Натрапчиви мисли за петък

30

След погребението Клои беше отишла направо в дърводелската работилница; Оливия беше отишла на бдението и вероятно щеше да остане цялата вечер и да си тръгне, след като всички най-близки приятели на Санди си тръгнат. Фрида беше сама в къщата в късния следобед. Тя си направи голяма чаша чай, взе я и излезе в обраслата градина. Знаеше, че започва да става небрежна, и даже безразсъдна — сякаш й беше все едно дали се укрива, или не. Може би й се щеше да я заловят: да се предаде, да се откаже от всичко, да бъде под контрола на полицията. Слънчевите лъчи си пробиваха път през клоните на дърветата и огряваха лицето й. Тя пиеше чая си и мислеше какво да предприеме по-нататък. Чувстваше, че е стигнала до задънена улица — в собственото си разследване и в поведението си. Беше казала на Карлсън, че й трябва още малко време — но време за какво? Тя самата не знаеше.

Накрая влезе вътре, изми чашата си и се качи в спалнята си. Загледа се в малката купчинка нейни вещи и си представи дома си: всички стаи бяха празни, а котаракът влизаше и излизаше през портичката, която Джоузеф му беше измайсторил. На пода беше черната торба за смет, която Санди беше хвърлил по нея, и тя отново извади едно по едно всички неща отвътре. Сгъна синята риза, сивите панталони и плетения пуловер и ги сложи при останалите си дрехи. Остави книгите край леглото, прелисти още веднъж скицника си, взе снимката, която Санди й беше направил и която носеше постоянно в портфейла си, и я смачка в ръката си. После взе кухненската престилка, която той й беше подарил, с намерението да я даде на Клои да я използва. Изведнъж чу как нещо изтрака слабо в големия джоб. Пъхна ръка, за да види какво имаше там. Погледна в дланта си и за секунда замръзна на мястото си.

Нима не го беше осъзнала досега? Нима всичките й усилия, цялото й обикаляне и тършуване, бягството й от властите беше една голяма заблуда, която не й беше позволила да помисли трезво и да види истината? Не можеше да прецени. Разкритието се загнезди в нея: студено и тежко. Навън звуците на летния ден изпълваха въздуха: коли, гласове на хора, смях, музика; вътре цареше пълна тишина.

Карлсън се прибра у дома. Започна да обикаля из празния апартамент. В детската стая той оправи завивките на леглата, сякаш Бела и Майки всеки момент щяха да се появят. Излезе в градината си, където слънцето вече светеше ниско на хоризонта и запали цигара. Притвори очи, заслушан в песента на коса, който си беше направил гнездо в гъстите храсти до задната стена. Вече не беше офицер от полицията. Тогава какъв беше? Кой беше?

Той си облече екипа за джогинг, сложи ключа си в един джоб и тръгна да бяга с бързо темпо, изпълнен с желание да се изтощи от умора и да изпразни мозъка си от мисли. Но една мисъл обсеби съзнанието му и той не искаше да се отърве от нея или пък тя не искаше да го напусне. Спря в парка, за да се съсредоточи. Лицето, което беше посетило Мира и Илеана, което ги беше заплашило, беше някакъв мъж. Те не бяха успели да го опишат, но същият мъж най-вероятно беше подал информацията на комисаря или на Хусейн. Кой би могъл да го стори? Кой би могъл да знае достатъчно за Фрида и за него, за да се свърже с висши полицейски служители с цел да го злепостави, а нея да я извади от играта? Кой ги мразеше толкова много, за да направи това: някой изпълнен с лична и интимна ненавист? Един образ изникна в съзнанието му и Карлсън не можа да разбере как така не се беше досетил досега. Трябва да беше той.

Върна се обратно вкъщи тичешком — толкова бързо, че го заболя от едната страна. След като набързо си взе студен душ, той навлече чифт дънки и стара риза — дрехи, които по нищо не приличаха на онези, които беше носил като главен криминален инспектор. Включи лаптопа си и използва търсачката „Гугъл изображения“. После принтира една усмихната физиономия. Четиресет минути по-късно Карлсън почука на входната врата на Мира и Илеана.

— Те не са тук — каза един глас зад гърба му. Той се обърна и видя възрастен мъж в инвалидна количка, с грижливо сгънати и закопчани панталони на мястото на липсващите му крака и малко куче, което се беше свило в скута му. — И двете излязоха.

Защо ли си беше помислил, че ще са вкъщи и ще го чакат?

— Имате ли представа кога ще се върнат?

— Не.

— Благодаря все пак.

— Русокосата понякога работи в салона на главната улица. Той е отворен до седем-осем вечерта. Тя може би е там.

— Салон ли? — попита Карлсън недоумяващо.

— Фризьорски салон — уточни мъжът, показвайки с пръсти движението на ножица. — Само на няколко минути оттук, до цветарския магазин.

