Натрапчиви мисли за петък

14

Фрида седеше в неуютната си стая с чаша уиски и наблюдаваше как небето се променя от синьо в бледосиво, от бледосиво в тъмносиво и накрая стана тъмно, обсипано с ярки звезди. От пазарчето надолу по улицата си беше купила цветя, но свежите им цветове само подчертаваха сивотата на стаята, мръсните стени с избила по тях влага и протритите пътеки.

Замисли се какво беше постигнала до момента: абсолютно нищо.

Беше изоставила дома си, приятелите си, работата си, сигурността си и света, който познаваше; беше се укрила от полицията, съсипала репутацията си, провалила бъдещето си; беше изгубила всичко, което беше успяла да съгради през годините. И за какво? За нищо.

Беше направила всичко това, защото беше убедена, че Дийн е убил Санди — мъжа, когото беше обичала повече от всеки друг мъж в живота си и когото бяха намерили мъртъв. Беше така твърдо убедена, че нито за миг не се беше усъмнила, че може би греши.

Явно се беше заблудила и сега не знаеше какво да прави. Навярно не й оставаше нищо друго, освен да се предаде. Опита се да си го представи: каменното изражение на Хусейн, триумфа на комисар Крофорд, покрусата на Карлсън. Мисълта за близкия й приятел я накара да притисне чашата до челото си и да я подържи така, притворила очи. Щяха да й повдигнат обвинение, щяха да я намерят за виновна — особено след като се беше укрила — и щяха да я изпратят в затвора. За един кратък миг си помисли, че може би там щеше да намери жадувания покой.

После във въображението й се появи Санди. Спомни си го как изглеждаше малко след като се бяха запознали: сияещ от щастие и любов. Спомни си и какъв беше през последната година и половина: напрегнат, с изопнати нерви, гневен и отчаян. Някой го беше убил и този някой все още се разхождаше на свобода. Ако тя се предадеше, убиецът винаги щеше да бъде на свобода. Фрида нямаше да позволи това да се случи. Тя остави чашата с уиски и отиде до прозореца, вглеждайки се в нощното небе. Постоя така, обхваната от прилив на решимост.

Фрида извади бележника от чантата си. Трябваше да започне със Санди. Какво знаеше за него? Кои бяха приятелите му, колегите му, приятелите, с които посещаваше барове, по-дълготрайните и по-краткотрайните му връзки? Кой го беше обичал и кой го беше мразил, към кого се беше отнасял зле, кой беше изпитвал към него ревност и съперничество? Тя написа с главни букви името му най-отгоре на листа и ги украси с листенца и цветя, сякаш по този начин го връщаше отново към живота. После нахвърли всички важни факти, които можа да си спомни, както и имената на приятелите му, които познаваше или за които той й беше говорил.

Първо започна с работата му. Написа имената на хората, които познаваше или за които беше чувала: Калвин Лок, професора по невронаука[8], който беше работил в тясно сътрудничество със Санди, преди той да замине за Америка; Люси Хол, асистентката му по онова време; Ейдън Дънстън и жена му Сири, с които бяха вечеряли няколко пъти. Кой още? Тя порови в паметта си. Онази специалистка по генетика от Ню Йорк, Клара някоя си. В случая не беше интересна. А как се казваше асистентът му в „Кинг Джордж“, с когото не се познаваше, но бяха разговаряли по телефона? Тери Кийтън.

Замисли се за семейството му. Санди почти нямаше близки. Родителите му бяха починали, а не си спомняше той някога да е говорил за лели, чичовци или братовчеди. Имаше сестра, Лизи, която беше омъжена за Том, и двамата имаха син, Оливър. А как се казваше бавачката им? Не можа да се сети, а и тя може би вече беше напуснала. Все пак със Санди се бяха разделили преди година и половина — за толкова време можеха да се случат много неща.

Санди имаше бивша съпруга, Мария, която живееше в Нова Зеландия. От време на време я беше споменавал. Доколкото знаеше, от години не поддържаха връзка. След Мария и преди Фрида в живота му беше имало цигуларка на име Джина, чиято фамилия не си спомняше, както и една италианка, Луиза, икономист по професия. Санди рядко говореше за тях.

