Натрапчиви мисли за петък

31

Карлсън се опита да размисли трезво, но се чувстваше така, сякаш около него бушуваше буря. Къде би могла да отиде? Тя вече знаеше, че е най-разумно да се обади в полицията. Нали така? Но тя нямаше телефон. Тогава би могла да се качи в някое такси и да отиде право в полицията. Но Фрида сякаш никога не вършеше разумни неща, а и Хусейн му беше казала, че не се е опитвала да се свърже с полицията. Всъщност това ли беше най-разумното нещо? Тя наистина ли разполагаше с доказателство, което да убеди полицията в правотата й? Осъзнаваше ли в каква опасност се намираше? Той знаеше, че ако не предприеме нищо или не постъпи по най-правилния начин, нещо ще се случи. Нещо, което щеше да влезе в новините.

Карлсън извади телефона си и се взря в него безпомощно. Чувстваше се така, както когато си изгубил нещо и го търсиш на места, на които вече си го търсил. Набра номера на Рубен. Той се обади веднага, сякаш беше очаквал това позвъняване.

— Знам, знам — каза Рубен. — Обадиха ми се от полицията.

— Ти какво им каза?

— Нищо особено. Дадох им няколко имена. И, разбира се, им казах, че тя най-вероятно си е отишла у дома или в частния си кабинет.

— Аз им казах същото. Вече проверяват. Помислих си, че може би се е обърнала за помощ към теб. Ти си неин стар приятел, а също и неин психотерапевт.

— Грешиш, не съм.

— Тя те познава от много дълги години. Затова си помислих, че може да те е потърсила.

— Нямах предвид това — отвърна Рубен. — Казвам, че не съм нейният психотерапевт. Вече не. Това беше отдавна, когато тя беше специализантка при нас. През последните една-две години посещава друг психотерапевт, когото много цени.

— Как е името му?

— Май че беше… — Настъпи дълга пауза. На Карлсън му се щеше да изкрещи на Рубен да си спомни по-бързо. — Телма някоя си.

— Смяташ ли, че би отишла при нея в такъв момент?

— Малко вероятно е, но не е невъзможно.

— Тогава ми кажи пълното й име и телефонния й номер.

— Почакай. Мисля, че знам къде да ги открия. Ще ти се обадя след малко.

Карлсън не можеше да си намери място от нетърпение и запристъпва от крак на крак. Кръвта пулсираше в ушите му. Той се втренчи в телефона си в очакване да звънне. Започна да брои. Каза си, че ще звънне, преди да е стигнал до десет. Телефонът иззвъня на четиринайсет.

— Телма Скот — каза Рубен.

Карлсън си записа телефонния й номер и веднага го набра, като се молеше тя да не е заета с пациент или да е в чужбина, или пък да спи. Той едва не подскочи, когато отсреща се чу женски глас.

— Д-р Телма Скот?

— Да.

— Името ми е Малкълм Карлсън. Аз съм инспектор от полицията и съм приятел на Фрида. Обаждам ви се спешно. Виждали ли сте я?

Настъпи мълчание. Карлсън се опита да си представи как той самият би реагирал на подобно обаждане. Дали звучеше убедително?

— Напоследък не съм я виждала — отвърна Скот. — Доколкото знам, има сериозни неприятности.

— „Неприятности“ е меко казано. В момента е в опасност. Трябва спешно да я намеря.

— Не знам къде е. Не съм я виждала и не съм говорила с нея през последните няколко седмици.

— Трябва да я намеря. Още сега. — Той спря, помисли малко, а после продължи: — Ако ситуацията е напечена, към кого би се обърнала за помощ? Полицията я търси у всичките й приятели, но аз си помислих, че може би ще потърси вас.

— Не ми се е обаждала. Много съжалявам.

— Разбирам — каза Карлсън с глух глас. Отново беше ударил на камък. Тъкмо щеше да каже „дочуване“, когато Скот попита:

— Как казахте, че е името ви? Карлсън?

— Да.

— Вие ли сте онзи детектив?

— Да, детектив съм.

— Тя ми е говорила за вас. Мислили ли сте, че може именно вас да потърси?

— Мен?

— Да.

— Но… — Той беше смаян. — Тя не знае къде съм.

— Не знае ли къде живеете?