— Благодаря ви.

Той се отправи нататък почти тичешком, без да знае защо това му се струваше толкова спешно. През прозореца видя Мира, която стоеше до жена на средна възраст и подстригваше косата й; блъсна вратата и се втурна вътре. Мястото беше тясно, само с две мивки и старомодна каска за сушене в ъгъла, прилична на пчелен кошер.

— Извинете за безпокойството — приближи се той до Мира.

— Какво правите тук?

— Трябва да ви питам нещо.

— След десет минути свършвам.

— Много е важно.

Мира потупа извинително жената по рамото и се обърна към Карлсън. Той извади снимката на Хал Брадшо и попита:

— Това той ли е?

— Моля?

— Мъжът, който е разпитвал за Фрида и ви е заплашвал. Той ли беше?

Мира взе снимката и сбърчи чело.

— Не.

— Не?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Погледнете още веднъж.

— Не беше той.

— Бихте ли ми казали къде мога да намеря приятелката ви, за да потвърди?

— Не беше той — повтори Мира. — Тя го погледна мило и добави: — Съжалявам. Искам да ви помогна. Но не беше той.

Карлсън кимна и прибра снимката в джоба си.

— Беше просто хрумване. — Думите му сякаш бяха лишени от смисъл. Изведнъж се почувства безкрайно уморен. — Благодаря — каза той и излезе на улицата. Няколко минути вървя без посока, после спря до един чинар и запали цигара. Защо беше толкова разочарован, след като това беше само предположение? Допуши цигарата си и я хвърли на земята. Разни мисли се блъскаха в ума му и той сякаш ги виждаше как прелитат. Сутринта Фрида му беше казала за усещането си, че някой винаги е една крачка пред нея. Същият този някой беше съобщил на Крофорд или на Хусейн за опитите му да й помогне. Карлсън сложи длан на челото си, сякаш да не позволи на мислите си да избягат. После извади телефона от джоба си и написа друго име в „Гугъл изображения“. Появи се снимка. Да.

Фрида стигна пеша до там. Тя не си сложи тъмните очила, защото не я беше грижа дали някой я вижда, или я познава. Беше предприела трудно пътешествие, за да стигне до истината и сега, когато я беше открила, не можеше отново да я изгуби, колкото и да й се искаше. Фрида си пое дълбоко въздух и потропа на вратата.

Карлсън се върна обратно в салона, хванал здраво мобилния си телефон, все едно снимката щеше да изчезне. Той я показа на Мира, която сушеше косата на клиентката си, и в голямото огледало я видя как кима бавно и утвърдително.

— Да — каза тя. — Да. Това е той. Да. Сигурна съм. Да.

Саша отвори вратата.

— Толкова се радвам. Влизай.

В антрето Фрида разтвори дланта си.

— Намерих това.

Саша се усмихна.

— Дървените животни на Итън. Разпилява ги навсякъде. Ще се зарадва, че тези отново са се намерили. Той е горе в стаята си — тъкмо му четях приказка. Може би скоро няма да заспи. Ще дойдеш ли да му пожелаеш „лека нощ“? Ще се развълнува, че те вижда отново. Не спира да говори за теб.

— Не точно сега.

— Но нали не си дошла само за да ми дадеш няколко миниатюрни животни?

— Точно затова съм дошла.

— Какво има? — Тя се втренчи в лицето на Фрида. — Плашиш ме.

— Намерих ги в джоба на една кухненска престилка, която бях оставила в апартамента на Санди. — Лицето на Саша беше безизразно. Фрида продължи. — Беше събрал всички вещи, които бях оставила в дома му, и хвърли по мен найлоновата торба, докато излизах от „Складовете“. Тогава го видях за последен път.

— Фрида, какво означава това? — Саша се засмя, но безизразното й лице посивя.

— Трябваше да ми кажеш.

— Какво? Какво трябваше да ти кажа? Не те разбирам.

— Защо дървените животни на Итън са били у Санди? Защото той е идвал при теб? Или защото ти си ходила при него?

По бузите на Саша се търкулнаха сълзи.

— Фрида, не ме гледай така.

— Ти и Санди.

Саша зарови лице в дланите си и каза с приглушен глас:

— Исках да ти кажа. Всеки път, когато те виждах, исках да ти кажа. На няколко пъти едва не го направих. А когато се разбрахме да се срещнем в кафенето, бях твърдо решила, но ти не се появи.

— По-добре да ми беше казала, Саша.

— Случи се чак след като ти вече не беше с него. Иначе не бих… Никога не бих… Трябва да ми повярваш. При това се случи само няколко пъти. Всичко около нас беше толкова объркано — той се нуждаеше от утеха, аз също, но след това двамата се почувствахме ужасно. Ужасно. Вместо да се подобрят, нещата се влошиха.

