Натрапчиви мисли за петък

20

Фрида се събуди от звъна на телефона си. В първия миг погледна объркано към него — толкова малко хора знаеха номера й. Тя го взе и видя, че я търси Бриджит.

— Съжалявам за ранното обаждане.

— Моля, няма защо.

— Исках да те намеря, преди да си тръгнала. Освободили сме си сутринта и искаме да заведем децата в зоопарка. Така че не е нужно да идваш преди един-един и половина. Извинявай за късното предупреждение.

— Няма нищо.

— Така или иначе ще ти платим.

— Както решите, за мен не е проблем.

— Ще го обсъдим, когато се видим.

Фрида погледна часовника си. Днес Итън беше със Саша и тя имаше на разположение цели четири часа. Това беше щастлива възможност, която можеше и да не се повтори. След пет минути вече се беше измила и облякла. Когато отваряше външната врата, чу тихо подвикване зад себе си. Обърна се и видя Мира.

— Ти взела картофите? — попита тя. — Салатата.

— Какво? — не разбра Фрида. — Не, не бях тук.

— Илеана — изсъска Мира с мрачно изражение.

— Като излизам, ще купя продукти и ще сготвя — каза Фрида.

— Крадци! — изрече ядосано Мира.

— Какво?

— Крадци и цигани. Всичките са такива.

— Кои всички?

— Всички румънци.

— Ти откъде си?

— От Русе.

— Къде е това?

— В България.

Фрида порови в джоба си, извади банкнота от двайсет лири и я подаде на Мира.

— Това е за храна и каквото друго е нужно. Но не ги наричай цигани и крадци.

— Заключвай си вратата — каза Мира.

— Тя няма ключалка.

— Това е твой проблем.

— По-късно ще се погрижа за това — каза Фрида и излезе.

След пет минути тя вече се возеше в автобуса с чаша черно кафе. Беше седнала на втория етаж и наблюдаваше хората, които отиваха на работа или по магазините. С всеки изминал ден Фрида все повече се отдалечаваше от реалния свят на онези, които имаха професионални ангажименти, къщи и социални обвързаности, които имаха къде да отидат и си насрочваха срещи. Тя почувства същото отчуждение и когато отвори вратата на къщата. Сякаш в един миг някой беше грабнал семейството, оставяйки след себе си изпопадали играчки и чаши и чинии на кухненската маса. Къщата все още миришеше на обитателите си: на кафе, на парфюм, на сапун, на крем за лице, на пудра.

Тя се замисли за момент, а после тръгна да обикаля по стаите: кухнята, дневната и нагоре в кабинета на Бриджит и в спалнята. Къщата вече й изглеждаше позната — беше претършувала тези помещения. Беше ровила из шкафове и чекмеджета. Фрида постоя в спалнята и погледна през един от големите прозорци с изглед към улицата. Някаква мисъл започна да тормози съзнанието й, но беше твърде неясна и засега тя се отказа да напряга ума си. Нейното ровене и тършуване не беше дало никакъв резултат. С изключение на ключовете. Те притежаваха ключовете от жилището на Санди и от нейната къща. Внезапно неясната мисъл в съзнанието й се избистри и Фрида хукна надолу по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж. Онова устройство в дома й, до външната врата. Как можа да прояви такава небрежност, и то за втори път? Тя погледна към входната аларма. Беше изключена. Изведнъж я обзе паника. Възможно ли беше някой все още да е в къщата? Може би Ал беше на най-горния етаж? Не, каза си тя. Просто са забравили да включат алармата.

Но мисълта за Ал не я напускаше. Досега Фрида беше мислила главно за Бриджит и подозираше, че може да е имала интимна връзка със Санди. Тя приличаше на типа жени, които Санди харесваше, дори се доближаваше много повече до тях от самата Фрида. Но Ал беше негов колега и приятел. Подозирал ли е нещо, знаел ли е нещо? Стаите, които беше огледала до този момент, изглеждаха като територия на Бриджит, дори общата им спалня. Но досега Фрида не се беше качвала на последния етаж. Тя се върна нагоре по стълбите, мина покрай спалнята и продължи към следващия етаж. Движеше се изключително предпазливо. Стълбите водеха до таванска стая, превърната в кабинет. На страната, която не гледаше към улицата, имаше два големи тавански прозореца. Фрида се приближи и погледна през тях. Насреща се виждаха „Ръбестото стъкло“, „Краставичката“ и „Кухненското ренде“[11] — тези импозантни сгради със смешни имена, сякаш Лондон малко се срамуваше от тях.

