Натрапчиви мисли за петък

22

Един бездомник беше намерен пребит до смърт и оставен зад голям метален контейнер близо до гара „Кингс Крос“ в Централен Лондон. За Карлсън това беше един от най-потискащите случаи, с които някога се беше сблъсквал: не само защото мъжът, чието име беше неизвестно, беше силно обезобразен и след това изхвърлен като боклук, но и защото никой не беше потърсил трупа му, никой не знаеше неговата самоличност хили каквото и да било за живота му, нито някой го беше грижа, че е мъртъв. Човекът изглеждаше възрастен, но според патологоанатома беше на не повече от петдесет.

Вещите му, които беше возил в ръждясала количка от супермаркет, бяха разпилени край тялото му; състояха се от спален чувал, съдрана завивка, няколко кенчета бял сайдер, найлонова торбичка с фасове, шест използвани запалки и малко кучешка храна, макар че той самият нямаше куче. Никой нищо не беше видял; никой нищо не знаеше; никой не го беше грижа.

Карлсън се загледа в снимките на двете си деца Бела и Майки, които стояха на бюрото му: убитият мъж някога е бил малко дете; бебе, което се е гърчило, плакало е и се е смяло. В кой момент животът му беше излязъл от релсите?

— Горкият несретник — изрече едва чуто той.

На вратата се почука и Ивет надникна в стаята.

— Извинете за безпокойството.

— Имах нужда някой да ме разсее. Какво има? Някакви следи от онези младежи?

— Не. Но поводът е друг. Търсят ви.

— Кой?

— Една жена на име Елизабет Расън. Попитах я по какъв въпрос е тук, но тя настоява да говори лично с вас.

— Елизабет Расън? — Карлсън сбърчи чело. — Но това е… — Той млъкна. — Няма значение. Покани я да влезе.

Лизи Расън влезе забързано в стаята и се спря, оглеждайки се наоколо, сякаш не беше сигурна къде се намира и как е попаднала там. Беше изключително слаба, с изпъкнали ключици, а лицето й имаше отнесено изражение, което беше познато на Карлсън.

— Г-жо Расън — поздрави я той, протягайки ръка. — Ще седнете ли?

— Лизи — каза тя. — Виждали сме се веднъж. Или поне бяхме в една стая. Едва ли си спомняте.

— Напротив, спомням си.

— Беше доста отдавна. Помня ви, защото не се срещам всеки ден с полицейски служители, а и защото Санди не ви харесваше.

— Разбирам.

— Санди е брат ми.

— Знам.

— Беше. Беше мой брат. Постоянно го правя. Колко време трябва да мине?

— За да свикнете да говорите за него в минало време ли?

— Да.

— Може би доста дълго време ще се чувствате странно.

— В момента просто бърборя, защото ми е трудно да пристъпя към същината на разговора. Вероятно го забелязвате.

— Да. Моля. — Той измъкна един стол и тя се отпусна на него, прегъвайки дългите си крака. Той забеляза изпъкналите кокалчета на глезените й.

— Когато бяхме деца, с него бяхме много близки — разликата между нас е само четиринайсет месеца. Когато пораснахме, малко се отдалечихме един от друг, но след като се върна от Америка, се виждахме непрекъснато. Санди се чувстваше зле и често идваше у нас, а и как иначе — ние бяхме неговото семейство. Аз бях единствената му близка роднина, след като… — Тя млъкна и разтри лицето си с длани.

— Как мога да ви помогна?

— Доколкото знам, вие сте близък приятел на Фрида — продължи Лизи, все едно не го беше чула.

— Да, с нея сме приятели.

— Точно така — изрече тя с горчивина. — Ето защо Санди не ви обичаше. Смяташе, че двамата сте прекалено близки. Измъчваше се от ревност, особено след като връзката им приключи. Тя се отнесе зле с него, не мислите ли?

— Краят на една връзка винаги е болезнен — изрече предпазливо Карлсън. — А Фрида…

— Да, да, Фрида е много специална. Дори сега. Смятате ли, че тя е убила брат ми?

Прямотата на въпроса й изненада Карлсън.

— Не.

— Искате да кажете, че не смятате, че тя го е убила?

— Искам да кажа, че тя не го е убила.

— Защо? Защото ви е приятелка?

Карлсън примигна и стисна връхчето на носа си между палеца и показалеца си.

— Мисля, че това е отговорът — каза той накрая.