— Кога се случи това?

— Толкова ли е важно? — Тя хлипаше. — Не съм направила нищо, с което да те нараня. Не ми се сърди.

— Не ти се сърдя, Саша. Моля те, кажи ми кога се случи.

— Преди месеци. Когато между мен и Франк нещата не вървяха. А след това Санди беше обсебен от чувство за вина, защото смяташе, че е предал всички: теб, мен, Франк, себе си, целия свят. Казваше, че е разрушил всичко, на което е държал.

— Кой знаеше?

— Никой. Абсолютно никой не знаеше. Кълна се. Никой не знаеше.

— Някой е знаел.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Нищо. Не ти се сърдя. — Фрида сложи ръката си на рамото на Саша. — Не си направила нищо, с което да ме нараниш. Вината не е твоя.

— Вината за какво? Къде отиваш?

Но Фрида я целуна по едната буза, после по другата, и излезе.

Пет минути по-късно входният звънец на Саша отново иззвъня и веднага след това чукчето изтропа силно.

— Карлсън! — възкликна тя, отваряйки вратата. — Какво има?

— Виждала ли си Фрида? — попита той. Протегна ръката си и силно стисна рамото й. — Кажи ми истината. Важно е.

— Да. Тя току-що си тръгна.

— Къде отиде?

— Не знам. Кълна се, че не знам.

— Имаш ли начин да се свържеш с нея?

— Не.

— Тя защо беше дошла?

— Това важно ли е?

— Да.

— Е, добре. — Саша вдигна глава и срещна настойчивия му поглед. — Разбрала е, че съм имала връзка със Санди.

— Със Санди? Как си могла?

— Случи се, след като се разделиха. Но се чувствам ужасно.

— Къде е сега Франк?

— Франк? Не знам. Може би е на работа. Понякога остава в кантората си и работи до среднощ. А може и да си е вкъщи. Днес не е денят му за срещи с Итън и…

— Какъв е адресът му?

— „Рейланд Гардънс“ 10. На няколко минути път е оттук.

Карлсън се обърна, за да си тръгне, но Саша протегна ръка и го спря.

— Защо? Какво се е случило? — В гласа й имаше плачливи нотки. — Какво съм направила? Той не знаеше. Никой не знаеше. Карлсън, какво става?

— Трябва да вървя, Саша. Ако Фрида дойде, кажи й веднага да се свърже с мен, а ти също ми се обади. Дори и да е три през нощта. — Той извади от портфейла визитната си картичка и й я подаде. — А ако видиш Франк, обади ми се, без да губиш време. Чу ли ме?

Саша понечи да каже нещо, но Карлсън вече се беше отдалечил и тичаше надолу по улицата, като в същото време говореше по телефона си.

— Сара — каза той. — Аз съм, Карлсън.

— Не мисля, че имаме какво повече да си кажем. — Тонът й беше хладен. Около нея се чуваха детски гласове: сигурно си беше вкъщи, със семейството си.

— Трябва да ме изслушаш. Жизненоважно е. Човекът, който е убил Санди, се казва Франк Манинг.

— Франк Манинг?

Карлсън се овладя с усилие и започна да обяснява на Хусейн за връзката на Франк със Саша; за това, че е узнал за кратката й любовна афера със Санди; за голямата му неприязън към Фрида, а също и за това как беше заплашвал Мира и Илеана. После й даде различните адреси на Франк и й каза, че ще й изпрати телефонния му номер.

— Ти къде ще бъдеш?

— Трябва да намеря Фрида.

— Недей да правиш нищо, което би провалило разследването. Вече направи достатъчно.

Карлсън извади от портфейла си визитната картичка, която Франк му беше дал, и изпрати номера на Хусейн. След това той самият набра номера, но повикването му беше прехвърлено към гласовата поща и той не остави съобщение. Потърси „Рейланд Гардънс“ в телефона си. Беше само на няколко минути път пеша оттам. И какво друго трябваше да направи?

Пред заведенията беше пълно с хора, които стояха на групи по тротоарите, огрени от лъчите на залязващото слънце.

Карлсън крачеше забързано, проправяйки си път през тях. Той се замисли за срещата си с Фрида същата сутрин и как тя седеше на хълма, обърнала към него късо подстриганата си глава, гледайки го съсредоточено с ясните си очи, и Лондон, който се простираше в краката им. Къде беше тя сега?

