Натрапчиви мисли за петък

27

Тя беше пребледняла, косата й беше на клечки, очите й изглеждаха огромни на слабото й тясно лице. Той забеляза, че тя непрекъснато огъваше дланите си, ноктите й бяха изгризани, а в ъгълчето на устата й имаше херпес. Знаеше, че Фрида винаги се тревожеше за Саша и си спомни, че след раждането на Итън тя беше изпаднала в следродилна депресия, която не беше отзвучала напълно.

— Аз просто искам тя да е добре — промълви Саша, притискайки с длани лицето си.

— Ние всички искаме това.

— Само влоших положението й. Но беше толкова приятно, когато се появи ненадейно. Дори когато тя самата е в беда, прави така, че хората около нея да се чувстват по-спокойни и по-сигурни.

— Знаеш ли къде е тя сега?

— Не. Казах същото и на онази полицайка и това е самата истина. Фрида никога не би ми казала. Опитах се да й се обадя, но тя не отговаря.

— И нямаш никаква представа?

— Дори и да имах, не съм сигурна, че бих ви казала. Но нямам.

— Как изглеждаше тя?

— Добре. Не беше изплашена. Спокойна. Целеустремена. Вие сам знаете каква може да бъде. — Карлсън кимна: той наистина знаеше. — Държеше се прекрасно с Итън, но беше и строга. — Саша се усмихна на спомена. — Ако той се разплачеше, защото много силно иска нещо, Фрида се правеше, че не го чува. Итън непрекъснато пита за нея и за другите деца.

— Какви други деца?

— Едновременно с него се грижеше и за две други малки деца.

— Фрида се е грижила за три деца?

— Да, знам — трудно е да си го представи човек. Родителите са били близки приятели на Санди — мисля, че Ал е работил заедно с него.

— Виж ти! — не престана да се учудва Карлсън. Лека усмивка се появи на устните му. — Непредсказуема както винаги. Знаеш ли имената им?

— Ал и Бриджит. Момент. Нека си помисля. — Тя сбърчи чело. — Презимето й беше италианско. Белучи? Да, да, точно така. Но не знам неговото фамилно име. Защо?

— Те биха могли да знаят нещо.

— Всичко наред ли ще бъде с нея?

Карлсън погледна към сплетените й пръсти. В този миг входният звънец иззвъня.

— Това сигурно е Франк — каза Саша. — Дошъл е да върне едни дрехи на Итън. — Тя сложи косата си зад ушите.

Карлсън се изправи, когато Франк влезе в стаята. Те се познаваха бегло и не се бяха виждали след раздялата им със Саша, но Франк стисна приятелски ръката му и попита за децата му, като дори ги назова по имена. Двамата си тръгнаха заедно.

— Да пийнем ли по нещо? — предложи Франк, когато излязоха навън.

Карлсън погледна часовника си. Все още нямаше девет.

— Двама мъже, които няма при кого да се приберат — каза Франк.

— Звучи доста тъжно.

— Има едно заведение в края на улицата.

Карлсън не можа да измисли причина, поради която да откаже. И това също му се стори тъжно.

Франк се приближи към масата с две чаши бира и две пакетчета чипс.

— Гледате ме с вашия изучаващ поглед на детектив — подхвърли той.

Карлсън поклати глава.

— По-скоро се оглеждам във вас като в огледало. Само дето човекът отсреща е малко по-млад и носи много по-хубав костюм.

Франк огледа скъпия си костюм на фино райе и бялата си риза с отворена яка, все едно ги виждаше за пръв път.

— Днес имах съдебно дело. Това е нещо като униформа.

— Спечелихте ли делото?

— Не бих го нарекъл „победа“. Обвинението не представи важна улика, а главният им свидетел не се яви. Съдията нареди на съдебните заседатели да признаят обвиняемия за невинен.

— Чувал съм, че сте добър адвокат — каза Карлсън.

— Подозирам, че сега следва „но“.

— Не е „но“, а „и“.

Франк отвори двете пакетчета с чипс.