Що се отнасяше до приятелите му, сети се за Дан Либерман, с когото бяха съученици от началното училище и редовно играеха скуош. Познаваше също Джош Тебит, Джейн Франк и партньорката й, Анджела, както и семейство Форман. Кой още?

Фрида се загледа в изредените имена и сбърчи чело. Списъкът беше твърде кратък за човек, който беше неин интимен партньор в продължение на няколко години, а както можеше да се очаква, след раздялата им вече имаше празно място: тя нямаше представа как е протекъл животът му по-нататък. Санди често беше негодувал от това, че Фрида така непреклонно бранеше личното си пространство. Бяха минали месеци, преди тя да му позволи да прекара нощта в дома й. Беше доста предпазлива, когато го запознаваше с приятелите си, и пазеше в тайна някои факти от личния си живот. Беше му казала за самоубийството на баща си, години след като се бяха запознали, и му беше доверила, че е била изнасилена като ученичка едва когато тази случка от миналото й обсеби настоящето й: именно това нейно откровение беше накарало Санди да се завърне у дома, изоставяйки престижната си работа в Америка. Сега обаче осъзна, че всъщност знаеше много малко за него. Познаваше вкусовете му; знаеше какво обичаше да готви, с какво обичаше да се храни, какви вина предпочиташе. Знаеше кои книги е прочел, какви бяха политическите му убеждения, какво беше мнението му за системата на здравеопазването във Великобритания, какви бяха възгледите му за световните религии или за плацебо ефекта и антидепресантите. Познаваше израженията на лицето му, разбираше какво го кара да се гневи, да ревнува, да се радва или да унива. Можеше да чете в него като в отворена книга, но в същото време не знаеше почти нищо за обичайните подробности в ежедневието му.

Една мисъл се появи в съзнанието й за нещо толкова очевидно, че тя досега не се беше сетила да разсъждава върху него: онзи, който беше убил Санди, познаваше и нея. Беше проникнал в дома й — как? — и беше подхвърлил портфейла му. Искал е да я уличи в убийството му.

Фрида стана от мястото си и се загледа в късчето тъмно небе, което се виждаше през малкия мръсен прозорец. Сети се за още едно име: д-р Елисън. Жената, за която Хусейн беше казала, че се е обадила в полицията за изчезването на Санди. Коя беше тя? Е, поне беше нещо, с което можеше да започне. Фрида с неохота навлече новото си яке и излезе.

В интернет кафенето имаше още няколко души и всеки от тях се беше навел към екрана на компютъра си. В помещението беше тихо, само от време на време долиташе по някой шум от машините. Осветлението беше слабо и Фрида я заболя главата.

Отначало потърси в Гугъл „д-р Елисън“. Само жените с това име бяха безброй много, от всички краища на света. Тя добави „Обединено кралство“ и броят им намаля, но все още бяха твърде много. Помисли малко, после влезе в уебсайта на университета „Кинг Джордж“. Нямаше как да получи конкретна информация за д-р Елисън, затова Фрида проследи имената на служителите във всеки от департаментите, започвайки с природоматематическите науки. Нямаше нищо в департаментите.

Що се отнасяше до приятелите му, сети се за Дан Либерман, с когото бяха съученици от началното училище и редовно играеха скуош. Познаваше също Джош Тебит, Джейн Франк и партньорката й, Анджела, както и семейство Форман. Кой още?

Фрида се загледа в изредените имена и сбърчи чело. Списъкът беше твърде кратък за човек, който беше неин интимен партньор в продължение на няколко години, а както можеше да се очаква, след раздялата им вече имаше празно място: тя нямаше представа как е протекъл животът му по-нататък. Санди често беше негодувал от това, че Фрида така непреклонно бранеше личното си пространство. Бяха минали месеци, преди тя да му позволи да прекара нощта в дома й. Беше доста предпазлива, когато го запознаваше с приятелите си, и пазеше в тайна някои факти от личния си живот. Беше му казала за самоубийството на баща си, години след като се бяха запознали, и му беше доверила, че е била изнасилена като ученичка едва когато тази случка от миналото й обсеби настоящето й: именно това нейно откровение беше накарало Санди да се завърне у дома, изоставяйки престижната си работа в Америка. Сега обаче осъзна, че всъщност знаеше много малко за него. Познаваше вкусовете му; знаеше какво обичаше да готви, с какво обичаше да се храни, какви вина предпочиташе. Знаеше кои книги е прочел, какви бяха политическите му убеждения, какво беше мнението му за системата на здравеопазването във Великобритания, какви бяха възгледите му за световните религии или за плацебо ефекта и антидепресантите. Познаваше израженията на лицето му, разбираше какво го кара да се гневи, да ревнува, да се радва или да унива. Можеше да чете в него като в отворена книга, но в същото време не знаеше почти нищо за обичайните подробности в ежедневието му.