Карлсън се загледа безмълвно в телефона си.

— Да ме вземат дяволите! — изруга той и затвори.

Той започна да се оглежда напрегнато нагоре и надолу по улицата. Край него летяха таксита, идващи от Лондонското сити, но всички бяха заети. Обади се на Хусейн.

— Аз съм в апартамента на Манинг — каза тя.

— И?

— Чисто е.

— Мога да си представя.

— Не, имам предвид, че наистина е чисто. Мирише на белина, като в лаборатория. Всичко е било старателно изтъркано.

— Той е адвокат. Знае какво значи улики. Значи не открихте нищо.

— Не казах това. Дори един адвокат не може да почисти цепнатините между дъските на пода. Намерихме косми по тръбата под мивката. Зад радиатора в дневната открихме петна. Нещо се е случило тук. Сигурна съм.

— Пипнахте ли го?

— Първо ще трябва да изпратим намерения материал за изследване.

— Питам дали сте го арестували.

— Няма и следа от него, нито от Фрида.

— Мисля, че тя може би е отишла в моя апартамент. Вие се намирате по-близо до него, отколкото съм аз — само на няколко минути път.

Карлсън успя да хване едно такси и даде адреса си, след което се настани на задната седалка.

— Ама че съм глупак! — измърмори тихо той.

Фрида позвъни на входния звънец. Никой не отвори. Потропа на вратата. И този път никой. Но тя знаеше къде Карлсън държеше резервен ключ. До вратата имаше голяма саксия с цвете, което беше полуувяхнало.

„Ако дойде някой, ще търси под саксията — беше й казал Карлсън веднъж — защото хората обикновено си държат там резервните ключове. Но той няма да намери нищо и ще се откаже. Изобщо няма да забележи, че до пътеката има разклатена плочка, под която е скрит ключ.“

Самата Фрида беше на мнение, че доста хора крият резервния си ключ под разклатени плочки, но тогава си замълча. И по-добре, защото вдигна плочката и ключът си беше там. Тя влезе в къщата. Вътре усети мирис на развалена храна, която е била оставена неприбрана. Можеше да си направи кафе, но по-добре беше първо да почисти. Щеше да започне с изхвърляне на всичко, от което се носеше лош дъх. Но най-напред щеше да се обади на Карлсън. Докато се оглеждаше за домашния телефон, на входната врата се почука леко.

Фрида почувства облекчение. Но в момента, в който отваряше вратата, тя изведнъж се запита защо Карлсън би чукал на собствената си врата, като едновременно с това си отговори, че той, естествено, не би го направил. В следващия миг вратата я блъсна силно, Франк връхлетя вътре и я затръшна обратно. Фрида се обърна и се втурна към задната част на къщата. Той почти я настигна — чуваше го как диша, усещаше топлината на тялото му. Усети как сложи ръцете си на рамената й и я блъсна с все сила към стената. Пред очите й се появиха жълти искри. После я блъсна отново, този път през някаква врата. Фрида видя различни цветове, плюшен клоун, който висеше от тавана, плакат на футболна топка. Някъде дълбоко в съзнанието си тя разбра, че се намира в детска стая. Стаята на децата на Карлсън. Опита се да го отблъсне с ръце, но напразно. Франк се беше надвесил над нея. Тя усети силен удар от едната страна на главата си и, олюлявайки се, се блъсна в стената.

После всичко се случи много, много бавно, сякаш наблюдаваше ставащото през матирано стъкло и със запушени уши. Франк я хвана с лявата си ръка за врата и я притисна до стената. Гърбът й се опря в нещо ръбесто. Може би беше ъгълчето на картина в рамка. Струваше й се, че има много време за мислене, че просто трябва да остави нещата да се случат и да потъне бавно в черен мрак и покой. Лицето на Франк, злите му очи, сега бяха съвсем близо до нейните. Тя видя ослепителната белота на памучната му риза. Той дишаше тежко. Тези усещания й напомниха за нещо. Какво беше то? В съзнанието й изплува Лев, който й говореше, докато я настаняваше в онази квартира в Елефант енд Касъл. Какво й беше казал тогава? Всичко или нищо? Или може би нещо подобно? Тя не отклони погледа си от Франк. Не трябваше да го разсейва. Очите й бяха приковани в неговите. Какво странно нещо са очите.