— Фрида е истинска късметлийка с такива приятели. Всъщност вие не говорите като детектив.

— Права сте. Както знаете, аз не участвам в разследването на този случай. Ако ви интересува нещо или ако имате да съобщите нещо, трябва да се обърнете към главен криминален инспектор Хусейн. Мога да ви дам телефонния й номер.

— Не затова съм тук.

— Тогава защо сте тук?

— Непрекъснато си мисля за нещо, което не ми дава покой.

Карлсън чакаше мълчаливо.

Лизи сбърчи нос и зарея поглед в далечината.

— Мисля си за последните няколко седмици от живота на Санди.

— Слушам ви.

— Той беше много объркан. Вие познавате Санди — познавахте. Винаги беше много овладян, много сдържан. Но не и в дните преди да бъде убит. Той някак си не беше на себе си, ако мога така да се изразя.

Карлсън кимна, но не каза нищо. Светлинният сигнал на телефона му се включи, но той не реагира.

— Беше направил нещо лошо — продължи Лизи.

— Какво беше направил?

— Не знам.

— Трябва да говорите със Сара Хусейн. Може да е важно.

Лизи махна нетърпеливо с ръка.

— В момента говоря с вас. Той не беше просто объркан, той беше уплашен.

Карлсън се наведе напред.

— От какво беше уплашен, Лизи? — попита той кротко. — От кого беше уплашен?

— Не, не с този тон. Вие не разбирате.

— Тогава ми кажете.

— Той непрекъснато се опитваше да се свърже с Фрида.

— Да, знам това.

— Но тя упорито не му отговаряше. Той й звънеше, пращаше й имейли, но тя не реагираше.

— Може би е смятала, че няма какво повече да си кажат.

— Но той не я преследваше — не и накрая.

— Какво имате предвид?

— Мисля, че той не беше преставал да я обича, така че когато започна да изпитва страх, неистово се опитваше да се свърже с нея. — В очите на Лизи се появиха сълзи. — Беше като обезумял.

— Търсил е Фрида за помощ ли? — попита Карлсън.

— Не.

— Тогава за какво?

— Мислех, че тя го е убила, затова ми беше все едно. Но ако не го е убила, тогава съм длъжна да я предупредя, колкото и жестока да беше с брат ми.

— Моля ви, говорете по-ясно. Какво точно имате предвид?

— Той не беше уплашен за себе си. Беше уплашен за нея. Смяташе, че тя е в опасност.

Карлсън впери немигащ поглед в Лизи Расън. Струйка пот се стече по слепоочието му.

— Брат ви е смятал, че Фрида е в опасност?

— Да.

— Той самият ли ви го каза?

— Да. Но беше пиян, когато ми го каза. После, когато него го убиха, а при Фрида всичко си беше наред, си помислих, че това едва ли е било сериозно — просто някакви безпочвени опасения. Но сега смятам, че трябва да я предупредите. Това е единственото, което мога да направя за Санди.

— Аз не знам къде е тя. Но трябва да съобщим на Сара Хусейн.

— Трябва да я предупредите — каза тя отново. — Преди нещо ужасно да се случи и с нея.

След като Лизи Расън си тръгна, Карлсън взе телефона и се обади на Хусейн, която го изслуша в пълно мълчание и Карлсън трябваше на няколко пъти да се увери, че тя все още е на линия.

— Какво мислите? — попита той накрая, въпреки че пропусна частта за необходимостта Фрида да бъде предупредена.

— Мисля, че това вероятно е някаква измишльотина и че Фрида Клайн е убила бившия си приятел, поради което се укрива. Ако беше невинна, защо й е да го прави?

— Защото очакваше да й повдигнете несправедливо обвинение.

— Това е просто предположение — възрази Хусейн. — Но няма как да го потвърдим или отхвърлим, преди да заловим д-р Клайн.

— Санди се е страхувал, че Фрида е в опасност и не след дълго е бил убит. Това не ви ли кара да мислите, че търсите убиеца в грешната посока?

— Не. Мисля си единствено, че трябва да открием Фрида Клайн и да я разпитаме.

— Но…

— Оценявам загрижеността ви — каза Хусейн. — Също така се надявам и вие да оцените факта, че не се стремя да скалъпя обвинение срещу приятелката ви, а да стигна до истината. Това ми е работата и това смятам да направя. Намирането на истината е в интерес на всички, включително и на Фрида.

— Разбира се — съгласи се Карлсън.