Една мисъл се появи в съзнанието й за нещо толкова очевидно, че тя досега не се беше сетила да разсъждава върху него: онзи, който беше убил Санди, познаваше и нея. Беше проникнал в дома й — как? — и беше подхвърлил портфейла му. Искал е да я уличи в убийството му.

Фрида стана от мястото си и се загледа в късчето тъмно небе, което се виждаше през малкия мръсен прозорец. Сети се за още едно име: д-р Елисън. Жената, за която Хусейн беше казала, че се е обадила в полицията за изчезването на Санди. Коя беше тя? Е, поне беше нещо, с което можеше да започне. Фрида с неохота навлече новото си яке и излезе.

В интернет кафенето имаше още няколко души и всеки от тях се беше навел към екрана на компютъра си. В помещението беше тихо, само от време на време долиташе по някой шум от машините. Осветлението беше слабо и Фрида я заболя главата.

Отначало потърси в Гугъл „д-р Елисън“. Само жените с това име бяха безброй много, от всички краища на света. Тя добави „Обединено кралство“ и броят им намаля, но все още бяха твърде много. Помисли малко, после влезе в уебсайта на университета „Кинг Джордж“. Нямаше как да получи конкретна информация за д-р Елисън, затова Фрида проследи имената на служителите във всеки от департаментите, започвайки с природоматематическите науки. Нямаше нищо в департаментите по невронаука и невробиология, биомедицина, генетика, физика и молекулярна биофизика, химия, екология, инженерна наука… Но изведнъж, сред потока от имена, тя съзря някоя си д-р Вероника Елисън, аспирант в департамента по психология. Кликна върху името й и на екрана се появи лице на жена, която вероятно беше на възраст колкото Фрида, с руса коса, усмихната, с леко повдигнати вежди, които й придаваха учуден вид. Беше публикуван имейл адреса й, но Фрида не искаше да й изпраща имейл, затова си записа телефонния номер на департамента. Щеше да й се обади утре. Въпреки че университетът беше в лятна ваканция, някой от служителите щеше да бъде там, за да отговаря на телефонните обаждания, и би могъл да предаде съобщение на Вероника Елисън.

На връщане към квартирата си Фрида отново срещна жената, която беше видяла преди да пуши на стълбите. Тя повдигна главата си. Под лявото й око имаше синина, а устната й беше сцепена. Жената й кимна.

Фрида се спря.

— Видях ви преди.

Жената се усмихна — усмивката й беше едновременно и тъжна, и странно закачлива.

— Коя сте всъщност? — попита тя.

Фрида седна до нея на стълбите.

— Аз съм Карла.

— Какво търсите в дупка като тази?

— Тук съм само временно.

— На всички ни харесва да мислим така.

— Лицето ви е наранено.

Жената го докосна с връхчетата на пръстите си.

— Нищо не е. Но едно питие би ми дошло добре.

— В стаята си имам уиски.

— Става.

Фрида се изправи и жената протегна ръка, все едно беше дете, което искаше да му помогнат да стане, след което не пусна веднага ръката на Фрида.

— Карла, значи?

— Да.

— Аз съм Хана. — Тя отново се усмихна със странната си усмивка. — Тук съм само временно.

На следващата сутрин, малко преди девет, Фрида отиде в пустия двор и набра номера на департамента по психология в университета „Кинг Джордж“. Най-накрая отсреща се обади жена с напрегнат глас и тя й обясни, че търси д-р Вероника Елисън.

— Тя току-що дойде да си вземе някои книги.

За миг Фрида се стресна, но бързо се овладя и каза:

— В такъв случай мога ли да говоря с нея?

— Един момент.

Фрида почака няколко минути, след което дрезгав и леко задъхан глас каза:

— Ало? Аз съм д-р Елисън. Какво мога да направя за вас?

