Натрапчиви мисли за петък

32

Джоузеф беше поливал редовно цветята и беше хранил котарака, но навсякъде имаше тънък слой прах, а в стаите миришеше на застояло, тъй като прозорците бяха останали затворени през горещите летни седмици, докато Фрида я нямаше.

Бавно и методично тя се зае да приведе къщата в ред: изчисти с прахосмукачката, излъска всички повърхности, изкорени бурените в задния двор. Отнесе всички дрехи, които беше носила като „Карла“, в благотворителния магазин на няколко преки от дома й и сложи чисти хавлиени кърпи. Хладилникът беше празен, с изключение на буркан с маслинова паста и яйца, чийто срок на годност беше изтекъл, и тя ги изхвърли в кофата за боклук. Отиде до близкия магазин и си купи достатъчно продукти за следващите няколко дни: мляко, масло, хляб, салати и сицилиански домати, солено синьо сирене, пушена сьомга, която смяташе да хапне за вечеря, малини и малка кофичка сметана. С нетърпение очакваше вечерта, когато щеше да седне сама в чистата си и подредена къща, а котаракът щеше да се сгуши в краката й.

Когато се прибра, се качи в кабинета си на най-горния етаж и написа имейли до пациентите си, в които им съобщаваше, че е готова отново да започне работа следващата седмица и че ако те желаят да се върнат, ще трябва да я известят. Преди още да успее да изпрати всичките съобщения, се получи отговор от Джо Франклин, който съдържаше едно кратко „Да!“. Тя записа името му в работния си дневник в дните, в които той обичайно я посещаваше.

В три часа същия следобед Фрида излезе и взе метрото от Уорън Стрийт до Хайбъри и Излингтън, а останалата част от пътя измина пеша. Вървеше по-бавно от обикновено, съзнавайки, че отлага мига, в който щеше да потропа на вратата на Саша.

Вратата се отвори със замах и пред нея застана Рубен, разтворил широко ръце. Тя пристъпи към него и той я взе в прегръдките си, рошейки късата й коса и бърборейки развълнувано, че тя най-после се е завърнала. Зад него се чуха бързи леки стъпки и на прага се появи Итън. Той беше облечен с къси червени панталонки и синя тениска, а в ръката си държеше сладолед, който беше започнал да се топи.

— Фрида! — извика Итън. — С Джоузеф и Марти ще направим къщичка за жаби.

— Къщичка за жаби?

— Да. В нея ще живеят жаби. — Част от сладоледа цопна на пода. Итън бързо облиза вафлената фунийка.

— Кой е Марти?

— Той работи с Джоузеф — обади се Рубен. — Итън много го харесва.

— Разбирам. Къде е Джоузеф?

— Тук съм — каза Джоузеф, слизайки надолу по стълбите. Той пристъпи към нея и за момент сякаш не можеше да намери подходящите думи. Кафявите му очи я гледаха съсредоточено. — И много, много радостен да те видя.

— Благодаря ти, Джоузеф. — Фрида взе голямата му мазолеста длан и я стисна с две ръце. — Как е Саша?

Джоузеф хвърли поглед към Итън, после отново погледна към Фрида и бавно поклати глава.

— Лежи в леглото.

— Мама е болна, но само малко — обясни Итън.

Фрида се запита кой щеше да му каже за Франк, кога и къде? Щеше да бъде трудно.

— Ще отида да я видя.

Тя се качи нагоре по стълбите. Спря пред стаята на Саша и се ослуша. Отвътре се чуваха някакви приглушени стържещи звуци. Саша ридаеше. Рубен й беше казал по телефона, че откакто е разбрала истината, не е преставала да плаче.

— Сякаш е някаква машина за плач — беше казал той. — Без вариации, без затихване, без усилване.

Фрида отвори вратата и влезе. Завесите бяха спуснати, въпреки че навън грееше слънце; Саша лежеше под завивките — сгърчена фигура, от която долитаха горчиви вопли и хълцане.

Фрида седна на крайчеца на леглото, протегна ръка и се опита да успокои приятелката си.