— И така, ще ни съдействате ли?

— Как по-точно?

— Къде е тя? Предполагам, че г-жа Расън е потърсила именно вас, а не мен, защото е била сигурна, че ще предупредите Фрида, че е в опасност. Не съм толкова глупава.

— Дори не съм си го помислил.

— И така?

— Не знам къде е Фрида.

— Надявам се, че говорите истината.

— Аз наистина не знам къде е.

Карлсън действително не знаеше, но след разговора с Хусейн той каза на Ивет, че излиза за малко. Трийсет и пет минути по-късно Карлсън седеше в кабинета на Рубен Макгил в „Складовете“. Рубен, с навити ръкави на ризата си, беше седнал на перваза на отворения прозорец и пушеше.

— На неудобна тема ли ще говорим? — попита той.

— Загрижен съм за сигурността на Фрида. Имам нужда от помощта ви.

Рубен хвърли фаса си през прозореца и се обърна към Карлсън.

— Опитвате се да ме накарате да говоря ли?

— Фрида е в опасност.

— Да бе, да!

— Тук съм като приятел на Фрида. Не участвам в разследването.

Рубен го изгледа с присвити очи.

— За каква опасност говорите?

— Не знам. Но Санди се е опитвал да я предупреди, преди да бъде убит.

Рубен се отдалечи от прозореца и седна край бюрото си, подпрял с длани брадичката си.

— Не знам как бих могъл да помогна — промърмори той.

— Не е нужно да ми казвате къде е тя, но трябва да й съобщите това, което току-що ви казах.

— Не знам къде е Фрида. — Той срещна скептичния поглед на Карлсън. — Това е истината. Тя просто изчезна.

— И по никакъв начин не можете да се свържете с нея?

— Не. — Рубен разгъна дланите си и покри лицето и очите си. Карлсън чакаше. — Заклевате ли се, че това не е номер?

— Не е номер, повярвайте ми.

Рубен изрече бавно и с неохота:

— Не знам защо ви казвам това. Но ако някой знае нещо, то това е Джоузеф. Може би правя ужасна грешка, като ви се доверявам.

— Няма да му причиня неприятности.

— Фрида никога няма да ви го прости.

— Къде е той сега?

— Работи по строежа на една къща в Белсайз Парк. Държи се твърдо. Познавате го.

— Ще видим.

Рубен кимна и написа адреса на парче хартия, което откъсна от бележника си. После се протегна през бюрото и го подаде на Карлсън.

— Ако нещо се обърка, ще ви намеря и ще ви атакувам с всички възможни средства от моя психотерапевтичен арсенал — закани се той.

— Ще го запомня — отвърна Карлсън, взе листчето и си тръгна.

Той намери Джоузеф в градината зад къщата, където с още няколко мъже пиеше чай и пушеше. Джоузеф го видя и се изправи на крака, застанал нащрек.

— Нищо за казване.

Карлсън го хвана за ръката и го отведе встрани от другите мъже, които ги гледаха с любопитство.

— Има нещо, което трябва да знаеш.

— Мислите, че ще ме уплашите?

— Нямам намерение да те заплашвам. — Той вдигна длан, за да не позволи на Джоузеф да го прекъсва. — И няма да те питам дали знаеш къде е тя. Просто ще ти дам това. — Карлсън бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади писмото, което беше написал в кафене то малко по-надолу по улицата.

Джоузеф отстъпи крачка назад, сякаш писмото беше бомба, която щеше да избухне в лицето му.

— Това е някакъв номер.

— Не е никакъв номер. Давам ти едно писмо. Добре би било за Фрида да го прочете, но това зависи изцяло от теб.

— Нищо не знам.

— Тогава само си губя времето. — Той почака за момент. — Аз съм приятел на Фрида и мисля, че тя е в опасност.

— Вие сте полицай.

— Така е. Но можеш да ми се довериш.

Джоузеф сгърчи изцапаното си лице. Косата му беше прашна, а по дланите му имаше пришки.

— Казвате тя в опасност?

— Да.

Джоузеф изгледа намръщено Карлсън.

Ако го взема, това не означава нищо.

— Добре.