— Не ви разбирам.

— Отнася се за Фрида. Искам да ви питам нещо.

— О! — Франк улови втренчения поглед на Карлсън. — Преди да продължите, предполагам знаете, че известно време й бях много ядосан.

— Да, чух за това.

— Обвиних я за раздялата ни със Саша. — Той тъжно повдигна рамене. — Може би така ми е било по-лесно, отколкото да обвиня себе си.

— Предполагам. Още ли сте й сърдит?

— Не чак толкова. Винаги е била приятелка на Саша — най-добрата — и е човек, когото би желал да имаш за приятел, нали? Някой, който да е до теб в добро и в лошо.

— Тя е точно такъв човек — каза Карлсън.

— Сега разбирам, че тя се е показала като истинска приятелка на Саша. Била е убедена, че Саша трябва да ме напусне. Може би е била права. Въпреки че… — Той млъкна и разтри лицето си с длани. — Какво искахте да ме питате във връзка с Фрида?

— Никога не съм бил съвсем наясно какво да мисля за нещата, които върши. Посещавал съм я в предварителния арест, посещавал съм я в спешното отделение, но този път е нещо различно. Не вярвам, че ще свърши добре. Но както и да свърши, тя ще има нужда от помощ.

— Тя има приятели — каза Франк.

— Верни приятели. Но това, от което действително ще има нужда, е добър адвокат.

— Доколкото знам, тя има адвокат.

— Да, адвокат, който пледира в по-низши инстанции — Таня Хопкинс. Двете с Фрида имаха известни различия.

Франк кимна с глава.

— Работата на адвоката е да казва истината. Често пъти клиентът не желае да я чуе.

— Това не се отнася за Фрида.

— Предполагам, че е така.

— Именно това е проблемът на Фрида. Тя не иска просто да бъде оневинена. Тя иска да се разкрие истината.

Франк се усмихна.

— Съдебната зала не е място за психотерапия. Там се водят битки, има победители и победени.

— И така, какво мислите за моето предложение?

Франк отпи голяма глътка бира.

— Не знам. Както ви е известно, полицаите не обичат да ги правят на глупаци. Факт е, че познавах жертвата и че съм бившият партньор на една от най-близките приятелки на заподозряната. Но ще направя всичко, което мога. Просто ме дръжте в течение. Ето, заповядайте. — Той извади визитна картичка от портфейла си и я подаде на Карлсън. — Ако престане да се укрива и се предаде, с удоволствие ще разговарям с нея. Макар че тя може би няма да иска да говори с мен.

Настъпи пауза. Двамата мъже отпиваха от бирата си и си хапваха чипс.

— Фрида се е грижила за Итън известно време — наруши мълчанието Франк.

— Да. Вие не знаехте ли?

— Какво?! Разбира се, че не. Саша ми каза едва по-късно, когато полицаите станали подозрителни. Фрида беше преустановила грижите за Итън и си беше тръгнала, а Саша беше съсипана. Ако бях разбрал навреме, щях веднага да се обадя в полицията. Аз съм адвокат, за бога. Щяха да ми отнемат адвокатските права, ако знаех и си бях мълчал. Е, Саша никога не би ми проговорила отново. Въпреки че смятам, че в случая е направила голяма грешка — както и Фрида.

— Сега в добри отношения ли сте със Саша? — попита Карлсън с известно неудобство.

Франк го изгледа втренчено, после зарея поглед нанякъде.

— В добри отношения? — повтори като ехо той. — Това звучи по-скоро делово. Как стигнахме до тази нелепа ситуация? Да бъда в добри отношения с жената, която обичах и която е майка на сина ми. Когато срещнах Саша, не можах да повярвам на късмета си. — Той говореше замечтано и сякаш на себе си. — Тя е толкова красива и аз изпитах желание да я закрилям. Това е жена, която има нужда някой да бди над нея. Когато живеехме заедно, имаше моменти, в които се чувствах като в кошмар. Сякаш наблюдавах ужасен инцидент, който се случваше бавно, а аз не можех да направя нищо, за да го спра. Понякога си мисля, че се постарах да дам всичко от себе си, но без резултат.

