък — намеси се Фрида. — На онази среща преди…

— Преди да се укриете. Да, точно така. Името ми е Уолтър Левин.

— Ще ми кажете ли какво става? — попита недоволно Хопкинс.

— Нужни са ми пет минути с д-р Клайн.

— Изключено! Ние имаме важна среща с полицията.

— Моля ви — каза настойчиво Левин.

Хопкинс погледна към Фрида.

— Това изобщо не ми харесва.

— Добре — съгласи се Фрида. — Пет минути.

— Оттук, моля — каза Левин.

Двамата се заизкачваха по някакви стъпала и накрая се озоваха пред метална врата.

— Самите помещения не са нищо особено, но пък си имат ето това. — Той отвори металната врата, Фрида прекрачи прага и излезе на голяма тераса на самия покрив.

— Елате и погледнете. — И той я заведе до широк парапет в лицевата част на сградата. Те погледнаха надолу към пазара. Той посочи с ръка към строителните кранове, които се извисяваха зад гарите „Кингс Крос“ и „Сейнт Панкрас“.

— Тук човек забравя, че се намира на един хълм — отбеляза Левин.

— Извинете — обади се Фрида. — Не съм в настроение за светски разговор. Каква е целта на тази среща?

— Вие каква очаквате да бъде?

— Предполагам, че ще стане ясно дали ще ме пратят в затвора, или не.

— Е, да. Комисар Крофорд гори от нетърпение да ви прати в затвора.

— А главен полицейски инспектор Хусейн?

— Тя е доста резервирана по въпроса.

— И така, защо разговарям с вас?

— Имате дебело полицейско досие. В него е описана и кратката ви кариера като консултант в лондонската полиция.

— Не особено успешна кариера.

Левин се усмихна.

— Това е въпрос на интерпретация.

— Е, тогава едва не ме убиха, а ето че сега комисарят иска да ме вкара в затвора. Моля да ме извините, ако ви звуча песимистично.

— Какво ще кажете да работите за мен?

Фрида се беше загледала в сергиите отдолу, но сега извърна глава към Левин. Поведението му беше някак лежерно, сякаш никога не беше напълно сериозен. Но в погледа на сивите му очи имаше хладина и това го правеше непроницаем.

— Кой всъщност сте вие?

— Какво ви казах, когато се видяхме преди?

— Казахте, че сте изпратен от Министерството на вътрешните работи.

— Да приемем, че е така.

— Не ми е ясно какво значи това.

— Това значи, че мога да анулирам всяка възможност да бъдете изправена пред съда.

— В замяна на какво?

— В замяна на това да бъдете на мое разположение.

— На разположение за какво?

— Да вършите това, което наистина умеете да вършите.

— Бихте ли се изразили по-конкретно?

— Не и на този етап.

Долу на улицата един велосипедист криволичеше несигурно между сергиите, а от дръжките на колелото му висяха пълни торби.

— Не — каза твърдо Фрида. — Не мога да направя подобно нещо. Съжалявам.

Левин свали очилата си и ги изтри в не особено елегантната си раирана вратовръзка.

— Има и нещо друго.

— Какво е то?

— Отнася се за вашия приятел Карлсън.

— Какво за него?

— Той се е намесил в криминално разследване. И него също го заплашва затвор. При него нещата са доста по-сложни, отколкото при вас. Той е офицер от полицията, а съдиите са много чувствителни, когато става дума за основите на правосъдието.

Фрида го изгледа остро.

— Ако можете да помогнете на Карлсън да се измъкне, тогава… — Тя се замисли за момент.

— Тогава какво?

— Тогава ви дължа услуга.

— Услуга — каза Левин. Той сложи обратно очилата си. — Прекрасно. Това ми харесва. — Той й се усмихна лъчезарно, но очите му останаха студени. — Вие, разбира се, знаете, че услугата е опасно нещо. — Левин протегна ръката си и тя я пое, но веднага я пусна.

— Как да позная, че сте добър човек? — попита тя.

— Спасявам ви от затвора. Спасявам главен криминален инспектор Карлсън от затвора и го връщам обратно в Лондонската полиция. Това не ме ли прави добър човек?

— Не е задължително.