Фрида бръкна предпазливо в джоба си. Да. И да, точно такива бяха думите на Лев: всичко или нищо.

Франк вдигна дясната си ръка и тя видя как в нея проблесна острието на нож. Той доближи още повече лицето си, така че, когато заговори, се чуваше единствено слаб шепот.

— Сега нямаш думата. А и няма какво да кажеш. Аз прерязах гърлото на Санди с това. Но той беше в безсъзнание. А ти ще бъдеш в съзнание. Ще гледам с голямо удоволствие.

Докато Франк говореше, Фрида си припомни първата си година в медицинския университет и часовете по анатомия. Как се наричаха онези две артерии? Подключична и сънна. Тя стисна в мощна хватка онова, което беше в джоба й, и едва-едва измъкна ръката си. Един-единствен шанс. Последва бързо движение и острието изщрака. Нагоре и навътре. Лев беше казал, че е остро. Много остро. Сигурно беше така, защото Фрида не усети никакво съпротивление, сякаш дръжката на ножа, опрян в бялата памучна риза, нямаше острие. Но след по-малко от секунда около него се появи аленочервена розетка.

Франк погледна надолу с почуда и леко раздразнение, все едно беше видял развързана връзка на обувка или отворен цип. Той отстъпи назад, а Фрида, хванала здраво дръжката на ножа, го измъкна обратно. Чу се клокочещ звук и тя усети нещо топло и мокро по лицето и якето си. Погледна надолу към лепкавата червена течност. И тя ли беше намушкана? Отново извърна поглед към Франк.

— Ти, кучка такава — каза той. — Ти…

Той не можа да довърши. Ножът падна от ръката му. Франк разкъса ризата си. Кръвта течеше от него със силна струя. Той погледна към гърдите си, сякаш му беше безкрайно интересно. Кръвта бликаше, после спираше, после пак бликаше, после пак спираше. Франк направи няколко несигурни крачки. Всичко наоколо започваше да се обагря в червено. Килимът, покривката на леглото, дори картината на стената. После краката му се огънаха и той падна тежко, полуоблегнат на ниското детско легло. Погледът му вече се беше замъглил и се рееше някъде в пространството.

Фрида направи няколко крачки към него, като все още стискаше ножа, но веднага разбра, че Франк вече не представляваше заплаха. Тя отново си спомни часовете по анатомия. Артериално кървене. Какво казваше нейният професор? Артериите пренасят кръвта от сърцето, вените пренасят кръвта към сърцето. Колко време му оставаше? Минута? Две? Тя си спомни за Санди — мъжът до нея в леглото, мъжът, с когото се разхождаха заедно и който беше убит от същото това проблясващо острие. Щеше ли да гледа отстрани как Франк умира, така, както той се беше заканил да я гледа? Тази мисъл я накара да действа. Фрида го прекрачи и седна върху бедрата му. Франк гледаше право към нея, но тя не беше сигурна, че я забелязва. Разкъса ризата му, откъсна парче от нея и го притисна силно към раната, напрягайки всичките си мускули. Усети тежкото си дишане. Дали беше успяла да спре бликащата кръв? Наоколо и по тях двамата имаше толкова много от нея, че й беше трудно да прецени.

Някаква слаба искра се появи в очите на Франк. Това гняв ли беше? Фрида се наведе по-близо до него. Между тях имаше странна близост. Усети дъха му. Беше сладникав.

— Ако се опиташ да направиш нещо, каквото и да било, ще се отдръпна и ти ще умреш. Ясно? — закани се тя.

Франк издаде някакъв хриптящ звук, но Фрида не можа да определи дали беше отговор или стенание, или нито едно от тях. Тя успя да освободи дясната си ръка и се пресегна към шията му. Отново се чу хриптящ звук.

— Трябва да проверя пулса ти — обясни му тя.

Пулсът му беше слаб. Кръвното му падаше. В този миг по улицата завиха полицейски сирени, отпред спря кола, последва звънене и тропане на входната врата. Фрида почти беше долепила лицето си до лицето на Франк и забеляза нова искра в очите му.

— Няма как да отворя вратата — каза тя. — Ако се изправя, докато се върна, кръвта ти ще изтече. Да се надяваме, че ще успеят да я разбият.