Двамата мъже излязоха заедно от заведението. Франк протега ръка за довиждане.

— Е, какъв е планът ви? — попита той Карлсън.

— Не знам. Ще чакам. Ще направя каквото мога, за да помогна.

— А какъв, според вас, е планът на Фрида?

Карлсън махна безпомощно с ръка.

— Знаете ли? През всичките тези години, откакто познавам Фрида, никога не съм знаел какво възнамерява да прави. А след като го направи, много често не разбирам защо го е направила. Влязла е с взлом в „Складовете“. Това е клиниката, в която работи.

— Защо?

— Не знам. За нещо, свързано със Санди, но не знам какво точно.

Франк сбърчи чело.

— Проникване с взлом. Излагане дете на риск. Това няма да се хареса в съда — подчерта авторитетно той.

— Не мисля, че това ще стигне до съда — отвърна Карлсън, тръгвайки към колата си. — Нещо ще се случи.

— Какво ще се случи?

— Не нарушавате ли първото правило на адвоката?

Франк повдигна вежди озадачено.

— И кое е то?

— Никога не задавай въпрос, на който не знаеш отговора. Благодаря за питието, Франк.

Вече беше капнал от умора, очите го смъдяха, но знаеше, че скоро няма да легне да спи. Не му се прибираше в празния апартамент, където щеше да лежи буден и да се пита къде ли може да е Фрида и как би могъл да я намери. Замисли се за това, което беше казала Саша, и докато вървеше към колата, извади телефона от джоба си и потърси в Гугъл „Бриджит Белучи“; след по-малко от минута вече имаше имейл адреса й. Написа й съобщение, в което обясни, че е приятел на Фрида и че ще бъде признателен, ако може да разговаря с нея и Ал възможно най-скоро и при пълна поверителност. Почти веднага получи отговор. „Защо не още сега?“, се казваше в него, като беше посочен адрес.

Карлсън погледна часовника си. Беше десет и десет, а Бриджит и Ал живееха в Стокуел. Но той се качи в колата, зададе адреса в навигационната система и потегли.

Той рядко беше виждал толкова нехармонична двойка като Бриджит и Ал: тя — тъмнокоса и витална, с матова кожа и италиански маниери; той — с пясъчноруса коса, тънък и слаб, със суховато чувство за самоирония, чистокръвен англичанин. Карлсън седеше в кухнята им и пиеше чай. С удоволствие би пийнал уиски, но по-късно щеше да шофира, а дълбоката умора, която изпитваше, само щеше да се засили от алкохола.

Той още веднъж обясни, че е полицай, но че не беше там като полицай. Даваше си сметка, че когато всичко това приключи — каквото и да означаваше „приключи“ — щеше да му се наложи добре да си помисли какви ги вършеше. Но не сега.

— Карлсън, така ли? — Бриджит го гледаше изучаващо.

— Да.

— Затова ли тя се представяше като „Карла“?

— Моля?

— Карлсън. Карла.

— За пръв път чувам за това. Сигурен съм, че е било просто… — Той осъзна, че не може да довърши изречението. Хвана с две ръце чашата с чай и я доближи до устните си.

— Как можем да ви помогнем? — каза учтиво Ал, сякаш Карлсън беше отишъл там, за да го упътят за някоя улица.

— Трябва да намеря Фрида.

— Тя вече не работи за нас.

— Имате ли представа къде може да е?

— Не — отвърна Бриджит. — Така и не разбрах къде се прибира вечер. Знаех много малко за нея, дори и след като научих коя беше тя в действителност.

— Разбирам.

— Наехме я да работи за нас, защото познавахме Санди — каза Ал. — Исусе, позволихме й да се грижи за децата ни, мислейки, че е детегледачка, а тя през цялото време си е правила собствено разследване, докато полицията я е издирвала.

— Факт е, че се справяше доста добре като бавачка — обади се Бриджит. — Беше нестандартна.

