Натрапчиви мисли за петък

34

Карлсън видя Фрида още преди тя да го види. Това леко го учуди. Напоследък беше станала бдителна, беше нащрек да не би някой да я забележи или да я заловят. Но за втори път през последните няколко дни тя не усети приближаването му. Беше се облегнала на парапета и наблюдаваше реката. Зад него камиони и автобуси се движеха с голяма скорост по „Челси Ембанкмънт“. Шумът от трафика и мирисът от изгорелите газове се улавяха в лятната горещина като в капан и той усещаше грохота на превозните средства в краката си.

— Избрала си необичайно място — каза Карлсън и Фрида се обърна, кимайки му за поздрав. Той се облегна до нея на парапета. Долу по реката се движеше туристическо корабче. От високоговорителя се чуваше металният глас на екскурзовода, който обясняваше, че река Темза е била свидетел на безброй исторически събития. Именно оттук мореплавателят Франсис Дрейк се отправил на околосветско пътешествие и пак тук се завърнал с кораб, натоварен с всякакви богатства, и бил удостоен с титлата „сър“.

— Мразя крайбрежния булевард — обади се Фрида. — Това са силни думи.

— В миналото по брега е имало дървени колиби. Докове, кейове и пристани. После всичко било унищожено, изграден бил речен насип и се появил този крайбрежен булевард, сякаш Лондон обърнал гръб на реката, преструвайки се, че не я забелязва.

— Но това е било толкова отдавна.

— Един ден дигата и крайбрежният булевард ще бъдат разрушени по цялото протежение на реката от Челси до Блекфрайърс и отново ще има речен бряг.

— От това изобщо не ми става ясно защо поиска да се срещнем точно тук.

— Исках да бъде близо до реката, но не в центъра на някой пазар или в крайречна кръчма.

— Крайречна кръчма? Звучи примамливо — отбеляза Карлсън.

— Някой друг път.

— Това заради Санди ли е?

— Виж, ние може би никога няма да узнаем от кое място е бил хвърлен в Темза.

— Франк проговорил ли е?

— Доколкото чух, не е направил никакви изявления.

— Това има ли значение?

— От правна гледна точка ли? Вероятно не. Но за Саша има значение. А също и за сестрата на Санди.

— А за теб?

— Каквото и да каже Франк, то няма да направи нещата по-хубави или по-малко ужасни. Мисълта за мъртвото тяло на Санди, което се е носило по реката през всичките онези дни и нощи, е достатъчно ужасяваща. Но още по-болезнена е мисълта за онова, през което е трябвало да мине приживе.

— И въпреки това реши да дойдеш тук?

— Да. За да му кажа „сбогом“, още едно „сбогом“. Странно, нали?

— Тогава какво правя аз тук?

— Исках да кажа „сбогом“ на Санди, а на теб — „извинявай“.

— Не е нужно да ми се извиняваш.

Карлсън забеляза, че Фрида едва не се разсмя — нещо, което не я беше виждал да прави от доста дълго време.

— Нима? Заради мен те отстраниха от работа и едва не те уволниха. Искам да ти се извиня и за стаята на Бела и Майки.

— Едва ли някога ще им кажа защо е била пребоядисана. Мисля, че ти дължа благодарност, задето ме върнаха отново на работа.

— Като че ли не се радваш много.

Настъпи мълчание.

— Когато ми съобщиха новината — каза накрая Карлсън, — се почувствах така, сякаш съм се събудил от сън и съм станал от леглото, но ме болят всички мускули и се питам дали ще мога да започна деня.

— Като че ли отново ти дължа извинение.

— Не, разбира се — отвърна Карлсън. — Винаги трябва да сме в състояние да започнем деня. Не можем вечно да спим. Впрочем опитах се да проуча въпросния г-н Левин.

— Какво откри?

— Нищо. Абсолютно нищо.

— Какво означава това?

— Не съм сигурен. Някой някога предупреждавал ли те е за риска да дължиш услуга на човек, когото не познаваш?

— Може би.

Двамата се загледаха мълчаливо във водите на Темза.

— Понякога ми се иска да живея близо до някоя река — каза Карлсън.

— Не съм сигурна, че би ми харесало да живея край река.

— Защо?

— Не знам — отвърна Фрида. — Обичам да се разхождам край реки, да следвам течението им. Но да живея близо до някоя река би било същото като да живея до някоя дълбока пропаст. Човек винаги се пита какво има на дъното й. А реката дори е по-опасна, защото се движи и винаги е готова да те дръпне и да те отнесе.

Карлсън поклати глава, смеейки се.

— Фрида. Това е само река.

Няколко мили по-надолу Джоузеф и Марти седяха в една кръчма недалеч от къщата в Белсайз Парк, по която бяха работили в продължение на месеци и която вече беше готова.

— Свършихме добра работа — каза Джоузеф, надигайки втора халба с бира. Той тайно измъкна от джоба си бутилка водка и отпи голяма глътка, след което я подаде на Марти. — Страхотна работа.