Карлсън стигна до „Рейланд Гардънс“ и спря пред № 10. Нямаше как да разбере дали вътре имаше някого: завесите не бяха спуснати и не се виждаха светнати лампи, но навън беше все още много светло. Той отиде до входната врата и се опита да надзърне през отвора на пощенската кутия, но не можа да види нищо, освен малка ивица от дъсчения под. В този миг на няколко ярда по-нагоре по улицата спряха две коли и когато се обърна, видя Глен Брайънт да слиза от едната. Карлсън се отдръпна и започна да наблюдава. Брайънт потропа на вратата и зачака. Нищо. Той потропа отново, този път по-силно и по-продължително. Отново нищо. Карлсън видя, че Брайънт извади мобилния си телефон и предположи, че звъни на Хусейн. Беше сигурен, че Франк не е там. Обърна се и пое обратно надолу по пътя, без да има представа накъде е тръгнал и какво трябва да направи.

— „Не можеш ли да заспиш, малък Мечо?“ — прочете Саша. Вече за четвърти път тази вечер четеше книжката. Тя беше една от любимите на Итън; той харесваше думите и обожаваше картинките. И често заспиваше, докато тя му четеше приказката, подобно на малкото мече, което изнасяли вън от бърлогата, за да гледа ярката жълта луна. Но точно тази вечер Итън лежеше с широко отворени очи. Погледът му блестеше, а по бузите му бяха избили розови петна от превъзбуда.

— Още веднъж — обади се той, когато Саша прочете последната страница.

— Много е късно. Защо не се опиташ да затвориш очи, а аз ще галя косата ти?

— Къде е татко?

— Скоро ще го видиш.

— Искам сега.

— Не сега, Итън. Вече е много късно. Време е да спиш.

— Сега! — повтори Итън. — Аз искам види тате сега.

— Не може сега.

— Може!

— Добре. Ще ти прочета още една приказка, а после ще изгася лампата.

— Прозорецът.

— Ще оставя завесите малко открехнати, така че да влиза светлина. Съгласен ли си? — Итън мразеше тъмното.

— Той ще дойде ли пак?

— Кой?

— Татко.

— Разбира се. Много скоро. Само след един-два дни.

— Няма ли сега?

— Не. Моля те, заспивай. Много съм уморена.

— Исках той да ми каже „лека нощ“.

— Итън…

— Той стоеше там.

— Кой — Франк ли?

Итън кимна.

— Аз му махах. Той не ме видя.

Саша поседя на леглото, без да мърда. После хвана ръката на Итън и каза тихо:

— Значи, тази вечер си видял татко?

Итън кимна и се сгуши в нея.

— През прозореца.

— Той какво правеше?

— Чакаше.

— Защо чакаше, скъпи?

— Чакаше Фрида — каза Итън така, сякаш се разбираше от само себе си. — Фрида си тръгна и той тръгна след нея. Аз много му махах, но той не ми махна. Това игра ли беше?

Но Саша вече беше излязла от стаята и дори не беше угасила лампата.

Карлсън се придвижи до Хакни с ужасното чувство, че няма къде да отиде, нито какво да прави. Той си купи кафе и го изпи, докато вървеше на юг по Кингсланд Роуд, палейки поредната цигара. По едно време телефонът му иззвъня. Беше Хусейн. Франк не беше в кантората си, нито в дома си. Те разширяваха обсега на търсенето си и всеки момент щяха получат съдебна заповед за обиск и задържане. Щеше да го уведоми какво са открили.

— Как мога да съдействам?

— Няма какво повече да направиш — каза твърдо, но сговорчиво Хусейн.

Докато Карлсън говореше, на екрана на телефона му се появи съобщение: входящо повикване от Саша. Без да каже „дочуване“, той затвори линията и отвърна на обаждането:

— Да?

— Франк е бил тук — съобщи му тя с треперещ глас.

— Кога?

— Когато дойде Фрида.

— Какво?

— Итън току-що ми каза. Видял е Франк от прозореца — стоял пред къщата. Когато Фрида си тръгнала, Франк е тръгнал след нея.

Карлсън позвъни на Хусейн и й каза. Гласът му сякаш идваше много отдалеч и все едно някой друг говореше вместо него.

— Добре — отвърна Хусейн. — Къде би могла да отиде Фрида, след като очевидно не е отишла в полицията.

— Може би е отишла в собствената си къща. Всъщност това е първото място, което трябва да се провери.

— Веднага ще изпратим там колеги.

— Дори си мисля за частния й кабинет.

— Добре. Да. Точно така. Къде другаде?

— Не знам. Можете да проверите в къщата на Рубен и Джоузеф, може би и на Оливия. Сещам се и за Джак, макар че е малко вероятно.

— Добре.

— Може да реши да отиде при хора, които най-добре са познавали Санди — сестра му, приятелите му.

— Добре — каза Хусейн с нотка на съмнение.

— Не ми хрумва нищо друго. Тя обича да се разхожда пеша — добави той машинално.

— Да се разхожда пеша?

— Когато нещо тревожи съзнанието й, когато е угрижена и има нужда да проясни мислите си, тя тръгва на дълги разходки. Обикаля по цяла нощ.

— Къде се разхожда?

— Навсякъде.

— Това не ни помага особено.