Но те очевидно не можаха да я разбият и отново започнаха да звънят и да тропат. Накрая външната врата се отвори. Фрида извика нещо и чу шум от приближаващи се стъпки. Извърна се и видя един млад полицай да влиза в стаята. На лицето му се изписа шок и той излезе обратно. Почти веднага стаята се изпълни с хора. Видя полицаи с униформи и лица, които не познаваше.

— Исусе! Фрида, какво се е случило?

Тя видя потресеното изражение на Карлсън. До него стоеше Хусейн.

— Не мога да мръдна — каза Фрида. — Ако се помръдна, той ще умре.

Карлсън оглеждаше с изумен поглед стаята на децата си. Фрида забеляза, че имаше кръв дори по висящия клоун. Тялото й също лепнеше от кръв.

— Толкова съжалявам — каза тя с горчивина. — Много, много съжалявам.

Разни хора се взираха във Фрида и във Франк и лицата на някои пребледняваха. Наблизо се чу шум от повръщане. Появиха се мъже и жени в зелени престилки, които носеха тежки сакове. Един от тях, млад мъж с рижа коса, се надвеси и се загледа в ръцете на Фрида, които притискаха гърдите на Франк.

— Какво е това, по дяволите?! — изрече той с почуда. Обърна се към Фрида, после отново се втренчи в ръцете й, в алената кръв. — Вие лекар ли сте?

— Да. По-точно психотерапевт.

— Кой направи това?

— Аз — отвърна Фрида. — С нож.

— Аха — изрече бавно мъжът. — Дръжте там ръцете си. — Той се озърна. — Джен, мини от другата страна. Извади марля.

Една млада жена порови в сака и извади нещо, прилично на топче тоалетна хартия. Тя го разгъна и откъсна една лента.

— Как се казвате? — попита мъжът.

— Фрида Клайн.

— Добре, Фрида. На три ще си вдигнеш дланите така, че да не пречат. Едно, две, три.

Фрида вдигна високо дланите си и в същия момент усети как някой я грабна и я отдалечи от Франк. Почти насила я сложиха да легне на една носилка.

— Ранена ли сте? — попита един глас.

— Не.

— Тя кърви — обади се друг глас.

— Не кървя. Това не е моята кръв.

Но тя беше много уморена и просто се отпусна назад; някой сложи ръцете си отгоре й, понесоха носилката към антрето, слънцето блесна в очите й, после мигащите светлини на линейката. Качиха я вътре и вратите се затвориха с трясък. Включиха сирените, а после вратите отново се отвориха и Фрида видя за кратко синьото небе, а след него неонови светлини. От носилката я прехвърлиха на болнична количка. От едната си страна видя униформен полицай, който подтичваше, за да не изостава от бързото темпо. Предстоеше й да мине през досадни процедури. Количката спря в един коридор. Последва приглушено съвещание и обичайното за всяка болница търсене на свободна стая или свободно легло. Тя чу как един мъж крещеше и псуваше, после хвърли нещо. Мъже в болнична униформа минаха покрай нея, тичайки надолу по коридора. Виковете продължиха, а после постепенно затихнаха. Най-накрая вкараха количката в една болнична кабинка, вдигнаха я от нея и я сложиха на едно легло.

Една лекарка се наведе над нея. Беше млада, на възрастта на студентите на Фрида. Фрида съобщи бавно името си, възрастта и адреса си. Мислите й се проясняваха, а умората се разливаше по цялото й тяло.

— И така, къде ви боли? — попита лекарката.

— Никъде не ме боли.

Лекарката впери поглед във Фрида с израз на недоумение. Фрида проследи погледа й.

— Тази кръв не е моята — каза тя. — Просто искам да се прибера вкъщи и да я почистя.

— Аз не… — Лекарката понечи да каже нещо, но после се спря. — Трябва да се видя с един човек.

В единия край на кабинката имаше синя завеса. Лекарката я дръпна и се отдалечи. След две-три минути се върна отново.

— Очевидно имате нужда някой да погледне главата ви — каза лекарката.

— Добре съм.

— От отделението по неврология ще дойде един колега да ви прегледа.

Фрида погледна часовника си.

— Тръгвам си след пет минути — заяви тя.

Очите на лекарката се разшириха от изненада.

— Не можете да си тръгнете — възрази тя.