— Довчера не знаех каква е била целта й. — Ал хвърли към Бриджит поглед, изпълнен е упрек и тъга. — Мисля, че в даден момент ме е подозирала, че аз съм убиецът.

— Подозирала е и двама ни — поправи го Бриджит. — Убедена съм в това.

— Че сте убили Санди?

— Да.

— Защо?

— Ключовете му бяха у мен. А също и нейните — обясни Бриджит.

— Защо?

— Той ми беше оставил комплект от своите ключове, а нейните бяха на същата връзка. Нищо особено.

— А аз имах мотив — добави Ал. Карлсън не можа да определи дали беше ядосан, или развеселен. — Той постъпи некоректно с мен. Имам предвид в професионален план.

— И Фрида е разбрала за това?

— Да. Разбрала е и за доста други неща — отвърна Ал.

— На мен тя ми допадаше — каза Бриджит. — Защо толкова много искате да я намерите?

— Защото смятам, че е в опасност.

— Как така?

— Мисля, че този, който е убил Санди, сега преследва нея.

— Не можем да ви бъдем полезни — каза Бриджит. — Не знаем къде е. Аз се опитах да й помогна — дадох й имена на жени, с които Санди беше поддържал връзка. Казах й за него всичко, което би могло да й бъде от полза.

— Какво по-точно?

Бриджит поседя мълчаливо край масата няколко мига. Тя не погледна Ал, когато каза на Карлсън, че Санди й е доверявал лични неща, че е бил зле психически, преди да го убият, че тя се е страхувала да не би той да извърши нещо глупаво.

Ал беше шокиран.

— Искаш да кажеш, че си се страхувала да не се самоубие?

— Да.

— И дори не се опита да го споделиш с мен?

— Това беше тайна, която се отнасяше до него.

— Дори и след като беше убит?

— Особено тогава.

— Защо се е чувствал толкова зле? — попита Карлсън.

— Смяташе, че е допуснал голяма бъркотия в живота си. Мисля, че се чувстваше виновен заради начина, по който се беше отнесъл с различни жени — наранявайки ги така, както самият той беше наранен.

От Фрида ли?

— Предполагам.

— И Фрида се е срещнала с тези жени?

— Да.

— Кои са те?

— Знам, че е разговаряла с Вероника Елисън и Бела Фиск, които работят в „Кинг Джордж“. Също така се е срещнала с предишната бавачка в семейството на сестрата на Санди.

— Разбирам. Но не е открила нищо?

— Тогава тя вече беше напуснала работата си при нас. Не знам какво е открила.

— Благодаря.

— Утре е погребението на Санди.

— Знам.

— Аз ще произнеса слово, а Ал ще прочете стихотворение. „Не се страхувай вече от знойното слънце“[15]. Знаете ли го?

— Мисля, че съм го чувал на едно погребение.

— Санди беше изплашен. Знаете ли това?

— Той ли ви каза?

— Опитваше се да се свърже с Фрида точно по този повод.

— Трябваше да ми кажеш, Бриджит — каза Ал. Погледът му беше остър, а лицето бледо.

— Може би, но не можех да ти кажа. Съжалявам. — Но не изглеждаше, че съжалява. Тя погледна Карлсън. — Бих искала да можем да ви помогнем. Надявам се, че с нея всичко ще бъде наред; надявам се, че ще я намерите, преди някой друг да се добере до нея.

Той не можа да заспи и се запита дали и Фрида се чувстваше по същия начин, когато излизаше на нейните среднощни разходки. Може би и сега се разхождаше някъде: опита се да си представи къде би могла да е, какво си мислеше, какво планираше.

Утре Санди най-накрая щеше да бъде кремиран. Фрида сигурно знаеше за това. Какво щеше да прави тя, когато в единайсет сутринта опечалените се съберат и ковчегът му бъде внесен в параклиса? Семейството, приятелите и колегите му щяха да бъдат там; полицията щеше да бъде там. Къде щеше да бъде Фрида?