Карлсън отново протегна ръка с писмото и този път Джоузеф го взе. Веднага щом Карлсън си тръгна, Джоузеф извади телефона си. Фрида му беше дала новия си номер и той го набра. Никой не се обади. На Фрида й се искаше вече да си кажат „довиждане“ с Итън, поне засега. Това не можеше да продължава. Двамата се качиха на един автобус и седнаха най-отпред на втория етаж. Итън се изправи на седалката и се загледа през прозореца. Всичко му беше интересно и той не спираше да бърбори: хората, домашните любимци, колите, велосипедите, къщите, магазините. Автобусът мина през Елефант енд Касъл и се спусна по Олд Кент Роуд. Те слязоха и Итън каза, че е изморен и че е гладен.

— Почакай — каза Фрида.

Тя го хвана за ръка и двамата тръгнаха по широката улица, свиха вдясно и там като с магическа пръчка се откри гледка, която Итън никога не беше виждал. Тя го поведе през портата, прекосиха павираната алея и влязоха в конюшните. Два коня надничаха от преградките си и се взряха любопитно в тях. Фрида вдигна Итън.

— Можеш да го пипнеш — каза тя, протегна свободната си ръка и погали меката розова кожа между ноздрите на единия кон. Итън поклати енергично глава и се наклони встрани. Той не смееше да докосне конете, но и не искаше да си тръгне. Дори когато Фрида го изведе обратно на паважа, той се извърна назад, сякаш се страхуваше, че конюшните могат да изчезнат, ако престане да ги гледа. После минаха покрай ковачницата. Фрида се опита да му обясни какво е конска подкова. Итън само сбърчи чело. Тя не можеше да определи дали той не разбира онова, което му казваше, или го разбираше, но не можеше да повярва.

Двамата продължиха нататък покрай малки възвишения и речни брегове. Фрида забеляза широката тръба, която пресичаше железопътната линия. Няколко минути по-късно тя го заведе до малка странична уличка. На повърхността й се виждаха два капака на подземни шахти.

— Направи така — каза тя, коленичи на земята и долепи ухото си до единия от тях. Итън направи същото. — Чуваш ли нещо?

Итън седна и кимна с глава.

— Знаеш ли какво е това? — попита го Фрида.

Той поклати глава.

— Някога, много отдавна, тук е минавала река — започна тя. — Малка река. Тя пресичала улиците, а по нея плавали лодки. От нея пиели вода коне, същите като тези, които видяхме. Но после хората скрили реката под земята. Покрили я и отгоре й построили къщи и улици. И всички забравили за нея. Но реката все още е тук. Името й е Ърлс Слус.

— Слус — повтори тържествено Итън.

— Точно така. Само ти и аз знаем, че реката е тук и няма да забравим това, нали?

— Няма да забравим — каза той послушно.

Фрида се изправи и му подаде ръка.

Когато стигнаха до Темза, Итън опря главата си в перилата, сякаш се мъчеше да стигне до нея. Беше като хипнотизиран.

— Насам — каза Фрида и го поведе на запад по крайречната алея. След няколкостотин ярда, когато той започна да натежава, влачейки се за ръката й в знак на умора, тя се наведе и му прошепна: — Имам изненада за теб.

— Каква?

Двамата минаха през малката порта и влязоха в градската ферма. Когато Итън видя козите, петлетата и зайците, направо пощуря. Отначало замръзна на мястото си, зяпнал от почуда. После се втурна наоколо, сочейки ту към едно животно, ту към друго. След като го остави да се позабавлява, Фрида го заведе в кафенето и му купи сладолед, но той беше неспокоен, после започна да плаче и да повтаря, че иска да се върне при животните. Тя взе чашата си с кафе, изведе го навън и остана да го наблюдава, докато той влезе обратно в ограждението.

След малко на посещение във фермата дойде група от шестгодишни ученици, които със своите жълти отличителни жилетки приличаха на миниатюрни строителни работници. По едно време Итън отиде и застана до две малки момиченца. Едното държеше заек, а другото го галеше. Една млада учителка се приближи до тях и каза нещо на Итън, което Фрида не успя да чуе. Итън се огледа наоколо и посочи към Фрида. Учителката го хвана за ръка и го заведе при нея.

— Извинете — каза тя. — Той не бива да стои заедно с нашите деца. Може да стане инцидент.

— Не и докато аз съм тук — възрази Фрида.

— Такива са правилата. Не е мое решение — обясни учителката.

— Никога не е — отвърна Фрида.

Учителката я погледна озадачено, но Фрида вече се отдалечаваше с Итън, който беше уморен, недоволен, превъзбуден и през плач повтаряше, че иска да погали козата.