Тя обърна лице към стаята. В средата имаше голямо чамово бюро с компютър и натрупани около него книжа, карти и компактдискове. В голяма керамична чаша бяха сложени химикалки, а в по-малка чаша — кламери. Имаше още дървена кутия за моливи, две четки за зъби, компютърна флашка, компас, ръчен часовник, сметка за електроенергия, два чифта слушалки и малка снимка в рамка на децата. Навсякъде се виждаха книги — на дървени сглобяеми рафтове на две от стените, както и струпани на купчини по пода. Имаше и множество научни журнали. На отделна маса имаше СВ плейър и още купчини от компактдискове, унищожител за хартия, празна бутилка вино от литър и половина и кълбо от кабели и зарядни устройства. На едната от празните стени беше сложена цапаница с водни боички, очевидно нарисувана от Там, както и снимка на Ал, пресичащ финалната линия на Лондонския маратон. Фрида се наведе по-близо и погледна отбелязаното време: 04:12:45. Това добро постижение ли беше?

Фрида отвори едно по едно чекмеджетата на бюрото. Вътре имаше обичайните неща: чекови книжки, празни пощенски картички, телбод, прозрачно тиксо. В друго чекмедже имаше снопче извлечения от кредитни карти. Тя им хвърли бърз поглед: бензин, железопътни билети, супермаркет, кафе, две посещения на кино, имена на ресторанти. Прибра ги обратно. Дори не знаеше какво търси. Поредното чекмедже съдържаше картонени папки. Фрида ги извади една по една и ги прелисти. Вътре имаше лекции, презентации, глави от книга. Тя ги сложи на мястото им в реда, по който ги беше извадила, и насочи вниманието си към компютъра на Ал.

Фрида докосна клавиатурата и екранът светна, парола не беше нужна. На десктопа имаше десетки файлове и документи, направени много професионално, за разлика от съдържанието на картонените папки. Тя кликна на браузъра му и проследи историята на сърфирането му в мрежата. Видя смесица от новини, купуване на книга, прогнозата за времето, уебсайта на лондонския зоопарк, Туитър, дълга статия в университетски уебсайт, статия в блог — и това беше само за днес. Нямаше време за по-детайлно разглеждане.

Фрида кликна на имейла му. Кутията с входящите съобщения съдържаше 16 732 послания, но това беше много по-лесно. Тя написа името на Санди и екранът се изпълни със съобщения, изпратени от него. Кликна на едно от тях и сякаш се отвори прозорец, през който нахлуха познат мирис и отколешни спомени. Санди беше тук, в стаята. Съобщението не беше нищо особено, просто един ред, в който се казваше, че трябва да се срещнат преди някакво съвещание на департамента и да пият кафе. Непретенциозният стил, правописните грешки: Фрида почти го виждаше как е седнал и трака по клавиатурата. Все едно гледаше през рамото му. Наложи й се да спре за малко, да се овладее и да престане да се разсейва.

Тя започна да чете съобщенията едно след друго, но скоро се отегчи. Санди не го биваше да пише имейли. За него те нямаха нищо общо с епистоларния стил, а бяха просто начин да се изказват кратки фрази от рода на „Да“, „Може би“, „Нека да е в 11:30“ или в отделни случаи „Трябва да поговорим“. Дори и по телефона му беше трудно да говори. Смяташе, че ако имаш нещо важно за казване, трябва да го кажеш лично на въпросния човек, за да видиш очите му, изражението му. Всяко друго общуване според него беше нереално. Фрида кликна на последното съобщение, което беше изпратил:

Фрида се замисли за момент. В написаното имаше нещо интригуващо. Тя погледна предишното му съобщение. Беше отпреди седмица — рутинно послание, в което уведомяваше Ал за промяна на залата за провеждане на някакъв семинар. Отново прочете последното му съобщение. Да поговорят за какво? Фрида кликна на изпратените от Ал съобщения, превъртя до по-новите и стигна до имейла, изпратен час по-рано от този на Санди:

Предходният имейл беше изпратен до Санди седмица преди това и съдържаше приложена автобиография на някакъв докторант; в предишните два имейла не пишеше нищо особено.