— Името ми е Карла — каза Фрида, опитвайки се да измисли подходящо фамилно име. Тя се огледа наоколо и над портата видя названието на сградата. — Карла Морис. Аз съм — бях — приятелка на Санди. Бих желала да поговоря с вас.

— За Санди ли?

— Бях изгубила контакт с него, а после научих за смъртта му. Реших да поговоря с някого, който го е познавал.

— Защо избрахте мен?

— Един приятел спомена за вас — отвърна Фрида. — Каза, че сте били разтревожена за него.

— Да, действително бях разтревожена. — Жената прозвуча колебливо.

— Помислих си, че може би вие ще ми кажете какво се е случило.

— Вие и Санди бяхте ли…? — не се доизказа тя.

— Бяхме просто приятели преди много години. Но за известен период от време бяхме доста близки. Сега искам да разбера какво се е случило.

— Не знам. Утре сутринта заминавам на почивка.

— Отделете ми само петнайсет минути и аз ще дойда, където ви е удобно.

— Добре. — Сега, след като беше взела решение, гласът й стана по-уверен. — Елате в дванайсет на обяд в градинския център, който е до „Болс Понд Роуд“. Нарича се „Трите ъгъла“, не знам защо. Трябва да си взема някои растения, преди да замина.

— Ще бъда там.

— Казвате се Карла, така ли?

— Карла Морис.

— Ще бъда при увивните рози.

Фрида имаше почти три часа на разположение. А градинският център беше на десетина минути пеша от къщата на Саша. Тя се тревожеше за Саша и за Итън. Постоянно си представяше как го беше видяла последния път — влачен за ръка от непреклонната си бавачка, хленчещ с широко отворена уста, със стичащи се по лицето му едри сълзи.

Трийсет и пет минути по-късно Фрида стоеше на същото място, откъдето преди два дни беше наблюдавала къщата на Саша. Знаеше, че Саша често излиза по-късно за работа, и се надяваше, че може да я види. Но нямаше следа нито от Саша, нито от Кристин или Итън. Може би беше дошла твърде късно и в къщата нямаше никого.

Докато тънеше в неведение, входната врата се отвори широко и от нея излезе Саша в синя рокля без ръкави. Тя държеше Итън за ръка и говореше по мобилния си телефон. Фрида забеляза несресаната й коса и дори от разстояние си личеше, че приятелката й е нервна и превъзбудена. До нея Итън се препъваше и се мяташе насам-натам. Саша прибра телефона в джоба си и се спря. Сложи ръка на гърлото си — жест, добре познат на Фрида, който издаваше притеснението и отчаянието й — а след това извади отново телефона си и набра някакъв номер. Итън нетърпеливо я дърпаше за ръката.

Фрида сложи слънчевите си очила, закопча якето си с ярък цвят и тръгна след тях по улицата. Вече можеше да чуе Саша, докато говореше. „Не“, казваше тя, а също и „Съжалявам. Не знам към кого друг да се обърна“.

— Саша — подвикна тихо Фрида.

Саша се обърна рязко и се взря в нея. Очите й изглеждаха огромни на бледото й слабо лице. Фрида свали тъмните си очила.

— Косата ти я няма — избърбори Итън.

— Фрида! О, боже! Какво правиш тук? От полицията идваха да питат за теб.

— Исках да се уверя, че при теб всичко е наред.

— Правя всичко възможно.

— Къде е Кристин?

— Тази сутрин ми изпрати есемес, в който ми пише, че не иска да се грижи за детето на самотна майка. Било прекалено голям ангажимент за нея и не си струвало.

— Добре.

— Добре? Ще си загубя работата, Фрида, и какво ще правя след това?

— Отивай на работа, а аз ще се погрижа за Итън. Съгласен ли си, Итън?

Итън кимна с глава и пъхна ръката си в нейната.

— Нищо не разбирам — каза Саша. — И защо си с такива странни дрехи? Защо си подстригала хубавата си коса?

— Дай ми ключа си и отивай на работа, преди да са започнали да те търсят. Ще поговорим по-късно. И не казвай на никого.

— Но, Фрида…

— На никого. А сега тръгвай.

— Може ли да поиграем с животните? — попита Итън, когато останаха сами.

— По-късно. Първо ще отидем до един градински център да разгледаме розите.

Той не изглеждаше много въодушевен.