— Саша — промълви тя. — Аз съм, Фрида. — Почака малко, но отговор не последва. — Аз съм тук, Джоузеф и Рубен също са тук. Итън е тук — ние всички ще се погрижим за него. Ще се погрижим и за теб. Ще преживееш случилото се. Чуваш ли ме? Разбира се, нищо вече няма да е същото, ти няма да си същата, но ще се справиш.

Фрида поседя така още известно време, после стана и отвори прозореца. В стаята нахлу топъл въздух.

— Ще отида да направя чай. Ще се върна след малко. Съгласна ли си?

Чу се някакъв звук и Фрида се спря.

— Какво каза? — попита тя.

— Аз бях. — Едва отронените думи замениха непрестанното хлипане: — Аз бях. Аз бях. Аз бях. Аз бях.

Фрида седна отново на леглото.

— Не. Не си била ти и никой не си мисли подобно нещо. Франк е ревнив и властен. Не е могъл да понесе унижението. Възможно ли е нещо друго да го е подтикнало? Може би. — Тя погали косата на Саша. — Ние вършим разни неща — някои от тях глупави или погрешни, без да знаем какви ще бъдат последствията. Ти си спала със Санди, когато си се чувствала изоставена. Аз не исках да чуя онова, което той се опитваше да ми каже. Налага ни се да живеем с това. Беше извършено ужасно престъпление, но не от теб. Ето защо не бива да се разстройваш.

Саша продължаваше да повтаря изречените думи, докато те най-накрая се превърнаха в слабо скимтене. Фрида стана и излезе от стаята. Джоузеф и Рубен бяха в малката градина с Итън, който забиваше гвоздей в една дъска. Това занимание беше погълнало цялото му внимание, а Джоузеф го наблюдаваше отстрани. Рубен пушеше цигара и говореше по телефона.

— Всичко наред ли е? — попита той, след като приключи разговора.

Фрида кимна. Сякаш вече не й бяха останали думи; самата мисъл, че трябва да говори и да обяснява, я изтощаваше.

— Мисля, че е по-добре да остана тук за известно време — каза тя накрая.

— Не! — отсече Рубен.

— Моля?

— Не. Ще си отидеш вкъщи. Знам колко много тъгуваш за дома си.

— Някой трябва да стои тук.

— Точно така. Паз ще дойде след около половин час със запас от хранителни продукти.

— Благодаря ти.

— За нищо.

— Не е нищо, Рубен. За мен значи много. Благодаря за всичко, което направихте за мен.

— Време е да разбереш, че не можеш да вършиш всичко сама.

— Да.

— Някой ден ще поговорим за онова, което се случи.

— Да. Някой ден.

— А сега, за бога, се прибирай вкъщи.

Фрида се прибра вкъщи. Взе си вана, без да бърза, после се разходи из всяка от стаите, за да се увери още веднъж, че всичко си беше на място. За вечеря си хапна пушена сьомга върху ръжен хляб и изпи чаша бяло вино. Изигра партия шах, докато котаракът мъркаше блажено в скута й. Обеща си, че на другия ден ще поседи в ателието си и ще рисува. Чувстваше се омиротворена и безкрайно тъжна. Замисли се за последните няколко седмици, през които беше излязла от обичайния си стил на живот, принудена да обитава непознати и отблъскващи места и да общува с хора, изтласкани на ръба на обществото. Сега отново беше в любимата си къща, сред любимите си вещи, постепенно възстановяваше графика си и отново въвеждаше ред в живота си. Спомни си лицето на Карлсън, когато се беше надвесил над нея в стаята на децата си — стаята, която беше изцапана и напоена с кръв. Къде ли беше той сега? После се замисли за Саша, която лежеше в леглото си и плачеше безутешно — щеше ли някога да престане да плаче? За Франк в болничното му легло, охраняван от полицаи. За Итън, който не разбираше как се беше променил животът му. За Санди, от когото бяха останали само прах и спомени, и който вече нямаше бъдеще.