В този момент Фрида чу някакъв звук, който идваше от долните етажи. Или може би си въобразяваше — беше само леко стъргане. Тя затаи дъх и наостри слух, но единственото, което чуваше, бяха ударите на сърцето й; някъде в далечината свиреше радио и се затръшна врата. По едната й буза се стече струйка пот. Трябваше час по-скоро да приключи и да си тръгне. Обърна се, за да довърши, но отново чу шум, този път по-ясен и по-силен. Беше входната врата, която се отвори и се затвори. Тя отстъпи крачка назад от компютъра и се опита да успокои дишането си.

Фрида се помъчи да се сети за нещо, което може би й бяха казали. Имаха ли чистачка? Или очакваха някого, който щеше да им гостува? Вероятно затова не си бяха включили алармата. Тя си помисли дали да не остане там, където беше, с надеждата, че човекът ще си тръгне — ами ако не си тръгнеше? Или ако се качеше нагоре по стълбите? Ако влезеше в тази стая и я намереше да стои тук? Тя почака, като дори не смееше да диша. Отдолу не се чуваше нищо. Човекът, който беше влязъл, сигурно стоеше в антрето без да мърда — или се движеше безшумно, на пръсти, изкачвайки се по стълбите към нея. Фрида обърна глава към вратата, всеки миг очаквайки някой да се появи, но кой?

И тогава чу стъпки. Не бързи, но решителни. Може би човекът щеше да отиде в кухнята и тя щеше да се спусне надолу, да се втурне през антрето и да изчезне през входната врата. Но стъпките спряха в подножието на стълбите, а после вече нямаше съмнение: те се приближаваха към нея. Фрида си пое дълбоко дъх. Беше в безизходица. Тя превключи компютъра на Ал в първоначалното му положение и заслиза по стълбите, които тук се извиваха стръмно надолу, така че когато стигна до главното стълбище, всичко под нея се виждаше като на длан: Бриджит се беше изкачила на първите няколко стъпала и стоеше с ръка на парапета, вперила във Фрида поглед, изпълнен с дълбоко презрение. За известно време двете жени се гледаха мълчаливо, без да помръднат, и Фрида си помисли, че каквото и да кажеше сега, щеше да прозвучи фалшиво. Въпреки това, докато слизаше към Бриджит, тя каза с небрежен тон:

— Здравей. Дойдох, защото предположих, че съм си забравила часовника тук. Вчера го свалих, докато си играех с децата.

Това обяснение прозвуча толкова нескопосано, че Фрида вече си представяше въпросите на Бриджит: не можеше ли да си вземеш часовника по-късно? Защо си го търсила на горния етаж? Фрида се помъчи да измисли правдоподобни отговори, но Бриджит попита само:

— И намери ли го?

В отговор Фрида повдигна леко лявата си ръка и й показа часовника на китката си.

Бриджит го погледна едва-едва и отново закова погледа си в лицето на Фрида. Очите й остро проблясваха, на устните й се плъзна крива усмивка.

— Мислех, че си в зоопарка — обади се Фрида. Сърцето й бясно препускаше и тя се подпря с длан на стената за по-голяма сигурност.

— Знам, че така си мислела.

— Нещо не е наред ли?

Бриджит измери Фрида с поглед и й каза с решителен глас:

— Последвай ме. Карла.

Двете жени влязоха в кухнята. Бриджит отвори едно от чекмеджетата на кухненската маса.

— Вече си намерих часовника — каза Фрида със слаб глас. — Сега мога да си тръгна и по-късно да дойда, за да поема децата.

— О, престани, за бога. Просто престани — извиси глас Бриджит и Фрида изпита дълбок срам.

— Добре, ще престана — отвърна кратко тя.