— Аха — съгласи се Марти. Той опря гърлото на бутилката в устата си и я надигна. Широка татуировка се раздвижи с мускулите на ръката му от китката нагоре. — Така или иначе уплътнихме лятото.

— Лятото още не е свършило — възрази Джоузеф. — В Украйна сега горещо, много горещо, има бури.

— Украйна. Ти оттам ли си?

— Да, там мой дом. Киев.

— Много е далеч — каза някак разсеяно Марти.

— В момента там е много неспокойно. Сражения и смърт. Но иначе много красиво. Много гори.

Известно време те седяха мълчаливо и пиеха.

— Там са синовете ми — наруши мълчанието Джоузеф. — Две момчета, които растат без мен.

— Трябва да ти е доста тежко.

— Ти имаш ли синове?

— Едно момче, което се казва Мат. Малко момче с червена коса. Но вече не го виждам.

— Наистина ли? Значи и на теб ти е трудно.

— Да. Но е по-добре човек да е свободен.

— Така ли мислиш? Да си свободен значи да си сам.

— Това не ми пречи. Мога да правя каквото си искам. Да ходя където си искам. Просто си вземам сака и заминавам.

— Сега къде ще отидеш?

— Не знам. Ще напусна Лондон. Свърших каквото имах да свърша.

— Скоро ли?

— Може би още тази вечер.

— И ще заминеш просто ей така?

— Просто ей така. — Марти щракна с пръсти.

Джоузеф кимна.

— И няма да ти бъде мъчно за вкъщи?

— Как може да ти бъде мъчно за вкъщи, ако нямаш дом?

— Не знам. — Джоузеф сбърчи чело: знаеше, че това е възможно, но не намираше подходящите думи. Той допи бирата си и избърса уста с опакото на ръката си, после погледна часовника на стената. — Трябва да вървя. Имам среща с моята приятелка Фрида.

— Ех, тази Фрида. Тя добре ли е вече?

— Да, добре е. Но е като войник след битка.

Марти се усмихна леко.

— Четох за това. За случката писаха във всички вестници, съобщиха и по телевизията.

Джоузеф се поколеба, а после попита:

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— За да се запозная с твоята Фрида? Не, друже, трябва да действам. Имам да свърша някои работи, преди да тръгна. Но ти благодаря за предложението. — Той стана и протегна ръка. — Е, сбогом, Джо. Пази се.

Джоузеф също стана и двамата мъже някак непохватно си стиснаха ръцете.

— Ти много ми помогна — каза Джоузеф.

— Не беше нищо особено.

Марти потупа Джоузеф по гърба и излезе от кръчмата. Слаб дъждец пръскаше по прашните улици, а тежкият въздух предвещаваше порой. Той смени два автобуса и тръгна по Севън Систърс Роуд, като си подсвиркваше, преметнал през рамо сака с инструментите си. След известно време стигна до хотел „Тадж Махал“ — буквата „ж“ от надписа се беше свлякла надолу и това винаги го дразнеше — и отвори вратата с матирано стъкло. Натисна звънеца продължително и след малко се появи дребна жена с окосмено лице, която изтриваше ръцете си в мръсна престилка.

— Какво има? — попита тя подозрително.

— Аз съм Марти от 3 „Б“. Тази вечер си тръгвам.

— Напускате ли?

— Да. Платил съм до края на седмицата.

— Сумата няма да ви бъде възстановена.

— Няма проблем.

Марти се изкачи до стаята си, вземайки по две стъпала наведнъж, и отключи вратата. Стаята беше малка и оскъдно обзаведена, но в нея имаше микровълнова печка, електрически чайник и малък хладилник, а на него не му трябваше повече. Той изля остатъка от прясното мляко в мивката и изключи чайника от контакта. Багажът му вече беше готов, оставаше да прибере вътре само още няколко неща.

Свали от стената изрезките от вестници. Тези същите, в които се съобщаваше за бягството на Фрида Клайн и в които беше публикувана нейна стара снимка, използвана и в предишни репортажи. Също и тези за мистериозната героиня, атакувала с детска количка група тийнейджъри, за да спаси от издевателство бездомен мъж. Това го накара да се усмихне: веднага беше разбрал, че това е тя. Изрезките, в които се съобщаваше за ареста на Франк Манинг по подозрение в убийство. Репортажът, в който беше публикувана снимката на Малкълм Карлсън. Той сложи всички изрезки най-отгоре в куфара си и затвори ципа. На нощното шкафче имаше два ключа, „Чъб“ и „Йейл“, които прибра във вътрешния джоб на якето си. Веднъж беше успял да прерови чантата на Джоузеф и да измъкне ключовете от къщата й, с които той разполагаше. Беше му отнело по-малко от час, за да им направи дубликати при един ключар.

Огледа хотелската стая, за да се увери, че нищо не е забравил, после преметна сака с инструментите през едното си рамо, мешката през другото, а в ръката си взе куфара.

След това Дийн Рийв излезе от стаята и затръшна вратата след себе си, подсвирквайки си с уста.