— Сега ще видите, че мога.

— Ей сега се връщам. — Младата лекарка изтича бързо вън от кабинката. Фрида седна в леглото. Вдигна длани пред очите си и ги разгледа внимателно. Раздвижи пръстите си. Всичко изглеждаше наред. Крайно време беше да си тръгне. Завесата се отвори отново и един мъж влезе вътре. Беше облечен с дънки и карирана риза с къс ръкав, а на краката си носеше бели маратонки. Имаше черна къдрава коса и беше небръснат.

— Тази кабинка е заета — каза Фрида.

Мъжът намръщено взе болничния й картон, който висеше на кукичка в долния край на леглото.

— Дошъл съм, за да ви прегледам. — Той сложи болничния картон на мястото му и за пръв път внимателно погледна Фрида.

— Мили боже! — възкликна той.

— Не е моята кръв — обясни Фрида.

— Да, но все пак… Какво се е случило?

— Бях нападната.

— Изглежда, сте отвърнали.

— Наложи ми се.

— И сте прерязали нещо голямо.

— Подключичната артерия.

— Човекът мъртъв ли е?

— Успях да спра кървенето.

— Очевидно не напълно. От това, което… — Той млъкна и погледна Фрида с любопитство. — Аз ви познавам — каза той.

— Да.

— Не ми казвайте коя сте. Сам ще се сетя.

— Добре.

Лицето му бавно се разтегна в усмивка.

— Трябва да свалите обувките и чорапите си.

Фрида ги свали.

— Можете ли да мърдате пръстите на краката си? — попита той. — Тя го направи. — Много добре. Знаете ли кой ден сме?

— Петък.

— Чудесно.

— Всичко започна в един петък и завърши отново в петък.

— Нищо не разбрах.

— Няма значение.

— Тогава дойдохте вкъщи и ме заведохте да прегледам една жена в по-особено психическо състояние.

— Точно така.

— Вие не сътрудничехте ли на полицията?

— Да.

— Това помогна ли ви?

— И да, и не.

— Открихте ли престъпника?

— Да. Но накрая се озовах в болницата, точно както сега. И кръвта по мен си беше моя.

Той извади от джоба си офталмологично фенерче.

— Гледайте в ъгъла. — Той насочи светлината към едното око, после към другото. — Аз съм Андрю Бериман.

— Да, спомням си — каза Фрида. — Вие свирехте на пиано. Някакъв експеримент за доказване на теорията за десетте хиляди часа, според която многочасовото свирене на пиано всеки ден прави и от некадърника виртуоз.

— Експериментът се провали. Накрая се отказах.

— „Неврологични аномалии“. Това беше вашата област, нали?

— И все още е.

— Веднъж-два пъти си мислех да ви потърся за експертно мнение.

Бериман прибра фенерчето в джоба си.

— Трябваше да ми се обадите — отвърна той. — Иначе сте добре. Освен… — Той потърка бузата си. — Казахте, че последния път, когато се видяхме, сте се озовали в болницата. Сега отново сте тук. Аз не обичам кръв. Ето защо се ориентирах към неврологията.

— Не исках това да се случи.

— Вие сте психотерапевт, нали?

— Да.

— Нали според психотерапевтите за всичко си има причина?

— Не, грешите.

— Очевидно съм се объркал.

— И така, приключихте ли?

— Вие сигурно сте в шок след случилото се. Ще трябва да ви държим под наблюдение.

Фрида се изправи.

— Не. Нямам повече работа тук.

— Вие наистина ли смятате да си тръгнете?

— Да. Аз живея само на няколко минути път оттук.

— Не можете да тръгнете по улиците в този вид.

— Всичко ще бъде наред.

Бериман поклати глава неодобрително.

— Ще ви дам една лабораторна престилка. И ще ви придружа до вкъщи.

— Нямам нужда от това.

— Ще ви придружа до дома ви, което ще ми даде възможност да преценя какво е психологическото ви състояние. Ще трябва да се съгласите или насила ще ви задържа за наблюдение.

— Не можете да направите това.

— Цялата сте изцапана с кръв. Тук са ви докарали с линейка от местопрестъпление. Искате ли да се обзаложим?

— Добре — отстъпи Фрида. — Съгласна съм на всичко, при условие че ме пуснете да си тръгна.