Бриджит извади един вестник и го хвърли на масата. Фрида знаеше какво ще види. На страницата беше поместено заглавие: „ПСИХИАТЪРКА, СЪТРУДНИЧИЛА НА ПОЛИЦИЯТА, БЯГА ОТ ЗАКОНА“. Беше отпечатана и нейна снимка, използвана и преди от медиите. Бяха я снимали без нейно знание.

— Ясно е, че си се опитала да промениш външността си. Но не е достатъчно.

— Очевидно не.

— Е? Е? — Бриджит стовари юмрука си върху масата толкова силно, че керамичните чаши подскочиха. — Това ли е всичко, което ще кажеш? Така овладяна, толкова подходяща… Бавачката на децата ми. По дяволите! Жената, която провали живота на Санди, успя да се промъкне в моя дом, да гледа моите деца, да рови из моите вещи.

— Обади ли се в полицията?

Докато Фрида задаваше този въпрос, умът й работеше трескаво. Какви бяха намеренията на Бриджит? Ал наистина ли беше излязъл с децата, или и той също беше в къщата? А може би чакаше отвън? Тя си представи улиците наоколо, мислейки си за посоката, в която би могла да избяга.

— Ха! Все още не. — Бриджит бръкна в джоба на сакото си и извади мобилния си телефон. — Но ръцете ме сърбят да го направя.

— Къде е Ал?

— Излезе с децата. Възможно по-далеч от теб. Как можа?! — Бриджит повиши тон. — Това не ти е детска игра. Това са нашите невръстни деца. Очевидно не те е грижа какво ще стане с теб, но помисли ли за тях? Криеш се от властите, полицията те издирва за убийство, вероятно си убийца. Убила си моя скъп приятел.

— Аз се грижих добре за тях — каза Фрида. Тя хвърли поглед на задната врата. Ключът беше в ключалката. Мускулите й се стегнаха, готови за действие.

Бриджит вдигна дланите си и Фрида отстъпи назад, отпускайки ръце край тялото си.

— Никога през живота си не съм удряла човек. Но сега изпитвам непреодолимо желание да те фрасна по лицето, да те сграбча и да те сритам.

— Напълно те разбирам.

— Не, нищо не разбираш. Появи се в дома ни, в къщата, където никога не си била добре дошла, и през цялото време си ни лъгала. Как можеш да направиш такова нещо? Как е възможно да си толкова добра в това?

— Съжалявам, че ви излъгах. Но се грижих за децата ви не по-зле от всяка друга на мое място.

Бриджит се изсмя горчиво.

— Ти луда ли си? Това ли е начинът ти да се защитиш? Никога не съм срещала човек като теб. Поведението ти е извън всякакви норми. — Тя си пое дъх няколко пъти, сякаш за да се успокои. — Да отидем отзад в градината. Тук направо се задушавам, имам чувството, че всеки момент ще се пръсна.

Домът на Бриджит и Ал представляваше средна по големина терасовидна къща, но когато излязоха в градината, Фрида доби усещането, че се намират в парк. Градината беше тясна и много дълга и от двете си страни и долния си край беше заобиколена от още градини. Имаше чинари, брези и овощни дръвчета, които не се виждаха от околните улици. Бриджит тръгна по една пътека, която ги отведе до павирано кътче с дървена маса и няколко метални стола край нея.

Фрида седна на един от столовете. Усети хладината му, въпреки че утрото беше слънчево.

— Защо не се обади в полицията? — попита тя.

— Сега аз задавам въпросите.

— Добре.

— Не ми е нужно позволението ти, за да се обадя, и бих го направила още сега, но искам първо аз да поговоря с теб. Тършувала си из вещите ни. Отначало не можах да повярвам. Видях разместени предмети — или поне така ми се стори. Но нищо не липсваше. Нужно ми беше да се уверя и сега вече съм сигурна. Ти си жената, която приятелите на Санди мразеха. Ти си жената, която е издирвана за убийството му. И идваш в къщата ми, за да се грижиш за децата ми.

— Да.

— Ще те попитам направо: ти ли уби Санди?

— Не.

— Защо трябва да ти вярвам? Полицаите очевидно не са ти повярвали.

— Ако го бях убила, сега нямаше да съм тук, за да търся убиеца му.

— Всеки на твое място би казал същото.

Фрида сви рамене.

— Може би. Но аз казвам истината. Това е всичко. Не съм убила Санди.

— И защо тук, в къщата ни? Какви ги вършиш? Какви ги вършиш, по дяволите, проклета Фрида Клайн?!

— Ти и съпругът ти не сте били просто приятели на Санди.

— О, така ли? — Бриджит скръсти ръце на гърдите си, мятайки сърдити погледи.

— Какъв проблем е имал Ал със Санди? Проблем, заради който е бил напрегнат?

На лицето на Бриджит се изписа неприязън.

— Продължавай — каза тя.

— Не ми отговори на въпроса.

— Ще ти отговоря, но само ако ми кажеш — съвсем честно — откъде знаеш, че Ал е имал проблем със Санди.

— Защото четох имейлите му.

— Не си ли чувала за лична неприкосновеност?

— Не и когато има убит човек. Не и когато ме обвиняват, че аз съм го убила.

— Значи, прочела си имейлите на Ал. И?

— Вярно ли е, че Ал е бил сърдит на Санди?

— Беше разочарован.

— От имейла, който прочетох, останах с впечатление, че е бил крайно разочарован.

— Санди предизвика трусове в департамента. Едно от нещата, които направи, беше прекратяването на научноизследователски проект, по който работеха няколко от докторантите на Ал.

— Това несправедливо ли беше?

Бриджит повдигна рамене.

— Трудно е да се каже. Доколкото знам, работата на Санди е била да взема подобни решения, а Ал от своя страна се е почувствал засегнат. Да, той беше гневен, може би е затръшнал някоя и друга врата, но не би убил Санди заради това.

— Няма да повярваш заради какви незначителни неща хората са готови да убият.

— Това от професията си на психотерапевт ли си го научила?

— Донякъде.

— Ал не би извършил подобно нещо.

Фрида си замълча.

— Знам, че ще кажеш, че всеки би могъл да го направи. Но Ал не го е направил. — Бриджит млъкна за момент, а после продължи с гневен тон: — Защо всъщност се защитавам пред теб? Трябва само да се обадя по телефона и до две минути полицията ще дойде и ще те отведе. Или може би ще ме спреш?

— Нямам такова намерение — отвърна Фрида. — Ако искаш да им се обадиш, аз ще си седя на стола.

Бриджит я изгледа втренчено.

— Преди да им се обадя, има ли нещо, което искаш да ми кажеш или за което да ме попиташ?

— Полицаите претърсиха дома ми. Намериха портфейла на Санди, скрит в едно чекмедже. Очевидно някой го е сложил там. Някой, който има ключ от къщата ми. Не са много хората, които имат ключ от къщата ми. Но ти имаш.

— Нима? Не знаех това.

— Искаш ли да ти покажа?

— Ти, изглежда, знаеш по-добре от мен какво има в дома ми. Предполагам, че имаш предвид ключовете, които Санди ми беше дал.

— Да.

— И искаш да ти обясня защо са у мен?

— Да.

Внезапно Бриджит избухна в смях.

— Нека да говорим направо. В дните, когато обикаляше из Южен Лондон с малките ни дечица, докато в същото време полицията те издирваше, си си мислила, че Ал, а може би Ал и аз, като някакви съвременни Бони и Клайд[12], сме убили Санди заради служебен спор. И че след като сме го убили и сме се отървали от трупа, сме решили да подхвърлим улика в къщата на неговата бивша приятелка — жена, с която никога не сме се срещали и за която не знаем почти нищо. Така ли е?

— Това е една от вероятните възможности.

Бриджит се огледа наоколо, сякаш за пръв път виждаше градината.

— Преди около три месеца, беше към един през нощта, седях ето тук. Бях си облякла пуловер, дебело яке и вълнена шапка. А Санди беше седнал на твоето място.

— В един през нощта?

— Разговаряхме тук известно време, но ни стана студено. Решихме да се поразтъпчем. Излязохме отвън и тръгнахме по Клафам Роуд, а после се разходихме из парка „Клафам“ за около час.

— Интимна връзка ли имахте с него?

Бриджит примигна.

— С удоволствие бих ти ударила един шамар — щях да кажа „Карла“. Старите навици трудно се изкореняват. Фрида Клайн. Проклетата Фрида Клайн.

— И все пак, имахте ли интимна връзка?

— Той почука на вратата след полунощ и аз се събудих. Ал спи дълбоко. Започна да се извинява. Знаеше, че заради децата не си доспиваме. Каза, че е напът да направи нещо глупаво, и затова има нужда да поговори с някого и че единственият човек, за когото се е сетил, съм аз.

— Имаш предвид…

— Знаеш какво имам предвид.

— Да. Мислил е за самоубийство.

— И така, с него си поприказвахме. Санди говореше много, а аз — малко. През повечето време го слушах.

После той си тръгна към вкъщи. Но преди това ми даде комплект ключове — за всеки случай. Същите, които си намерила.

— Той какво ти каза?

— Говореше най-вече за това, че се е върнал от Щатите заради връзка, която после се е разпаднала, че трудно контролира живота си и че не вижда перспектива. — Тя хвърли гневен поглед на Фрида. — Е, предполагам, че си свикнала хората да лежат на дивана в кабинета ти и да споделят с теб подобни неща.

— Нямам диван. Ти какво му отговори?

— Не беше нещо кой знае колко умно. Казах му, че това ще отмине, колкото и да не му се вярва. Че трябва да прояви търпение и да се довери на приятелите си.

Фрида изпита остра болка. Тя трябваше да е тази, която да каже тези думи на Санди. Това беше добър съвет; та нали в крайна сметка до това се свеждаше голяма част от терапията на объркани и разстроени пациенти. Просто бъди търпелив, почакай да мине време: постепенно болката ще намалее и ще стане по-поносима. В случая обаче тя беше причина за болката.

— Само веднъж ли водихте този разговор?

— Само веднъж, беше толкова продължителен и драматичен. След това продължихме да разговаряме от време на време. Понякога ми се обаждаше по телефона късно нощем.

— След всичко това, след цялата ти подкрепа, не е ли малко странно, че е възпрепятствал проекта на Ал?

— Ти сериозно ли говориш? — възкликна Бриджит с презрителен тон, от което Фрида примигна объркано. — Да не мислиш, че взаимоотношенията ни са били на принципа „аз на тебе, ти на мене“: аз ти помагам, когато те боли и си отчаян, а в замяна на това ти правиш някаква услуга на мъжа ми в службата.

— Може би се е опитвал да докаже нещо.

— Какво, например?

— На някои хора им е трудно да приемат, че други им помагат да се справят с проблемите си. Не могат да преодолеят усещането, че някой друг ги спасява в ежедневието.

— Изглежда, имаш много ниско мнение за човечеството.

Фрида се изправи.

— Никога не знаеш как ще реагират хората — каза тя лаконично. — Сега ще се обадиш ли в полицията?

— Ал не го е извършил. Аз не съм го извършила. — Последва дълга пауза. — И не мисля, че ти си го извършила.

— Но някой го е извършил — обади се Фрида.

— Знам.

— И трябва да разбера кой.

— Ние трябва да разберем кой — поправи я Бриджит. — Той беше мой приятел. Няма да се обадя в полицията.

— Каза ли на Ал за мен?

— Не. — Тя се поколеба. — Все още не съм му казала. Не мисля, че ще прояви разбиране.

Нито пък е казала на мъжа си за отчаянието на Санди, помисли си Фрида. Настъпи тишина. Тя се загледа в Бриджит, в широкото й изваяно лице, в силните й ръце; Бриджит гледаше право пред себе си, сключила длани. Очевидно чакаше.

— Ще ми помогнеш ли? — попита тихо Фрида.

Бриджит се огледа наоколо и повдигна вежди. Гневът й като че ли се беше изпарил. Сега я изпълваха тъга и безпокойство.

— Имам две малки деца. Не мога да действам като теб.

— И не е нужно. Трябва ми само подкрепата ти — каза Фрида.

— Не мога да повярвам, че правя това. Следващия път ще настоявам за необходимите препоръки.